Цветна, неделна разходка от Симеоново, през Витошко лале, до Бистрица

Есенна феерия от цветове, по склоновете на Витоша.

От няколко дни следяхме прогнозата за времето и се колебаехме, да ходим или да не ходим в планината. Накрая, все пак решихме да направим една лека, есенна разходка до пистата Витошко лале. От там, да се спуснем към с. Бистрица, откъдето да си хванем автобус обратно за София. Речено, сторено. Ето ни, в неделната утрин, с раници на гръб, на последната спирка на автобус № 67, в квартал Симеоново. Там ни посрещна само един свил се на топка котарак. На нашето „Мац, пис пис“, той възмутено извърна глава, сякаш пренебрежително казвайки „къде сте тръгнали в неделя сутрин, бе“. Действително, малко преди 9 сутринта, улиците на Симеоново пустееха.

Страхотно е да си навън в такива утрини. Денят е настъпил, но хората все още не са подали носове навън. Обгръщат те покой и тишина, а улиците са някак по-широки и просторни. Огледах се. Нямаше прелитащи автомобили, само ние, отегченият котарак и гледките към София.

Тръгнахме нагоре, по ул. „Витошки езера“, която е непосредствено след спирката на автобуса. След около стотина метра, на кръстопът от пет улици, поехме по втората вляво /ул. „Горска алея“/. След стотина метра, стигнахме до детската ски шанца, където навлязохме в гората. Ориентирахме се вече по жълтата маркировка и табелите за хижа Алеко. Отляво ни беше гората, а от дясно, крайните къщи и вили на Симеоново.

Пътят ни отведе до „Старата река“. Пресякохме я по дървено мостче и продължихме нагоре, срещу течението ѝ. Последва място за почивка с табeла, указваща маршрутите пред нас. Избор имаше, така че, избирайки своя, добре е, да следите картата, за да не кривнете в друга посока.

Продължихме покрай виещата се между дърветата планинска рекичка. Тясна, но изключително красива. Ромоляща, обсипана с камъни, с брегове застлани с окапали листа, тя ни мамеше да продължим напред и нагоре.

След само няколко минутки, стигнахме до две малки, изкуствени езерца, кръстени с гръмкото име „Горни Симеоновски езера“.  Разположени са едно над друго, по течението на реката.

Всъщност, езерцата са три. Подминахме отклоняващите се от маршрута ни пътеки, и продължихме нагоре по реката, към третото езерце. Не ни се наложи да вървим дълго.

При последното езерце попаднахме на интересен каменен навес, с изградена масивна камина. За жалост занемарен, но достоен за снимка.

 

Тук, пътя ни, пресече синя маркировка с табела „Нископланинска обиколна пътека (НОП)“. Ние продължихме нагоре по реката, към хижа Алеко, прескачайки ту на единия, ту на другия ѝ бряг.

Вървяхме по пътека застлана с килим в жълти, оранжеви и червени краски. Падащите листа бързаха да се слеят с шареното, земно покривало, а аз не спирах да се възхищавам на използваните от природния творец пастелени цветове. Есента винаги ме е омайвала с красотата си. Движихме се бавно и се наслаждавахме на заобикалящата ни приказна обстановка.

Времето беше чудесно, а гората невероятна. Високите и стройни буки, се надвесваха над нас, но олиселите им корони не можеха да скрият небето. Източените им, сиви стволове, придаваха усещането за стелеща се сивкава мъгла, която надолу, в основата на дърветата, се свързваше с цветния килим в краката ни. Радвахме се, че бяхме там, за да видим и усетим цялата тази красота.

Продължавайки нагоре, пътя ни, пресече една от Витошките „морени“. Каменна река, разсичаща гората, се спускаше по склона на планианата, оформяйки открояваща се сивозелена бразда.

Утрото беше хладно, но прокрадващите се между буките слънчеви лъчи, пречупваха атмосферата, създавайки измамно усещане за топлина. Галейки клоните на дървета и оформяйки по земята малки и големи светли петна, те правеха още по шарен килима от листа под краката ни.

Пътеката вече не беше стръмна. Появиха се и други видове, иглолистни и широколистни дървета, между които и стройни, бели брезички.

Пътя ни, пресече трасето на кабинковия лифт Симеоново – хижа Алеко. Под нас, се виждаше една от междинните му станции. За съжаление, от 2023 г. лифтът е спрян и нищо не предполага, че ще бъде пуснат отново.

По нататък, по маршрута, излязохме на малка поляна, пред високи довари, скриващи частната вече хижа „Северина“, някога почивен дом на „Водно стопанство“.

Продължавайки напред, стигнахме до странна конструкция – тунел, направен от бетонни плочи. Незнайно кога и незнайно защо, той  бе поставен на пътя ни. За да продължим, трябваше да минем през него.

Малко след тунела, изскочихме на асвалтов път, който бързо ни отведе до крайната ни цел – писта Витошко лале. Да стигнем до нея, ни отне приблизително 2,30 ч. при нормално, дори бих казала бавно темпо на ходене. От тук, желаещите могат да продължат по стръмното, към хижа Алеко. Но имайте предвид, че нагоре имате още час или два, в зависимост от физическата ви кондиция. Денивелацията от квартал Симеоново до хижа Алеко е 1 020 м. А, за останалите, имам добра новина – до писта Витошко лале, а и до хижа Алеко, може да се стигне и с кола. Това обаче, не може да замени зареждащото с приятни усещания изкачване, по изпъстрените с цветни нюанси склонове на Витоша.

При пистата, седнахме под лъчите на есенното слънце и се заехме с „унищожаването“ на носената храна. След кратка почивка, поехме наляво и надолу към с. Бистрица. Маркировката е зелена, има и ориентиращи табели. Няма изкачвания, а само спускане.

Маршрутът ни, отново се движеше покрай красива, планинска река /Янчовска/, а есенната феерия от цветове ни обгръщаше отвсякъде. Бяхме доволни, че не си останахме вкъщи, и че не пропуснахме този ден сред природата.

Пътя ни препречи обрасъл с мъх и посипан с листа гранитен блок. Сякаш казваше „За къде си се разбързал пътниче? Спри се, поседни и се полюбувай на природата около теб.“ Аз се вслушах в съвета му и приседнах върху него, а момчето ми, разбира се, вживял се в ролята на оператор, запамети и този миг на снимка.

Продължавайки надолу, срещнахме още един приятелски настроен камък😊 Някой, минал преди нас от тук, беше оставил своеобразен привет върху него, под формата на дружелюбна усмивка.

Неусетно стигнахме до „плажа“ на Бистрица, малко след който навлязохме в самото село.

Наситени с въздух, есенно слънце и цветни мигове, се качихме на рейса за София. Хванахме автобус 314, от който се прехвърлихме на метрото на спирка „Метростанция Бизнес парк“. От Бистрица може да се хванат още автобуси 69, 70 и 98. Така завърши и тази наша неделна разходка по Витоша. Ще се радвам, ако ви е било интересно, да се разходите виртуално с нас и надявам се до четене.