Чианг Май – северната столица на Тайланд

Среща с новата ми приятелка Аран Я, полет в короните на гигантски дървета и какво е да се докоснеш до най-голямата хищна котка – тигърa.

На следващия ден, след посрещането на изгрева в Ангкор Ват, полетяхме обратно към Тайланд. „Re-Entry“ визите ни, сработиха отлично и ето ни в Чианг Май, северната столица на Тайланд.

Chiang Mai

Милионен град, намиращ се в севрната планинска част на Тайланд, между Бирма и Лаос. Основан е в далечната 1 296 г. Първоначално е бил столица на независимо кралство. Впоследствие става част от Бирма, а след това и от Тайланд. Сега е вторият по големина град в страната и основна туристическа дестинация в планините на Тайланд.

Настанихме се при мистър Торн и съпругата му. Това бяха усмихнатите и любезни собственици на малкото хотелче, в което отседнахме в Чианг Май. Стаята ни беше на втория етаж, чиста и приятна, а целият първи етаж бе масажен център, където съпругата на мистър Торн и още няколко жени, практикуваха прословутите тайландски масажи. Ние също, на няколко пъти, се възползвахме от услугите им и останахме много доволни.

Сутринта, на втория ни ден в Чиан Май, се отправихме към близките планини, където се запознах с нова приятелка – слоницата Аран Я. Оказахме се единствените туристи за този тур. Причината за този късмет беше, че случайно сме уцелили пазарния ден на града. При срещата с Аран Я, първо усетих притеснение и несигурност. Бях само на крачка от огромен слон, способен просто с едно замахване на хобота, в най-добрия случай, да ме събори на земята.   

Гледахме се няколко мига, а аз не се решавах да пристъпя към нея. Местният водач, ми мушна в ръцете няколко банана – любимата закуска на голямата дама. Тогава, тя бавно, сякаш осъзнавайки притеснението ми, протегна хобот и внимателно си взе един банан. Първоначално, бях вцепенена от шока, но топлото и нежно доксване на хобота ѝ, ме накара да се отпусна. Останалите в ръцете ми банани бързо последваха първия.

Малкият „подкуп“, разчупи обстановката и ние с Аран Я намерихме удачния начин на общуване – аз и подавах банани, а тя благосклонно приемаше подараците ми.

Накрая и двете се чуствахме абсолютно комфортно. Дори имах усещането, че моята нова приятелка, почуствала възхитата ми, започна леко да кокетничи😊

Колко малко ни трябва, за да се почустваме щасливи и да приемем напълно непознат, като стар, добър приятел. Понякога, просто само жест на внимание, докосване или малък подарък, под формата на няколко банана😊

Общуването с Аран Я, продължи и след като бананите свършиха. Явно си бяхме допаднали. За мен, тя винаги ще остане специална. Надявам се, да ме помни, както я помня и аз, със своята “слонска памет”😊

Дойде време и за разходката ни по близката планинска пътека. За целта трябваше да се покатеря на Аран Я. Трудна за изпълнение задача, за която ми бе необходима помощта на двамата ни водачи😊

Накрая, все пак успях да се наместя удобно върху приятелката ми и потеглихме.

Преди да се кача на Аран Я, получих бърз инструктаж, как да я насочвам в желаната от мен посока. Честно казано въпреки, че кимах разбиращо, казаното от водача, по-скоро, влезе през едното ми ухо и излезе през другото😊 За щастие, не се наложи, да приложа на практика новите си познания по управление на слон. Аран Я добре познаваше пътя и сама поемаше в правилната посока. За мене оставаше само да се наслаждавам на разходката и гордо да позирам за снимки😊

По обяд се върнахме в лагера за да хапнем и ние. След като се подкрепихме, се качихме отново, този път заедно с другарчето ми, на Аран Я. Аз бях на врата ѝ, а половинката, с голяма торба лакомства за приятелката ни, се настани на мощния ѝ гръб и потеглихме. Осъзнала, че отново се очертава почерпка Аран Я, движийки се, повдигаше хобот над главата си, а аз и подавах поредното лакомство😊

Накрая, колкото и голяма да беше, торбата се изпразни, а приятелката ми се оказа все още гладна😊 Разбрала, че няма какво повече да ѝ дадем, Аран Я пътьом откъсваше с хобота си големи клони с листа и целите ги набутваше в устата си. Прецизно обираше листата от клоните, след което ги захвърляше настрани.

Пътят, по който се движихме, постепенно се превърна в тясна пътека, обградена от буйна растителност. Това се оказа „шведска маса“ за приятелката ни, от която тя не можеше да се въздържи, да си пощипне. Явно не следеше много за фигурата си😊

В един момент, излязохме на река и поехме по брега ѝ.

Стигнахме до малък вир – личната къпалня на моята нова приятелка😊 Време беше за следобедната ѝ баня, а ние бяхме поканени за теляци😊 Задължение, което усърдно се заехме да изпълняваме.

Смятам, че удоволствието беше взаимно. Все пак, в съзнанието ми се прокрадна спомен за един от любимите ми детски романи - „Том Соер“.  А, по-точно за това, как Том, бе успял да представи на приятелите си, неприятното за него боядисване на оградата на леля му Поли, като удоволствие и привилегия. За да споделят тази привилегия, да боядисат оградата, приятелите му, били готови, дори да заплатят. Хм, май попаднахме в подобно положение... Но, какво пък, важното е, че ми хареса и се чуствах щаслива.

Аран Я доволна се излежаваше в реката, а аз се отпуснах за кратка почивка на широкия ѝ гръб.

В един момент, незнайно от къде, зад гърба ми се появи малко слонче. Игрив калпазанин, чийто коронен номер беше, да ни залива с десетки литри вода изстреляни през хобота му.

Друг номер от репертоара му бяха целувките, които охотно раздаваше, разбира се, след като ни залееше обилно с вода😊

В един момент, малчуганът провря хобота си между краката ми и ме повдигна високо нагоре. Беше неочаквано преживяване.

Този ден, ще остане в съзнанието ми, с красотата и непринудеността на изживяванията, и емоциите, които почуствах. Забавлявах се истински, в компанията на новите си приятели.

В Чианг Май, се върнахме чак вечерта. Естествено, не пропуснахме и пазарния ден, по скоро нощния пазар – една от най-големите атракции на града. Километрични улични сергии, отрупани с какво ли не. А между тях, тесен проход, в който се движеше навалица от хора. Не липсваха и местните деликатеси, които така и не се престраших да опитам – пържените насекоми😊

Разбира се, присъстваше и голямо изобилие на улична храна, чиито миризми се носеха по целия пазар. Вече бяхме преодолели шока от първия си сбълсък с Тайланската храна и сега, за нас тези аромати бяха приятно мамещи. За да се храните на улицата в Азия, трябва да забравите всякакви хигиенни предразсъдъци. В противен случай, улицата не е вашето място за хранене. В началото на това пътешествие, имахме големи резерви по-отношение на хигиената. Но с времето, всички те отпаднаха😊 Тайландската храна си я бива, дори и уличната. Тя е разнообразна и вкусна. Основните ѝ съставки, са юфка или ориз. Все пак, трябва да се спазват няколко изпитани правила. Първо, избирайте местата, на които се хранят местните. Те отлично знаят, къде е най-добрата храна. Второ, консумирайте храна, която е приготвена в момента, пред вас. Това е гаранция, че не е престояла неопределено време, преди да ви бъде сервирана.

Рано сутринта на третия ни ден в Чианг Май, потеглихме отново към планината и Flying Squirrels Zip line. Изходен пункт на маршрута ни, бе малкото село Ban Peng, където ни екипираха и проведоха кратък инструктаж. Качиха ни на високопроходими джипове и се отправихме навътре в джунглата, към началото на зип линията.

Предстояха ни 32 платформи, представляващи инпровизирани площадки в короните на дърветата, на десетки метри над земята. Общо 17 зип линии, най-дългата от които 600 м. и всякакви други атракции, високо над земята.

Спускането по зип линия, беше нещо ново за мен. Очаквах го с нетърпение, но когато се оказах високо в короните на дървета, на ръба на площадката, вместо напред, краката сами ме дърпаха назад.

Накрая, все пак, се престраших и пристъпих напред. Бях се вкопчила с две ръце в металната проволка и летях към следващата площадка. Скороста ми се увеличаваше заедно с адреналина в тялото ми, а край мен и под мен, прелитаха стволове и корони на дървета.

Стигайки до следващата площадка, се почуствах жива и преизпълненан с енергия. Летенето от дърво на дърво, се оказа изключително приятно изживяване.

Последваха всякакви видове въжени мостове, по които трябваше да преминем. Аз, вече бях преодоляла първоначалния ступор и с удоволствие посрещах всяко ново предизвикателство.

Мостовете се редуваха с нови зип линии, а аз летях по тях с усмивка на лице. Зашеметяващите гледки и силните усещания следваха едно след друго.

Изведнъж, се оказахме в началото на вертикална въжена стена, следващото препятствие по маршрута ни, което трябваше да преодолеем. За да го направя, се наложи, да впрегна собствените си физически сили. Хващайки се от възел за възел, се отправих към другия край на стената.

Часовете минаваха неусетно и дойде края на нашето летящо приключение. За финал, се спуснахме отново на земята по метална пързалка.

Последва вкусен обяд в базата на зип линията, подариха ни за спомен по една фланелка с изобразени на нея летящи катерици и  потеглихме обратно за Чианг Май.

На следващия ден ни предстоеше друго нетрадиционно забавление - TIGER KINGDOM – среща очи в очи с огромни тигри, влизайки в клетката им, без предпазна преграда помежду ни. Пристигайки на мястото, започнахме с по-безобидните представители на семейство котки  - малки лъвчета.

Те изглеждаха като големи котета и бяха също толкова сладки и на външен вид безобидни. Не се чуствах притеснена или застрашена докосвайки ги.

Разбира се най-емоционално е да влезеш при големите котки😊 Когато стигнахме до клетката на тигрите, гледайки ги през решетките, увереноста ми, че искам да попадна при най-големите хищни котки в света, някси се разколеба.

Колебанието ми, не трая дълго. Просто си зададох въпроса – „Кога друг път ще ти се случи да погалиш огромен тигър?!“ Очевидния отговор, беше „Никога“. Събрах смелост и влязох в клетката. А иначе, нали знаете приказката „никога не казвай никога“. Случи ни се отново, в Аржентина, да се прегърнем с огромни тигри, в добавка и с лъвове, но за това ще разкажа друг път.

Да се приближиш и докоснеш тигър, тежащ четири пъти повече от теб, въоръжен с огромни зъби и нокти, е безумно преживяване. Адреналинът ме заливаше на талази. Бях силно респектирана от този огромен хищник, който можеше да отнеме живота ми за секунди.

Времето, което ни се полагаше при тигрите, беше може би 10 - 15мин., но ми се сториха като миг. Осъзнах се едва когато излязохме от клетката. Остатъка от деня прекарахме в разходки по Чианг Май.

Вечерта, вече бяхме капнали от умора, жега и емоции. Прибрахме се късно в уютната стаичка, за почивка и събиране на сили за следващия ден. Предстоеше ни дълъг път до централен Тайланд и столицата на древното кралство Сукотай.

Следва продължение...