Много красота, в Родопа планина - от Аврамово до Якоруда, през връх Велийца и с. Орцево

Спиращи дъха гледки в западни Родопи.

Бяхме планували уикенда, да направим разходка в моята любима Родопа планина. Очакваше се времето, да е дъждовно, не стига това, ами и с гръмотевици😊 Прогнозата донякъде охлаждаше ентусиазма ни, но въпреки всичко решихме да тръгнем, а и както се казва „Няма лошо време, има лоши дрехи!“. С тази сентенция, моето другарче, категорично не е съгласен, но това е друга тема😊 При мен, има такъв момент, че когато се настроя за нещо, а то поради някаква причина, не се получи, се появява едно остатъчно усещане на разочарование. Особено, когато става въпрос за преодолими препятствия, както в случая😊 Представях си красотата на очакващото ме пътуване. Как си седим кротко в Родопската теснолинейка, пътувайки към най-високо разположената жп гара на Балканския полуостров. Влакчето се движи бавно, лъкатушейки в гънките на планината. Преминаваме през тунели, прескачаме реки, а около нас се издигат назъбени скални масиви. Слизаме на гарата и потъваме в дебрите на Родопа, на път за най-високо разположеното село на Балканите. Там някъде, далеч от шума на големия град, ни очакват красота, уединение и спокойствие, които може да ни даде само планината. С тази преспектива в главата, просто не приемах отказ. И ето ни, добре екипирани за лошо време, рано сутринта, в събота, на жп гарата в София. Хванахме влака за гара Септември /06:40 ч./. Там трябваше да сме в 08:39 ч. и в 08:55 ч. да се прехвърлим на теснолинейката до гара Аврамово /пристигане 11:20 ч./. Но защо ли, нещата не започнаха добре. Първо, влакът тръгна с 10 мин. закъснение. След това, на гара Септември, се оказа, че поради технически проблем, ще ни извозват до гарите по трасето, с автобуси. Е, разминахме се /поне на отиване/ с Родопската теснолинейка. Така да се каже - „извозиха“ ни от БДЖ-то. Бях леко разочарована, но все още оптимистично настроена. Все пак, направих няколко снимки през прозорците на автобуса.

На гара Аврамово, бяхме с 20 мин. по-рано от предвиденото. Там, ни посрещна един рошав приятел, който с нескрит интерес забучи нос в нас. Даа, кюфтенцата в раниците, определено привлякоха вниманието му😊 Оказахме се сред голяма тълпа туристи. Явно маршрутът, който бяхме избрали, е доста популярен, особенно в почивните дни.

Железопътна гара Аврамово

Със своите 1 267,4 м.н.в., това е най-високо разположената жп гара, не само в България, а и на целия Балкански полуостров. Тук, до Балканската война е минавала границата между Княжество България и Османската империя. Гарата е открита 1839 г.

Напълнихме си вода от чешмата на гарата. За да съкратим, игнорирахме асвалтовия път и поехме по тясна пътека, изкачваща се нагоре по баира, към едноименното село. Времето беше хубаво, небето чисто, а настроението приповдигнато.

Село Аврамово

Видимо живо село, разположено на границата между планините Рила и Родопа, в разделящата ги Аврамова седловина.

На центъра на селото, беше спрял малък бус, от който, за наше учудване, продаваха яйца и домати. Минахме покрай малко магазинче. От него, си купихме сладки нещица за хапване, с които, да поглезим душата и тялото😊 Движихме се нагоре, през селото. На излизане от него, минахме покрай джамията – нова и поддържана.

След джамията, вече извън селото, продължихме по асвалтовия път нагоре. Достигайки следващата махала, попаднахме на разклон. Асвалтът вървеше надясно, а ние поехме по неасвалтирания път, наляво. Крайната ни цел за деня бе с. Орцево, приблизително на 15 км. от жп гара Аврамово при 428 м. денивелация. Не след дълго навлязохме в гориста местност, осеяна с поляни и обработваеми площи, засети с картофи. В този район хората основно се занимават с отглеждане на картофи, животновъдство и дърводобив. На пук на надеждите ни, заръмя, а после направо си и заваля. Тъкмо, с нежелание, навлякохме дъждобраните и дъждът спря.

Движихме се по широк, коларски път, а около нас се редуваха горски участъци, ниви и ливади. На няколко пъти, стигахме до разклонения. Добре е да се гледа картата, за да не се обърка човек. По пътя се срещат и табели, даващи допълнителна информация. Гората и поляните около нас бяха пълни с разнообразни гъби. Всъщност, по целия маршрут се натъквахме на огромни количества от тях. Имаше много масловки, рижики, сърнели, пърхутки. А толково много мухоморки, не бях виждала до тогава. Отровни, но изключително красиви.

Изведнъж пътят ни препречи породист, четирикрак приятел. Изглеждаше озадачен и недоверчив. Съпроводи ни известно време и изчезна в гората.

Преходът беше дълъг, но приятен и ненатоварващ. Наближавайки връх Велийца, отбихме от широкия, коларски път иии, се поизгубихме. Наложи се, да се консултираме с картата и да „цепим“ през гората.

Връх Велийца /1 712 м.н.в./

Трудно е да се възприеме като връх. Вървиш си лежерно и изведнъж, без да се катериш и потиш, на равното, връх и то в гората, сред дърветата. Всъщност, връх Велийца представлява голяма, равна повърхност, на която е трудно, да се посочи най-високата точка. Затова, не е и точно обозначен. Табелата на снимката по-долу, е поставена от местните, за удобство на туристите. Искате връх, на ви връх, радвайте се. До 1912 г., тук някъде е имало граничен пункт между Княжество България и Османската империя. На 5 октомври 1912 г., на него, е било първото сражение, дало начлото на Балканската война, между Османската империя и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора.   

27-ми пехотен Чепински полк и 39-ти Пехотен полк влизат в тежки боеве с османската армия. Смъртта си намират 42-ма български воини. Те са погребани на мястото на сражението, където в тяхна чест е изграден паметник. С мълчание, почетохме паметта на загиналите български герои, в битката, дала началото на епопеята, сложила край на Османското господство на Балканите.

Пътят ни продължи към заслон Велийца. Намира се на 1,5 км. от върха. Ориентирахме се по картата. Интересна постройка на два етажа, с изненадващо помещение за спане на втория етаж. На първия етаж, имаше дълги, дървени маси за хранене, а зад тях, в дъното камина, с легла отстрани. Пред камината седеше съдържателят на заслона – достолепен родопчанин, който веднага скокна да ни посрещне. Човекът беше доста словоохотлив и сам прояви желание за снимки и контакт в социалните мрежи😊 Похвали се, че има 2 400 „приятеля“ във Фейсбук. Бяхме сигурни в това, като се има предвид, че без снимка, не можеш да се откачиш от него😊 Но иначе, беше дружелюбен и видимо добронамерен. Тук има и чешма.

От заслона продължихме към крайната ни цел за деня – с. Орцево. Още, малко над 2 км. Ако имате съмнения за посоката, човекът от заслона ще ви упъти. Точно преди селото, излязохме на обширни поляни, от които, се откриваха прекрасни гледки към селото и заобикалящите го планини.

Село Орцево

С разпръснатите по околните хълмове, близо 15 махали /някои, вече изоставени/, на височина от 1 500 до 1 640 м.н.в., селото е сочено за най-високо разположеното поселение в България и на Балканите. Намира се в западни Родопи, област Благоевград, община Белица. Централната му част - махала Газиновци, е на плюс, минус 1 540 м.н.в., на склона на връх Кавунова могила. А, къщите на най-високо разположената махала – Мечкаровци, са накацали на над 1 600 м.н.в. Местните твърдят, че името на селото е свързано с техния майсторлък, когато се хванат на „орото“. Но това, с което селото, е най-известно, са изключително красивите панорамни гледки, към планините Рила, Пирин и Родопа. До селото може да се стигне и по асвалтов път. Ако разполагате с повече време от нас, идвайки тук, може да отделите ден и обиколите разпръснатите в гънките на планината махали. Може също, да изкачите близките върхове - Кавунова могила, наричан още Кавун тепе /1 710 м.н.в./ и Бабяшка чука /1 654 м.н.в./. Последният е извеатен с откритото на него тракийско светилище, функционирало от 1-то хилядолетие преди Христа, та цели 14 века.

Спуснахме се към центъра на селото, където са общината, работещ магазин/кръчма и чешма. От там се насочихме към къщата за гости, в която бяхме резервирали къщичка за двама. На обширна поляна, бяха разпръснати големи и малки постройки. Всяка със собствено име и различен капацитет легла.

„Нашата“ къщичка, бе кръстена с името „Родопска магия“. Зарадвах ѝ се като дете. Малка като „дядовата ръкавичка“, но спретната, чиста, с всичко необходимо в нея. Интериор, оформен в народен стил, с възглавници, родопски одеяла и цветни шевици.  

Но, най-специалното, беше уникалната гледка, която се откриваше от терасата на къщурката ни, сгушена в приказната зелена длан на планината. Бих могла, да седя там с часове и да съцерцавам ширналите се пред нас планински вериги. Отсядали сме на много места в България и по света, но „нашата“ „Родопска магия“, е едно от местата, които винаги ще помня, с прекрасната си панорамна гледка.

Имахме известно време до вечеря. Решихме да пообиколим района и тръгнахме нагоре по поляните над селото.

Изведнъж, десетина метра пред мен, в тревата, мернах нещо бяло. Оказа се шапка на огромна полска печурка.

Не знам дали сте запалени гъбари и ви е познато чуството на радост, когато откриете достоен за снимка екземляр. Е, след тази първа находка, в нас се събуди не просто гъбаря, а ловецът/търсач на следващата гъба. А печурките изскачаха една след друга в зелената трева. Резултатът беше впечатляващ.

Увлечени в преследването на скритите в тревата находки, неусетно се оказахме пред стара, полусрутена постройка. От нея беше останала да стърчи само едната стена със запазила се рамка на прозорец. Тъжно, но някак си красиво и загадъчно. Достойно за снимка и спомен.

След прекрасната разходка, се прибрахме за вечеря. Вечерята и закуската ни /поръчани предварително по меню/ бяха в „Къщата на даскала“. Там имаше уютно обособено, в родопски стил, място за хранене. Чукнахме наздравица с по чашка ракийца и хапнахме шопска салата, родопски пататник и телешки кюфтенца. Накрая, доволни и нахранени, се отправихме за отдих, към „нашето“ малко, родопско къще.

Сутринта ме разбудиха тихи стъпки пред вратата на къщурката ни. Оказа се, голям, рижав котарак, който привлечен от плика с гъби на терасата, беше решил да надникне в него. Появявайки се на прага, изобщо не стреснах малкия нахалник, който започна да се умилква в краката ми. Отработен трик, с който се надяваше, да получи нещичко за закуска.

Компания на котарака правеше още един четириног бандит. Двамата, явно в комбина, проверяваха за нещо вкусно в оставените на терасите на къщурките торбички. За тяхно разочарование, в нашата торбичка, имаше само гъби😊

Седнах на терасата, в очакване на изгрева. Съзерцавах притихналото под нас село и отсрещните склонове на планината. Утрото беше влажно и мъгливо. Слънцето загатна за себе си в порозовяващия хоризонт, но не успя да пробие облаците. Не получих изгрева, който очаквах, но може би следващия път, ще имаме повече късмет.

Закусихме в „Къщата на даскала“ с мекици, домашно сладко от джанки, сиренце и чай. След това, съберахме багажа си и поседяхме още малко на терасата, съзерцавайки планината. Сбогувахме се с котарака и поехме към следващото високопланинско село - Бунцево.

Пресякохме встрани на къщата за гости, направо през поляните, по които пасяха свободно пуснати крави и излязохме на широк коларски път.

До Бунцево трябваше да изминем около 9 км. при денивелация от 320 м. Пътят бе ясно видим. На отклоненията, се ориентирахме по картата, имаше и табели.

Основно се движихме през гориста местност. Отново имаше много гъби, даже намерихме една голяма манатарка и множество рижики. На места край пътя, срещахме огромни мравуняци.

Точно преди Бунцево излязохме на голяма поляна, предлагаща красива панорама към селото. Това е мястото, на което си заслужава, да спреш, поседнеш и се полюбуваш на гледките. Така направихме ние.

След като отпочинахме, поехме надолу, а след това и нагоре, към селото.

Село Бунцево

Намира се в община Якоруда, област Благоевград. Със своите 1 568 м.н.в., е достоен съперник на с. Орцево, за титлата „най-високо раположено село“ на Балканите.

Разгледахме центъра на селото и се върнахме назад по пътя, към едноименния рибарник/ресторант. Намира се на завой, 500 м. преди селото. Там, пийнахме по биричка и хапнахме току-що уловена пъстърва на скара. Пътят ни продължи, вече с местен транспорт, към намиращия се на 12 км. гр. Якоруда. Град, с около 5 000 души население, разпрострял се по протежение на река Места. Разгледахме набързо центъра му, за което не е нужно много време и се отправихме към жп гарата. Само да кажа, че от Бунцево до Якоруда, може да се слезе и пеша. Пътят през гората е 8 км., но ние се бяхме застраховали с предварително уговорен транспорт.

И ето я най-накрая дългоочакваната теснолинейка. Този път без проблеми се качихме в нея.

Родопската теснолинейка

Или линия № 16 от Националната железопътна мрежа на България. Тя е най-високата железопътна линия на Балканите. Движи се по маршрута Септември - Велинград - Якоруда - Разлог - Банско – Добринище /127,4 км./. Това е единствената действаща в България железопътна линия, с два пъти по тясно междурелсие от нормалното. Трасето ѝ наистина предлага живописни, красиви гледки. Опорочава ги само безхаберието на нашето БДЖ – немити, сигурно от месеци стъкла. Но, има решение. Ако сте добре екипирани, с яке и шапка, може да излезете на откритата площадка между вагоните. От там, брулени от вятъра, ще се насладите на красивите гледки по трасето. Минава се покрай скали, реки и планински масиви. По време на нашето пътуване, те бяха нашарени с есенни, пастелни цветове.

Все пак, да предупредя. За някого, това пътуване, може да се окаже съмнително удоволствие – пътува се дълго. По разписание от жп гара Якоруда до жп гара Септември, където се слиза от теснолинейката, са 2,58 ч. В нашия случай, придвижването от Якоруда до централна жп гара София, отне повече от 6 часа. Нормално трябваше да са 5, но за къде, без редовните закъснения на БДЖ. Късно вечерта, изморени от път и емоции, благополучно се прибрахме вкъщи. Направихме си чудесно пътуване. Времето беше прекрасно, преживяванията и гледките, също. Надявам, се и за вас да е било интересно и до четене.