Токио през моите очи

Привечер отново бяхме на Shinjuku station в Токио, етаж след етаж, ескалатор след ескалатор, в желание просто да изскочим от тази огромна гара. Истински лабиринт. Помислих си, че това място, определено не е подходящо за срещи😊. Най-накрая изход и за наш късмет, точно там където искахме.

Кварталът Кабукичо (Kabukicho)

Навън вече беше тъмно, а пред нас бе небезизвестния  квартал Кабукичо, прочут със заведенията си за пълнолетни. Тук се намираше хотелът ни. Настанихме се и веднага излезнахме навън, за да се потопим в нощния живот на квартала. Сблъскахме се челно с мощна тълпа от хора, заливаха ни светлините на огромните билбордове, реклами, монитори и предлагащи всякакъв вид плътски удоволствия момчета и момичета с диадемки със заешки ушички. Възхищението от Америка се усещаше наоколо, страст към колите, парите, показния секс, модата. Но въпреки господството на американизма, пак беше някакси по японски. В Кабукичо купонът почти никога не спира, само за няколко часа призори.

Сутринта на следващия ден, слезнахме да закусим в хотела. И както винаги в Япония – всичко беше подредено, изрядно и в готовност. Персоналът на ресторанта, в изрядни униформи, стоеше строен пред отрупаните с храна маси, в очакване на гладните гости😊. После, в синхрон, направиха дълбок поклон и  главният готвач дръпна една прочуствена реч на японски, очевидно нещо средно между поздрав и описание на различните ястия в менюто. Всички се поклониха отново, дискретно се оттеглиха и закуската започна. Имаше по-много и от всичко, като се започне от типично американските бекон с яйца до традиционните японски ястия и супи. Сякаш не бях на закуска, а на гала вечеря. И това всяка следваща сутрин... Закусихме бързо и с нетърпение излезнахме да изследваме града. Токио - гигантският, ултрамодерен мегаполис ни очакваше. Той е ядрото на втората най-гъсто населена урбанизация в света, с повече от 14 милиона души. Невъзможно е да се опише, както е невъзможно и да се разбере този град, където високотехнологичните иновации съжителстват с гледки от стара Япония. Градът расте не на ширина, а нагоре. Това прави старите исторически квартали с ниски сгради да изглеждат още по очарователно. Токио ни зашемети веднага и без предупреждение. В пиковите часове, градът се превръща в гигантски мравуняк от хора, но всичко е някак културно, без бутане и блъскане, сякаш някой невидим управлява всичко това. Всичко е чисто и изрядно. И това без кофи за боклук. По-точно има, но на определени места, които ние трудно откривахме. В Япония пазят реда и чистотата много внимателно.

За прословутите японски тоалетни се е писало много, аз ще пропусна, като имате предвид горното, може да си представите за какво иде реч. Само ще кажа, че имате ли нужда от тоалетна, не е нужно да я търсите, тя ще ви намери. Навсякъде са, безплатни и чисти. Заредени са с всичко нужно, по много и качествено. С нашите целодневни обиколки, ми се наложи да посетя много от тях и на различни места, като метро, паркове, молове и т.н., но навсякъде беше едно и също – чисто.

Придвижване с Токийското метро

Тъй като имахме цели 3 дни в Токио, заложихме на 72 часова карта Tokyo Subway Ticket валидна 24/48/72ч. след първото използване в рамките на датата на изтичане, за всички линии на метрото в Токио и Toei Subway lines. При покупката се изисква потвърждаване с паспорт, че сме чужди туристи. Продава се в гаровите помещения на Токийско метро: 1. Tokyo Metro Pass Offices; 2. Tokyo Metro Tourist Information; 3. Shinjuku Station Tourist Information; 4. Tourist Information Office и дори в някои хотели; За информация и закупуване - https://www.tokyometro.jp/en/ticket/travel/index.html

Въоръжени с току що закупените карти, след няколко опита да се ориентираме в тънкостите на линиите на метрото, то вече не изглеждаше толкова страшно. Всъщност беше най-използваният и смея да твърдя, най-удобният начин за придвижване, истинско удоволствие. Влаковете летяха с невероятна, безкомпромисна точност. Всичко беше систематизирано, точно навреме и по график. Плюс минус няколко минути, както ние казваме, за там е непонятно и абсурдно. Знаеш точната минута на тръгване и слизане. Можеш да си планираш програмата спокойно😊.

Кварталът Шибуя (Shibuya), кръстовище Shibuya crossing, статуята на кучето „Хачико“

Първо се отправихме към Шибуя, един от най-колоритните и оживени квартали на Токио.

Но очевидно, не попаднахме в неговия час пик.

Тук е световноизвестното кръстовище Shibuya crossing - най-натоварено, по отношение на броя пешеходци, кръстовище в света. Пресякохме го няколко пъти, но поради ранният час, не се сблъскахме с очакваните потоци от пресичащи го хора (щяхме да коригираме това, по-късно, като се върнем отново и попаднем в епицентъра на мега големия човекопоток).

Непосредствено до Shibuya crossing е и паметника на кучето „Хачико“. През 1924 г. проф. Уено от Токийския университет си взел куче порода Акита и го кръстил Хачико. То всеки ден посрещало своя стопанин на гарата, който се връщал от работа. Това продължило до смърта на професора, който получава мозъчен кръвоизлив и умира на работното си място.

Ден след ден, повече от девет години, до самата си смърт, кучето идвало на гарата и чакало своя стопанин. През 1934 г. е издигната бронзовата статуя на Хачико на гара Шибуя, а през 2009 година е създаден американски филм по тази история, с участието на Ричард Гиър. Направихме си няколко снимки, взирайки се в лицето на преданността и потеглихме.

Кметството на Токио (Tokyo Metropolitan Government)

Качихме се отново на метрото в посока към кметството на Токио - две кули-близнаци по 243м, смятат се за един от основните символи на Токио. Входът е безплатен, всеки може да се качи с асансьор на 45-ия етаж. Както горе, така и долу има разпоредители, които с поклон те канят в асансьора и определят допустимия брой пътници, така че да не се създава дискомфорт. С излизането си от асансьора, попаднахме в огромна зала, в центъра на която имаше пиано и някой свиреше класическа музика. Стените на залата представляваха стъклени пана, разкриващи панорамни гледки към Токио. Под звука на музиката, ние се движихме от пано на пано и съзерцавахме Токио.

Храмът Мейджи Джингу (Meiji Jingu)

Следващата точка в маршрута ни беше Храмът Мейджи Джингу. Той е най-големият шинтоистки храм в Токио, посветен е на император Мейджи и съпругата му.

Построен през 1920 г., храмът е разрушен от пожар по време на Втората световна война, а реставрацията му е завършила 1958 г. Император Мейджи, чието име носи храмът, управлявал Япония между 1867 и 1912 г. Храмът е място където се извършват ритуали в чест на боговете. Ние имахме късмета да попаднем там в момент, в който се извършваше такъв ритуал свързан с традиционна японска свадба.

Храмът е разположен в гора, просечена от алеи. Движейки се по тях, попаднахме в  обширен парк, след който е кварталът Шибуя.

Влезнахме в първото бистро по пътя ни. Вътре предлагаха всякакви видове темпура – панирани в оризово брашно различни видове морски дарове, риба и зеленчуци. Заведението леко наподобяваше на нашите закусвални. Взимаш си табла и чиния, движиш се покрай дълъг щанд и слагаш в чиниията, честно казано и аз не знаех какво. Платихме, седнахме на една маса и започнахме да опитваме – „това е риба, а не патладжан, паниран кашкавал, неее риба, калмари, мх панирани кръгчета лук“. Независимо от изненадите при дегустацията, беше наистина вкусно и всяко парче със съвършенно хрупкава панировка. Явно бяхме поизгладнели и така се унесохме, че когато се усетихме, вече нямаше какво да снимане😊 Разходихме се лежерно из Шибуя, като разбира се не пропуснахме да посетим за пореден път Shibuya Crossing. Този път, сякаш попаднахме в епицентъра на човешки мравуняк. Пресякохме го няколко пъти, втурвайки се до и срещу хиляди хора. Да си сред огромни човешки потоци по зебрите на кръстовището, беше наистина интересно преживяване. Сякаш си риба, която се бори с бързеите на буен поток, спира за почивка и тръгва отново. Радвах се, че имах възможността да усетя и видя най-натовареното кръстовище в света в час пик.

Време беше да се връщаме към Шинджуку. Направихме си вечерна разходка под светлините на Кабукичо и се прибрахме в хотела за почивка и сън.

Кварталът Асакуса (Asakusa), храмът Сенсоджи (Sensoji Temple), светилището Асакуса (Asakusa Shrine), търговската улица Nakamise

На следващия ден се отправихме към квартала Асакуса. Хубаво място с рикши и дух на стара Япония.

Асакуса е един от най-популярните квартали на Токио, с много исторически обекти, включително известния храм Сенсоджи - най-старият будистки храм в Токио, датиращ от VII век. В него се почита богинята на милосърдието Канон.

Преминахме и по древната търговска улица Накамисе-дори, която води от портата Каминаримон до храма. В началото на 18 век местните жители получават разрешение да търгуват на подстъпите към храма, появяват се сергии, а после магазини и така се образува самата улица. Основно се продават сувенири и традиционни сладкиши.

Точно до храма е разположено и светилището Асакуса (Asakusa Shrine). Както храмовете, така и улиците тук са затворени през нощта!

Районът на храма и търговските улици около него са буквално един огромен човешки кошер. Разхождайки се или по-скоро носени от изливащите се в една или друга посока човешки потоци, загубихме представа за времето.

Императорският дворец в Токио

Следващата ни спирка беше императорския дворец. Разположен е в централния квартал Маруноучи, в сърцето на Токио, на мястото на бившия замък Едо. Заобиколен е от канал с масивни каменни стени, през който е прехвърлен каменният сводест мост Нюджубаши, един от символите на Токио.

Дворецът е резиденция на японското императорско семейство. Сградите на двореца и вътрешните градини са затворени за посещения. Единствено на 2 януари (новогодишното поздравление) и 23 декември (рожденият ден на императора), посетителите могат да влязат във вътрешния дворец и да видят членовете на императорското семейство. Източните градини на Императорския дворец са отворени за посетители през цялата година, с изключение на дните понеделник и петък. Над две хиляди борове мацу растат в парка на двореца. В Япония те се смятат за символ на дълголетието.

Разходихме се из градините на двореца, които имат повече от четири века история и се отправихме към следващата ни спирка – улица Гинза.

Гинза (Ginza)

Гинза - светът на висшата мода, марки, блясък. И ето ни, сред архитектурния авангард по главния булевард на Гинза - Chuo Dori, една от най-луксозните и скъпи търговски улици в света, който през уикиндите се превръща в стилна пешеходна алея. Булеварда е облицован с бутици на световни модни къщи - Chanel, Christian Dior, Louis Vuitton, Hermes, Yohji Yamamoto, Cartier, Mikimoto, построени от водещи световни архитекти. Тук се потопихме в атмосферата на висшата мода, за жалост, само в ролята на зяпачи 😊. Тук са и най-скъпите недвижими имоти в Япония – един квадратен метър струва над ¥ 10 000 000.

Гинза също е домакин на независими търговски галерии, традиционни японски бутици, както и луксозни ресторанти и кафенета. И накрая, но не на последно място, посетихме изложбения център на Nissan, където пих кафе с моя образ, направен със специален принтер.

Лутахме се из Гинза, зяпахме, времето летеше неусетно и накрая се отправихме отново към Кабукичо. Последва вечеря, мека възглавница, удобно легло и сън в очакване на следващия ни ден в Токио.

TeamLab Planets TOKYO

За последния си ден в Токио, бяхме предвидили посещение на TeamLab Planets TOKYO.

В него, се разхождахме през вода, в заливащите ни отвсякъде светлинни и 3D ефекти. Попаднахме в градина, в която сякаш се сляхме в едно с разноцветни орхидеи. Оказахме се потопени в свят на фантазия, който те поглъща и не ти се иска да напуснеш. TeamLab Planets се състои се от 4 мащабни пространства за съвременно арт изкуството и 2 градини. Посетителите ходят боси и буквално стават част от променящите се в движение картини и образи, които сякаш те докосват и изчезват. Там, изведнъж попаднах в една неповторима атмосфера на появяващи се и изчезващи образи и картини, сякаш бях участник във фантастичен филм, част от някаква сурреалистична реалност, която не ми се искаше да напусна. Японците го наричат музей. Може би за тях е така, но аз не мога да намеря точната дума и затова оставям на вас, да разгледате снимките и прецените сами.

Районът Кото (Koto City)

TeamLab Planets TOKYO е в района Кото, намиращ се буквално в Токийския залив, който представлява няколко свързани помежду си с мостове острова. Да, на пръв поглед звучи просто, ноо съвсем не е така. Трудно е да се опише, трябва да се види. На фона на панорамните гледки които се откриват от тук, човек се чуства някак малък. Несвикналият с тях чужденец (такъв „европеец“ като нас), в моменти като този, ясно усеща огромната дистанция между познатия ни от вкъщи роден свят и развитият индустриален свят на Япония – другата Азия, до която аз за първи път се докоснах с идването си в Япония.

На тръгване, успяхме да се полюбуваме и на необичайната сграда на местния пивоварен концерн. Според идеята на архитектите е трябвало да се получи чаша за бира и пламък. Но това, което е излязло накрая, местните наричат ​​„златно л..но“. На мен лично ми заприлича на крив морков, но май определението на японците е по-подходящо😊.

На връщане решихме да се отбием до един от обикновенните жилищни райони на Токио. И тук отново ме удари усещането за някакво уравновесено спокойствие и ред. Това чувство не ме напусна през целият ми престой в Япония. Излизайки извън централните части на огромните, многомилионни японски градове, където от всякъде те залива неспирен поток от хора и животът тече на бързи обороти, попадаш в едно безметежно спокойствие, пейзажът сякаш е замрял на стоп кадър, жилищните сгради са застинали, някак безлюдни и тихи. Чустваш се, като във филм за бъдещето, след световен катаклизъм или нашествие на извънземни, разрушения няма, сградите са тук, само хората са изчезнали. И така изглежда една от най-гъсто населените държави в света. За да бъда максимално коректна, освен централните части на градовете, има и други натоварени (най-вече туристически) улици, кръстовища и гари. Но навсякъде усещаш висока организация, чистота, ред и спокойствие. За пример, ще дам токийското метро с неговите табели с надписи, да се намали звукът на телефона и да се говори тихо. По улиците, автомобилите се движеха безшумно, през целия ни престой не чухме използването на клаксони. Веднъж, вървейки по една малка уличка, просто усетих, и аз не знам как, че зад мен има кола, явно изчаквайки ме, сама да се сетя и отместя. Стана ми смешно, като си помислих, какво щеше да се случи при такова обстоятелство в София. Няма да се впускам в цветисто описание, оставям го на въображението ви😊. Вечеряхме в едно тихо бистро и се отправихме към хотела.

На следващата сутрин приключваше моето пътешествие в страната на изгряващото слънце - Япония. Страна, която ще остане завинаги в сърцето ми. Не ми се искаше да се сбогува с нея. Едва когато самолетът отлепи колесници от пистата на Токийското летище, казах „До виждане Япония“, с надеждата да я видя отново. Предстоеше ни Тайван, различният Китай, а може би същият, не знаех.

Следва продължение...