Алмати, Черният каньон, езерата Колсай и Каинди

Разглеждане на най-големия град в Казахстан и запознаване с прелистите на Северен Тян Шан.

В Алмати кацнахме рано сутринта, с полет от Астана, продължил близо 2 часа. От летището до центъра на града, са близо 20 км. Изминахме ги с градски транспорт. Автобусната спирка бе на няколко стотин метра от изхода на Терминал Пристигащи. Оставихме си багажа в хотела и се отправихме към центъра на града, над който, в далечината, се очертаваха назъбените, заснежени върхове на планинската верига Тян Шан. Някъде там,  бе границата с Киргизстан.

Разбира се, първата ни спирка бе в изпречилата се на пътя ни чайхана.

Almaty /Алматы/

Сгушил се на границата между обширната казахска степ и подстъпите към северната част на планината Тян Шан, Алмати е най-големият и в същото време най-разнообразният в етническо отношение град в Казахстан. В него живеят близо 2 000 000 души, от които голяма част са руснаци и уйгури. Възниква в 1854 г. като военен пост на корпус сибирски казаци, но бързо се разраства в град. В 1921 г. сменя името си от Верний на Алма Ата. В превод „Баща на ябълката“. Районът, в който се намира градът, се счита за древната прародина на домашната ябълка.

От 1929 до 1936 г., е столица на Казахската АССР, от 1936 до 1991 г., столица на Казахската ССР, а от 1991 до 1997 г., столица на Република Казахстан. Дори след преместването на столицата в Акмола /днешна Астана/, продължава неформално да е наричан Южната столица на Казахстан.

В Алмати, температурата на въздуха отново рязко се покачи, до около 30 °C. Но, затова пък, градът е гъсто залесен с големи дървета, предлагащи спасителна сянка. Може да се похвали с множество паркове и фонтани. Това не е типичният азиатски град, който бихте си представили, но няма и нищо общо с Астана. Лично аз, в него се чувствах, като върнала се в 90те години на соца, в архитектурния смисъл на фразата.

Основната пешеходна алея на града, наричана от местните Алматинският Арбат, е улица Жибек жолы. За наше учудване, срещахме това име на много места в Казахстан. Причината за популярността му узнахме, когато преведохме фразата, оказа се „Пътят на коприната“.

Другата основна пешеходна зона, е улица Панфилов. Пресича се с Алматинския Арбат. Кръстена е на героя на Съветския съюз – генерал майор Иван Панфилов, командвал през Втората световна война, съставената от жители на Алма Ата 316-та стрелкова дивизия.

В града има и парк кръстен на негово име – парк Панфилов.

Вознесенский собор /Вознесенск кафедралы шіркеуі/

Разположена в самия център на парка Панфилов, е руска православна църква, издигната в 1907 г. За нея бяхме прочели, че със своите 56 м. височина, е втората най-висока дървена църква в света, направена без пирони. Храмът е внушителен, но определено не е направен изцяло от дърво, а и за пироните, силно се съмнявам.

Движейки се нагоре по улица Панфилов, стигнахме до Казахският национален театър за опера и балет „Абай“.

Абай атындағы қазақ мемлекеттік академиялық опера және балет театры

Сградата на театър Абай, е завършена 1941 г. Твърди се, че архитектурата ѝ, е уникална смесица от сталинистки и италианска неокласически тенденции, примесени с казахски черти. За мене лично, не беше толкова интересна с архитектурата си, колкото с възможността, да се потопя отново в атмосферата на красиво, балетно представление. За мое съжаление, нямаше постановки в дните на престоя ни в Алмати.

Същият ден, видяхме още:

Руската православна църква - Свято-Николский собор, осветена в 1908 г.

Хотел Казахстан – масивна сграда, наследство от времето на социализма.

Пешеходната пътека Теренкур – близо 9 км. зелено трасе на здравето, движещо се през града, следвайки руслото на река Малка Алматинка.

Паметникът на независимостта /Тәуелсіздік монументі/

Известен още, като Статуята на златния воин. Открит е в 1995 г. на площада  на Републиката. Представлява 28 м. висока колона, на върха на която, върху крилат барс, стои скитски воин в бойно въоръжение. Паметникът символизира идентичността на казахския народ.

В основата на колоната е монтирана разтворена книга, с отпечатък от ръката на президента на Казахстан.

Кметството на Алмати

От другата страна на булеварда, точно срещу монумента на независимостта, се намира сградата на Акимата /кметството/ на Алмати.

Наблизо е и паметникът на зората на свободата - Тәуелсіздік таңы, открит 2006 г. в памет на първите големи протести в региона, срещу съветската власт, състояли се в 1986 г.

Малко встрани от Акимата, нагоре към планината, се виждат заострените върхове на скупчили се внушителни, модерни сгради, облицовани целите със стъкло. Това е Нурлы Тау, най-големия бизнес център в града.

Денят ни приключи с дегустация на прословутия кумис или къмис /ферментирало конско мляко/, който бързо се отправи към кошчето за боклук. Виж местното червено вино, одобрихме единодушно. Опитахме и казахски шоколад. За последния, бяхме прочели много суперлативи. Какво да кажа, шоколад, като шоколад.

Следващият ни ден, бе отреден за природните забележителностите на Алматинския край. Те са изключително много. Доколкото, имахме само ден на разположение, се съсредоточихме на три от тях, включени в организирана еднодневна екскурзия на местен туроператор. Тръгнахме в 06:30 сутринта. Предстоеше ни, да изминем над 600 км., за да посетим Черния каньон, езерата Колсай и Каинди и да се върнем обратно в Алмати. Градът ни изпроводи с дъжд и тъмни, черни облаци. Съмнително начало на нашия поход в планинските вериги на Казахстан. Бяхме десетина човека, а транспортът ни, малък микробус. Водачът ни, млад руснак, се оказа добре запознат с природните особености, флората и фауната на Алматинския край. От него, дори разбрахме, че Алмати и София, се намират на една и съща географска ширина, което предполага сходни климатични условия. Развиделя, дъждът спря, а ние летяхме по широка четирилентова магистрала, през равната степ, към все по-ясно очертаващата се пред нас планинска верига. 

Постепенно местността стана хълмиста, пътят ни се стесни в двулентов и започна да криволичи, изкачвайки се нагоре в полите на планината, просечени на места от скалисти оврази. На няколко пъти видяхме беркути /скални орли/, кацнали на издигащите се  край пътя скали.

Стигнахме до първата спирка по маршрута ни – наблюдателна площадка над Черния каньон.

Черният каньон /Черный каньон/

Намира се в Национален парк Чарин, в Кегенски район на Алматинска област, на около 220 км. от Аламати. Представлява разклонение, част на Чаринския каньон. Последният, се е проточил, в продължение на цели 154 км., по руслото на река Чарин, която сякаш разсича планината, за да се влее на север в значително по-голямата и пълноводна река Или. Някога, преди десетки милиона години, Чаринският каньон е бил дъно на огромно езеро. Днес от него е останала само река Чарин, насечени скали и отвесни клисури, образували гигантски каньон, който често сравняват с Grand Canyon, в Аризона, САЩ.

Отличителна черта на Черния каньон, са тъмните му, отвесни, скални стени, от които идва името му. Легендите твърдят, че цвета на скалите, превръща нощем каньона, в невидима клопка. През вековете, падайки от отвесните скали, в нея, са намерили смъртта си стотици незапознати с терена пътници.

Местните вярват, че духовете на загиналите в каньона хора, обитават тези места. Техните вопли, се носели заедно с вятъра, блъскайки се в стените на каньона, създавайки странни мистични звуци, от които настръхвала косата дори и най-невярващите в това хора. За наше щастие, попаднахме на безветрие, така че не можахме, да проверим лично тези твърдения.

Погледът ни привлече опиращото в хоризонта море от хълмове, което започваше далече вдясно от наблюдателната ни площадка.

От водача ни разбрахме, че това е още една част на Чаринския каньон, т.н. Лунен каньон. Известен е с уникалните си пясъчни пейзажи, вариращи от златисто до червеникаво-оранжево и необичайна атмосфера, създаваща усещането, че си попаднал на друга планета.

След Черния каньон, продължихме нагоре в планината, към границата с Киргистан и още една емблематична забележителност на Алматинския край – езерото Каинди.

След около 60 км. стигнахме до отбивка, на която трябваше да ни чака транспортът, с който да се придвижим до езерото. Оказа се обаче, че поради нестиковка в плана, не ни очакваха толкова рано.

Водачът ни, взе правилното решение, вместо да чакаме неопределено време транспорта си, да продължим до следващата ни цел за деня, а на връщане, да посетим Каинди. Така, след още 16 км. изкачване в планината, достигнахме парковата площадка над Долното Колсайско езеро. От нея, до него, ни оставаха около 400 м. спускане пеша. Небето отново се беше смрачило и буквално миришеше на дъжд, но чистият въздух и красотата на планината, поддържаха приповдигнато настроението ни.  

На място, има къде да се настаниш, ако решиш да пренощуваш. Изградена е и ресторантска база, а панорамата към езерото е прекрасна.

Там, за първи път, се доближих близо до беркут, обучен за лов скален орел. В случая, той изпълняваше ролята на атракция, с която желаещите можеха да се снимат.

С риск, да се повторя, ще кажа, че с всяка крачка надолу, към езерото, гледките ставаха все по завладяващи.

Колсайските езера /Көлсай көлдері/

Група сравнително млади, високопланински езера, намиращи се на около 300 км. от Алмати, в Националния парк Колсайски езера. Сочени са за едни от най-красивите природни забележителности в Казахстан. Не случайно, нежно ги наричат „Синята огърлица на Северен Тян Шан“. Появили са се в периода от 1887 до 1911 г., след поредица силни земетресения, които разместили земните пластове и създали обширни вдлъбнати падини. Тези падини, били бързо запълнени с вода от течащата през тях река Колсай, образувайки три каскадно разположени езера. Името им, в превод означава „Езеро в дефиле“. Най-високо позиционираното от тях /на 2850 м.н.в./ е Горен Колсай. То е най-трудно достъпно, най-студено, но и най-малко. Размерите му са 450 на 330 м. 4 км. по долу, на 2252 м.н.в., е второто езеро – Среден Колсай. С форма наподобяваща сърце и кристално чиста вода, то с право заема мястото си в огърлицата на Северен Тян Шан. И накрая, няколко часа път по надолу, но не на последно място по красота, е езерото пред което се бяхме изправили – Долен Колсай. Разположено в тесен пролом, с дължина от 1 км. и широчина до 400 м., на 1818 м.н.в., то предлага гледки, за които си заслужава, да отделиш ден от програмата си.

Пътеката надолу, ни изведе в единия край на езерото, точно там, където от него се оттича река Колсай. Над нея, е изграден дървен мост, по който се прехвърлихме на отсрещния ѝ бряг.  

Пред нас, се простираше равната като тава, кристално искряща повърхност на езерото, обградена от оглеждащи се в нея, стръмно спускащи се брегове. На места, те представляваха просто сиви скали, но в по-голямата си част, бреговете бяха обрасли в зеленина и високи смърчове, създавайки едно наистина красиво кътче в скута на планината. Не случайно, Национален парк Колсайски езера е биосферен резерват на Юнеско, наричан „Казахстанска Швейцария“.

Вече на левия бряг на езерото, поехме по оформена с дървена настилка и перила, туристическа пътека, движеща се между стволовете на издигащите се над главите ни зелени смърчове, по самия бряг на езерото. Спирахме се буквално на всяка крачка, за нови гледки и разбира се, снимки.

Пътеката ни изведе на малък дървен пристан, от който желаещите, да обходят по вода езерото, можеха да наемат водно колело.

Там, удобната пътека с дървени платформи свърши. Ние продължихме по брега на езерото, движейки се по отъпкана от другите преди нас тясна пътечка. Тя лъкатушеше между дърветата, ту изскачайки до сами водата, ту изкачвайки се нагоре по стръмния склон. През нощта, беше валял дъжд. Земята и тревата бяха мокри и на места, доста хлъзгави.

Излязохме на малка полянка, където направихме кратка почивка, след което, поехме назад. Искахме, да обиколим и лесно достъпната територия по отсрещния бряг на езерото.

Вече на другия бряг, отново ни очакваше добре оборудвана дървена пътека и още много прекрасни гледки към езерото и стръмните му отсрещни брегове.

Тук, не мога, да не спомена интересния цвят на водата. Бистра, близо до нас, а навътре, преминаваща в изумрудено зелена до тюркоазено синя. Казват, че Долен Колсай е дълбок цели 80 м.  

Взирайки се във водата, видях очертанията на плавно движещи се риби. Знаех, че езерото се обитава от дъгови пъстърви. Но, честно казано, не очаквах да видя такова изобилие от спокойно плаващи, до самия бряг, едри екземпляри.

За малко да забравя приноса на фолклора в историята за създаването на Колсайските езера. За него разказа водачът ни. Та, според легендата, по тези земи живели някога три сестри. Те се влюбили силно, но за жалост, в един и същи младеж. Всяка от сестрите, го искала за себе си, но и сърце не и давало, да разбие чувствата на останалите две. За зла участ, сестрите се обърнали за помощ към местната вещица. Поискали от нея, да направи така, че всяка от тях, да получи желания мъж. Вещицата била изключително силна, но и жестока. Тя превърнала момичетата в три езера, а младежа в реката която тече през тях.

Стигайки до края на дървената пътека, по десния бряг на езерото, този път, попаднахме на скален сипей. Пътеката нямаше продължение. Възможните варианти бяха, нагоре по сипея или назад. Кратко катерене нагоре по скалите, охлади спонтанно възникналия в мен алпинистки импулс и  поехме обратно назад и нагоре, към очакващия ни превоз.

На отбивката към езеро Каинди, ни очакваше нашият високопроходим превоз – останал от времената на соцепохата стар, очукан ПАЗ.

Натоварихме се на ПАЗа и затътрихме по черния път, нагоре към езерото. Пътят беше изключително неравен. Лашкахме се здраво насам, натам. На два пъти минахме директно през руслото на планинска река.

Така изминахме около 10 км. до голяма поляна, където беше крайната ни спирка. Оказа се обаче, че до езерото има още приблизително 2 км, нагоре в планината. Имахме избор, как да ги преодолеем -  на кон, с друг транспорт или пеша. Водачът посъветва групата, да не тръгваме пеша, защото имал информация, че изсипалият се през нощта дъжд е превърнал пешеходния маршрут, в трудно проходима пързалка. Решихме да послушаме съвета му и избрахме другия транспорт, който този път се оказа УАЗ, още един спомен от времето на СССР.   

Нагоре, пътят стана още по-стръмен. Държах се с две ръце да не политна от седалката. Последните няколкостотин метра, изминахме пеша, спускайки се през иглолистна гора, надолу към езерото.

Най-накрая, ето го и него, скътано между отвесни скални склонове, обрасли със смърчова гора. От равната му тюркоазена повърхност, изникваха голите, високи стволове на десетки дървета. Гледката беше невероятна. Сякаш богът на планината, забавлявайки се с някаква, понятна само на него игра, беше забил множество огромни игли във водите на езерото.

Езеро Каинди /Қайыңды/

Още едно приказно красиво езеро, в прегръдката на планината Тян Шан. Това което го прави уникално, е смърчовата гора растяща в средата на езерото. Преди малко повече от век, в 1911 г., мощно земетресение разтърсва снагата на планината, предизвиквайки огромно, скално свлачище. Срутилите се скали преграждат пътя на спускащата се от планината река, образувайки естествен язовир с размери 400 на 150 м. и дълбочина до 40 м. Така растящите покрай корито на реката смърчове, се оказват в капан, в средата на новосъздаденото езеро. С годините, зелените корони на потопената гора изчезват, оставяйки голи стволове, които подобно мачтите на потънали кораби, стърчат от водите на езерото.

Ще се запитате, защо за изминалите повече от 100 години, стволовете на дърветата в езерото, не са изгнили и изчезнали? Не се е случило, защото потопената гора, в действителност, не е мъртва. Дори през лятото, температурата на водата в езерото, не надвишава 6 °C. Това е консервирало подводната част на дърветата, запазвайки в тях живи клетки и създавайки два различни свята, подводен и надводен. Учените твърдят, че ако езерото пресъхне, издигащите се в него дървета, ще се върнат към живот.

Подводната гора привлича любители на гмуркането от цял свят. Те идват тук, за да се потопят в мистериозния, потънал свят на езерото. Гмуркането е разрешено, но трябва да имаш  сертификат и подходяща за студените води екипировка. Задължително те придружава местен инструктор.

Интересно противоречие, се съдържа в името на езерото, което в превод означава „Пълно с брези“, а потопената гора, както и тази по бреговете му е съставена изцяло от смърчове. Запознатите твърдят, че името си езерото е взело от намиращата се на 5 км. от него брезова горичка.

По съвет на водача, поехме по обхождаща езерото пътека, която трябваше да ни изведе на мястото, където образувалата езерото река, се влива в него.

Пътеката, ни поведе обратно нагоре по ската, от който се бяхме спуснали, разкривайки още прекрасни гледки.

Пред нас се извисяваше планината, с накацали по стръмните ѝ склоновете зелени смърчове. А под нас, езерото искреше в синьозелени багри. От него изплуваха, като заострени копия, стволовете на потъналите дървета. Прекрасна, завладяваща картина, която събуди в мен усещане за нещо мистично, витаещо около нас.

Не случайно местните, счита езерото за омагьосано и имат свое име за него – Мъртвото. Не само потопената гора, но и случка от времето на соца, подхранва това суеверие. В началото на миналия век, е взето решение, да се зариби езерото с пъстърва. Но дори тази, безстрашна, хищна риба, бързо е избягала от него, оставяйки го пусто и лишено от живот. Легендите нашепват, че някога, повярвал в изневярата на любимата си мъж, я е удавил тук, отравяйки водите на езерото с ревността си. Душата на несправедливо пожертваното момиче, все още обитава езерото, готова да накаже всеки, който наруши покоя ѝ.

Неусетно пътеката ни, започна да се спуска надолу. Гъстата зеленина скри от погледа ни езерото и не след дълго, пред нас се появи руслото на създалата го река.

Оказа се, че загубвайки го от поглед, сме подминали отбивката към езерото. Наложи се, да се връщаме назад, следвайки коритото на реката.

Стигнахме мястото, където реката се влива в езерото. Наведох се над кристалната водна повърхност и потопих ръце, наплисках лицето си с ледено студена вода, и както ни беше посъветвал водача, нарекох си желание, насочвайки го към магическата аура на езерото.

Тръгнете ли по стъпките ни и стигнете до Алмати, непременно посетете това природно чудо, кацнало на 1667 м.н.в. в планините на северен Тян Шан. Вземете си и топла дрешка. Дори през лятото, температурите тук, рядко се покачват над 20°C.

Време беше да си вземем довиждане с Каинди, отнасяйки част от неговата красота в съзнанието си. То успя да докосне сърцата ни и да създаде емоции, които вярвам, са оставили следа в енергетиката на това магично място.

Върнахме се в Алмати късно през нощта. На следващият ден, отново ни предстоеше път, към Киргизстан, трета и последна част, от нашето пътешествие.

Следва продължение…