Истанбул – градът, в който не ми омръзва да се връщам

Разходка в един от емблематичните градове на ориента, стъпил на два континента. Църкви, дворци и джамии, паметници от отминалите времена на две велики империи.

Разпрострял се по бреговете Босфора - проливът свързващ Черно с Мраморно море, Истанбул е единственият град в света стъпил на два континента. Мегаполис, който не престава да расте с удивително бързи темпове. Основан VII в.пр.н.е. под името Византион, той достига апогея на своето величие като Константинопол – столицата на Източната Римска империя /Византия/. Считан за непревземаем, някога най-големият и богат град в Европа, пада през 1453 г. Последният византийски император Константин XI Палеолог, е убит. Идва времето на нов владетел – 21 годишния султан Мехмед II „Завоевателя“ и нова империя – Османската.

Харесвам този град! Посещавала съм го няколко пъти, но винаги с нетърпение очаквам следващата среща с него. Истанбул е палитра от история, интересна архитектура и дружелюбни хора. Каквото и да кажа за него, ще бъде малко. Има от всичко по много и за всекиго, по нещо. Обиколили сме много от неговите улици и квартали, но не мога да кажа, че сме изчерпали възможностите, които предлага. Всеки път се връщаме в него, с набелязани нови, неизследвани райони и той не ни разочарова. Разбира се, посещавайки за първи път този огромен град, се съсредоточихме върху основните туристически атракции, като църквата Света София, Синята джамия, подземната цистерна Йеребатан, моста и кулата Галата, площад Таксим, дворците Топкапъ и Долмабахче. С тях, ще започне и моят разказ, тръгвайки от квартала Лалели / Laleli - лалета/. Известен търговски квартал, с много заведения и хотели. При едно от идванията си тук, решихме да се гмурнем в него и да го разгледаме. Първоначално, не бяхме много впечатлени, но с приближаването към Синята джамия и площад султан Ахмед, гледките станаха „любопитни“ и интересни.

Друга възможност е, от Лали, да се спуснете към Мраморно море, където има чудесни крайбрежни алеи. Движейки се по тях, може да си направите една приятна, но доста дълга разходка край морето, та чак до моста Галата. Между другото, под Лалели, близо до морето, в района на Yenikapı, е една от станциите на метрото, с което, минавайки по дъното на Босфора, лесно и бързо, се стига до азиатската част на града.

За деловите и бързащите, най-удобния начин, да се стигне до историческия център на града, е като се излезе на основната търговска улица в Лалели - Ordu Cadesi. Тя се простира между Аксарай и Капалъ Чарши. На нея, хващайки първия пристигнал трамвай, за нула време сме пред църквата Света София. За целта, просто трябва, да се купи безконтактната Istanbulkart. Продават се на всяка една от намиращите се до спирките будки. Зареждат се лесно, на монтираните до спирките автомати. Картата може да се ползва от до 5 човека едновременно. С нея се пътува във всички видове градски транспорт, включително обществените фериботи до азиатската част на града и Принцовите острови.

Тези, които не бързат и искат да видят повече от Истанбул, могат да продължат пеша към центъра. Ако им се ходи, разбира се. На Ordu Cadesi, според нас, са и някои от най-добрите места за обръщане на долари или евро в турски лири.

Улицата е интересна и разходката по нея минава неусетно. Ако сте внимателни, ще забележите много исторически паметници и фрагменти от близкото и по-далечното минало на града. Почти в края на Ordu Cadesi, е площадът на султан Баязид, където са едноименната джамия и входът на Истанбулския университет.

Малко зад площада, започва Кпалъ чаршъ, един от най-големите и най-стари покрити пазари в света. Изграждането му е започнало още в далечната 1455 г. Ако сте любители на пазаруването или просто обичате да зяпате сергии и витрини, това е вашето място.

Продължавайки напред, премиваме от Ordu Cadesi на Yeniçeriler Caddesi, а малко по-натътк излизаме на Divan Yolu Caddesi. Там, на прехода между двете улици, е един от най-старите исторически паметници в града - колоната на Константин /Column of Constantine/. Издигната е 330 г. от император Константин Велики, в чест на освещаването на новата римска столица. На върха на колонота, е стояла статуя на императора. До днес, се е запазила само високата 35 м. колона.

От тук, продължаваме надолу по Divan Yolu Caddesi, която след около 500 м. ни извежда на площад султан Ахмед, изграден върху някогашния хиподрум на Константинопол. Хиподрумът, е бил грандиозно съоражение с дължина от 300 м. и широчина от около 80 м., на което в древноста, са устройвани надбягвания с колесници. Построен по подобие на Циркус Максимус в Рим, той е можел да побере близо 100 000 души. След падането на Константинопол, е превърнат в кариера за добиване на камък. Днес от него са останали само два обелиска /на Теодосий и на Константин/ и полуразрушената Змиевидна колона.

Обелискът на Теодосий

Древноегипетски обелиск изработен от червен гранит, възхваляващ победите на фараона Тутмос III, издигнат в храмовия комплекс Карнак в Луксор второто хилядолетие преди Христа. 357 г. е пренесен в Александрия от римския император Констанций II, а 33 г. по-късно, по заповед на Теодосий I, е донесен в Константинопол и поставен на хиподрума. Барелефите върху постамента му, изобразаяват император Теодосий и неговия двор. Това е най-древният исторически артефакт, запазил се до наши дни в Истанбул.

Обелискът на Константин

Датата на изработката му, не е известна. Името му идва от поставения X в., върху него надпис, от времето на римския император Константин VII, който нарежда реставрацията му.

Змиевидната колона

Наричана още Триглавата змия, това е осемметрова бронзова колона, изобразяваща преплетените телата на три гигантски змии. До днес, е запазен само фрагмент на една от змийските глави. Той се съхранява в архиологическия музей на Истанбул. Колоната е създадена 479 г.пр.н.е., в чест на победата при Платея. Там, обединените гръцки градове държави /Спарта, Атина, Коринт и Мегара/ разбиват нахлулата в Елада персийската армия на Ксеркс. Твърди се, че колоната е излята от оръжията на победните перси. Пренесена е от Делфи 324 г., за да бъде поставена на хиподрума на Константинопол.

В срещуположния край на Хиподрума, се намира чешмата, подарък от немския император Вилхелм ІІ, която по негов проект е изработена в Германия и монтирана на площад султан Ахмед 1900 г.

На площада, встрани от обелиските, е един от най-емблематичните паметници на османската архитектура от средновековието – имперската джамия на султан Ахмед. Действаща джамия, със свободен вход за туристи. Строежа ѝ завършва 1617 г., малко след смъртта на създателя ѝ – Ахмед I. Включена е в списъка на Юнеско за световно наследство.  

Джамията има голям вътрешен двор и шест минарета. Последното е нещо безпрецедентно за времето на построяноването ѝ. До този момент, единствената джамия с шест минарета е била свещенната за исляма джамия Масджид ал-Харам в Мека, в чийто двор се намира древният храм Кааба.

Има строг дрес код при влизане в джамията, за спазването на който, се следи стриктно. При нашето посещение, подът на залата за молитви на джамията, беше изцяло застлан с червени килими. Особено силно впечатление ми направиха четирите огромни колони, крепящи купола над главите ни.

Вътрешните стени на джамията, са облицовани с хиляди керамични плочки, изобразяващи саксии, от които подобно на фонтан, извират цветя. Преобладаващите цветове са червено и най-вече синьо, от където идва и прозвището – Синята джамия.

Входът на джамията гледа към намиращата се срещу нея, от другата страна на площада, църква Света София.

Църква Света София

Завършена и осветена в далечната 537 г. при византийския император Юстиниан I, Света София, със своите 82 м. дължина, 73 м. широчина, 55 м. височина и купол с диаметър от 33 м., става най-големият, строен до тогава, християнски храм в света. Тази титла, тя запазва почти хиляда години, до построяването на катедралата в Севиля, Испания /1507 г./.Нейната архитектура става еталон и първообраз за църквите в целия християнски свят. Дори строените по-късно османски джамии, взаимстват стила ѝ. Официално е наричана Църквата на Божията свята мъдрост. Религиозен и духовен център на православието, в нея, в продължение на 1000 години са коронясвани императорите на Византия. След падането на Константинопол, в 1453 г., по заповед на султан Мехмед II, в църквата е извършена мюсолманска молитва и Света София е обявена за джамия. Премахнати са висички християнски символи, включая камбаните, олтарът и иконостасът. Мозаечната иконогравия по стените на църквата, е унищожена или замазана. Добавени са четири минарета.

1935 г. първият турски президент, баща на турската нация и основател на светската Република Турция, Мустафа Кемал Ататюрк, превръща сградата в музей, който ние имахме късмета да посетим при първото си идване в Истанбул.

Така, след отстраняване на покриващия ги хорасон и почти половин хилядолетно забвение, фрагменти на запазили се до наши дни прекрасни мозаячни стенописи, се появиха отново по стените на Света София. Лъч история, просветващ през мъглата на отминалите столетия, даващ бегла представа за някогашната красота и величие на този християнски храм.

Изключително интересна, от гледна точка на това, че изобразява реално съществували исторически личности, е мозайката с обарзите на византийския император Йоан II Комнин и жена му - императрица Ирина. По средата между тях е Богородица с младенеца. Йоан II Комнин, е един от силните византийски императори, властвал от 1118 г. до 1143 г. Период, през който България е под византийска власт. Въпреки, че е бил изключително военолюбив, Йоан II не се е свенил, да се кичи с прозвището „Йоан Добрият“. След възкачването на неговия племенник - Исак II Ангел, на престола на Константинопол, в 1185 г., братята Асен и Петър вдигат въстанието в Търново. Изгрява звездата на Асеновци и започва възходът на второто Българско царство.

С указ на турския президент Ердоган, от 2020 г., църквата Света София, отново е превърната в джамия. Все още достъпът на туристи в нея, е разрешен, но само до втория ѝ етаж.

Подземната цистерна Йеребатан

Движейки се по Divan Yolu Caddesi, малко преди Света София, свиваме вляво по Yerebatan Caddesi. Там, встрани от площад султан Ахмед, на има-няма петдесетина метра, е входът на най-голята запазила се до днес подземна цистерна на Константинопол – Йеребатан /Yerebatan Sarnıcı/. Изградена е VI век, по заповед на византийския император Юстиниан. За да се доведе вода до цистерната, е бил построен 19 км. воден път, с два внушителни акведукта, единият от които, дълъг почти километър. Днес цистерната е полупразна, превърната в атракция за любопитните туристи. Слизайки надолу по 52 каменни стъпала, попадаме в прохладния полумрак на огромна зала /138 м. на 65 м./, таванът на която се крепи от няколкостотин девет метрови колони, подрени една след друга в успоредни редове. Водата и времето, са изменили тяхната повърхност, превръщайки ги в каменна гора от огромни сталактони. Поне такива, ги видях аз.

Дойдете ли тук, обърнете внимание на колоната, покрита с орнаменти, наподобяващи стичащи се сълзи. На нея, откъм пътеката, на височината на раменете, има ясно забележима вдлъбнатина, около която цветът на колоната е значително по светъл. Поверието гласи, че ако поставите палец във вдлъбнатината и направите пълен оборот от 360 градуса, ще си гарантирате благосклонноста на боговете и какво ли още не. Е, кой би се отказал от това. Поне не и аз😊

Огледайте се и за двете колони с монтирани в основите им глави на Медуза Горгона, вкаменяваща всеки дръзнал да я погледне в очите. Предполага се, че главите са поставени по неестествен начин, едната настрани, а другата с главата надолу, за да се обезсили погледа им. Но, не разчитайте на този трик мъже, дръзнали да предизвикате женския гняв😊

След Цистерната, се спускаме покрай Света София, надолу по Alemdar Cadesi, която опира и завива покрай входа на градския парк Гюлхане. Малко преди него, в средата, между трамвайните релси, се извисява вековен чинар. Не знам кога и кой го е посадил тук, но при всяко едно от идванията ми в Истанбул, виждайки го, той предизвиква в мен силното желание да го прегърна.

Парк Гюлхане

В превод – Розовата къща. Това, е най-старият и един от най-големите общесвени паркове в Истанбул. Някога е бил част от градината на двореца Топкапъ, намиращ се над него.

Когато за първи път посетихме парка, бях едновремнно изненадана и възхитена, да открия в центъра на многомилионния град, този залесен зелен кът, в който освен останалите птици, видяхме и живеещите там големи, зелени папагали.

За птиците, по дърветата, са поставени къщички. Посетителите на парка, се забавляват хранейки папагалите, които доверчиво се разхождат в тревата. По-скоро смело, тъй като знаем за фетиша на турското население към котките, които повярвайте ми, са навсякъде.   

Дворецът Топкапъ

В превод Оръдейната порта. Изграден още по времето на Мехмет Завоевателя, дворецът в продължение на няколко века, е бил дом на султаните и техните семейства. В него са взимани решенията определящи съдбата на Османската империя. От 1924 г. е превърнат в музей.

Разположен на една от най-високите точки, над залива Златния рог, от терасите на двореца се откриват прекрасни гледки към Истанбул и пролива свързващ Мраморно с Черно море.

Всъщност, дворецът не е една монолитна сграда, а комплекс от сгради, изградени около четири големи двора, красиво аранжирани с дървета и цветни градини. Всички те, са свързани с мрежа от проходи, превеждащи те от единия до другия край на дворцовия комплекс.

Движейки се наслуки из този лабиринт от сгради и дворове, попаднахме на кухнята на двореца. Пред нас, бяха наредени голям асортимент от огромни черпаци и казани, които по скоро ми заприличаха на уреди за мъчение в древен зандан😊 Не им е било лесно, на готвачите на султана, грижещи се за изхранването на многочисленото му семейство, достигащо няколкостотин, а понякога и няколко хиляди наложници😊

Ето я и най-охраняваната някога част от двореца – харема. В нея, освен султана, достъп са имали само евнуси, а сега и ние.

Помещенията на харема, са със силно подчертан ориенталски стил. Стените и таваните му, са покрити от долу до горе със цветни керамични плочки, изобразяващи в повечето случаи, цветя и дървета в ярки цветове. Основно златистисто, синьо и червено.

Излизайки отново пред входа на парка Гюлхане, носени от потока от хора, продължаваме надолу, следвайки основните търговски улици. Те ни извеждат на залива Златния рог и моста Галата.

Това е крайбрежната част на квартала Еминьоню. При моста Галата, винаги попадаме на стълпотворение от хора, сергии с печени кестени и варена царевица, и препълнени, открити ресторантчета, в които основното ястие е балик екмек /но за него малко по-късно/. Тук, на брега на Златния рог е най-големият транспортен възел по море в европейската част на града, нещо като фериботна гара разпределителна. Може да си направите разходка по Босфора, да хванете ферибот към азиатската част на Истанбул, основните направления за която са Кадъкьой и Юскюдар, или да се отправите на двучасово пътуване по море към Принцовите острови. Избрали веднъж посоката, няма как да се объркате. Отгоре, на входовете към всеки кей за качване, има табла с ясно изписани дестинации.

От тук, се откриват най-хубавите гледки към моста и квартала Галата, с открояващата се емблематична кула от другата страна на Златния рог.

Мостът Галата

Построен е 1994 г. и свързва кварталите Еминьоню и Kаракьой, преминавайки над Златния рог. Дълъг е 490 м. и широк 42 м., с пешеходни пътеки от всяка страна, две транспортни ленти, а в средата между тях, трамвайни релси, които могат да ви отведат близо до двореца Долмабахче.

Мостът е на две нива. На долното ниво, от всяка от двете му страни, са оформени дълги пешеходни алеи, движещи се покрай редица от ресторанти, предлагащи морски дарове. А над главите ви, се спускат кордите на десетките стоящи на моста рибари.

За мен лично, мостът Галата, с откриващите се от него гледки и атмосферата, която създава, е най-хубавата част от центъра на Истанбул. При всяко от идванията ни в този древен град, краката сами ме теглят към него. Глъчта от хора, летящите гларуси, рибарите с въдици, гледките, преминаващите под нас корабчета и мирисът на море, са нещо, на което не мога да се наситя.

Ежедневно, независимо от сезона, на моста има много рибари, които пълнят кофи с прясна риба, внимавайки да не им скъса кордата, някой преминаващ ферибот. А, под тях, корабчета се движат непрекъснато. Винаги сме се чудили, защо пускат въдиците си на това място. Освен, че рискуват да им се скъса или оплете кордата, е и претъпкано с любопитни хора, надничащи в кофичките им, за да видят улова. И ние, бяхме част от споменатите😊

Достигайки до другия край на моста, винаги се обръщаме и поглеждаме назад към Еминьоню и нова порция красиви гледки.

В този край на моста, от страната на Златния рог, е разположен рибния пазар на Каракой. Около него, както и навсякъде другаде в града, направо на улицата се приготвят и предлагат прословутите балик екмеци или казано по нашенски – риба с хляб. Обикновенно рибата е скумрия, а есенно време може да е паламуд. Пекат я на скара и ви я предлагат обезкостена, поставена във франзела или лаваш, с лук, домат, червена пиперка и всевъзможни други люти и нелюти съставки. Звучи просто, но изобщо не е така. Всеки уважаващ себе си „баликекмекаджия“ има свой тертип на приготвяне и своите тайни съставки. Срещат се разбира се и бездарни аматьори, които не могат да създадът усещането за автентичния Истанбулски балик екмек.

При първото ни идване в Истанбул, именно тук, зад рибния пазар на Каракьой, ядохме най-вкусния балик екмек, който някога сме опитвали. Приготвен ни беше от местна легенда на уличната храна в Истанбул – чичо Емин. Достолепен мустакат чичко, който с майсторлъка си, упражняван повече от 20 г. на едно закътано кьоше, се беше превърнал в звезда на множество кулинарни предавания и спечелил световна слава. Той, с охота, се съгласи, да се снима с нас. Славата и признанието на труда му, явно му бяха по душа. За съжаление, човекът се оплака, че вече е стар, има болежки и мисли да предаде „занаята“ на някой друг. Следващият път, когато отидохме в Истанбул и решихме отново да хапнем от вкусния балик екмек на чичо Емин, него вече го нямаше. На същото място, бе застанал друг човек, имитиращ го визуално. Опитахме и от неговите сандвичи, не бяха лоши, но не бяха толкова вкусни, колкото балик екмека на чичо Емин. 

От рибния пазар, се отправяме нагоре по стръмните улички, към една от емблемите на града – кулата Галата. Предстоят ни близо 800 м. изкачване.

Кулата Галата

Построена е 1348 г. в най-високата точка на защитните стени, на съществувалата от 1267 г. до 1453 г. колония на Генуезката република, на брега на Златния рог. По онова време, се е наричала кулата на Христос и със своите 67 м. височина, е била най-високата сграда в Константинопол. С падането на града под османска власт, идва краят и на генуезката колония.

По времето на Османската империя, кулата е првърната в затвор, а по-късно и в наблюдателна кула, от която се е следяло за избухването на пожари – бичът на гъсто застроените, пренаселени градове от средновековието. От 2020 г., тя е превърната в музей. В него, всеки способен да издържи чакането на километричната опашка, може да се изкачи 52 м. нагоре до наблюдателната ѝ площадка, за гледката, която предоставя.

Булевард Истиклял

Следвайки потока от хора, продължаваме по Galip Dede Caddesi, за да излезем на Istiklal Caddesi – Авенюто на независимоста. Това е 1,4 километрова пешеходна алея, която ни отвежда до сърцето на съвременния град – площад Таксим. До 1923 г. е носила името Голямото авеню и е била една от най-емблематичните улици на Истанбул – интригуваща смесица на ориенталска и европейска култура. На нея, се е дължало, даденото XIX век прозвище на града – Париж на Изтока. Сега, тя е една съвременна улица, оградена от магазини и ресторанти, на която винаги попадаме във водовъртеж от хора.

Тук, разбира се, неминуемо срещаме и най-древните жители на града, обитаващи го и до днес – котките. Те са навсякъде, излегнали се, спящи или просто лениво наблюдаващи бързащите нанякъде хора.

Ако не ви се върви пеша, може да измините пътя до площад Таксим с една от атракциите на града - трамваят на носталгията. Минава на всеки 15 мин.

Площад Таксим

Минавайки покрай Таксим джамия, опираме в построения 1928 г. паметник на Републиката. Вече сме на площад Таксим. Тук свършва булевард Истиклял. Паметникът е издигнат в чест на войната за независимост и създаването на съвременната Турска република.

От площада, на около 1,3 км., на брега на Босфора е дворецът Долмабахче.

Преди входа на двореца, минаваме покрай интересна джамия пострена 1855 г. Малко след нея, на пътя водещ към портите на двореца е прословутата Часовникова кула. Висока 27 м. постройка от 1895 г., известна освен с красотата си и с все още работещия изправно часовник, дело на френската часовникарска къща на Жан-Пол Гарние.

Дворецът Долмабахче

Ето ни пред грандиозната имперска порта. Някога, е била официалният вход на двореца. Днес, тя все още поразява с красотата и великолепието си.

Прекрачвайки през портите, попадаме в градините на двореца, с красив фонтан и много зеленина. Всъщност името Долмабахче, в превод, означава „Запълнена градина“.

Изправяме се пред самия дворец. Отдясно се виждат Босфора и азиатската част на Истанбул, а от ляво, се извисява още една от красивите му порти.

Разположен на европейския бряг, до самите води на Босфора, Долмабахче е най-големият дворец в Турция. Завършен 1856 г., до създаването на Република Турция, той е бил основният административен център на Османската империя. Огромните разходи за строителството му, са предизвикали изпадането на Османската империя в неплатежоспособност през 1875 г. Тласък, дал началото на поредица от събития, довели деситилетия по-късно, до войната за независимост и създаването на светската Република Турция. Мустафа Кемал Ататюрк, създателят на турската нация, е използвал двореца, като президентска резиденция. В него, той е прекарал последните дни от живота си. Всички часовници в двореца са спрени в часът на смърта му - 9:05 сутринта на 10.11.1938 г. Дворецът е функционално разделен на две основни зони. Едната от тях е административната, достъпна за обществеността част, а другата, включва личните покои на султана и семейството му /харема/. Разделя ги голяма церемониална зала. При строителството и оформлението на двореца, не са скъпени средства. Интериорът му, е богато украсен със злато и кристал. Тук се намира най-голямата колекция от кристални полилеи Bohemian и Baccarat в света, както и най-големият кристален полилей в света /4,5 т./. За съжаление, снимането в двореца към момента на нашето посещение, бе забранено. Така че, мога да ви покажа единствено неговите екстериор, градини и красивите гледки към Босфора.

Особенно ме впечатли изключително красивата порта към Босфора, със стъпала водещи към водите на пролива. Какво ли е било усещането някога, във времето на един отдавна отминал свят, да акостираш на този малък пристан, преминеш през морската му порта и пристъпиш в светая светих на властелините на Османската империя.

Минавайки от другата страна на двореца, отново попаднахме в красиво оформено със зеленина пространство, с малки басейнчета, в някои от които цъфтяха водни лилии.

Там видяхме малък зоокът, обитателите на който свободно се разхождаха наоколо, без да се притесняват от учудените ни погледи.

Силно се зардвах на двойка пауни. За мое учудване, по притеснителният от тях, се оказа мъжкият, който упорито избягваше снимка с мен😊

Така, с двореца Долмабахче, завършвам първата част от разказа ми за Истанбул. Надявам се да ви е било интересно и до четене.

Следва продължение...