Тетевенски балкан, екопътека „Нагоре към слънцето“ и връх „Острич“

Още екопътеки, върхове и моят принос в легендите на село Бабинци.

На третия ден в Тетевен, се отправихме към намиращото се на 8 км. от града село Бабинци. Пътя бе тесен и се изкачваше нагоре в планината. Денивелацията от Тететвен до Бабинци е 549 м. Целта ни беше екопътеката „Нагоре към слънцето“. Началото ѝ е на върха на обратен завой, последният /550 м./ преди селото. Пада се вдясно от пътя. Има и площадка за паркиране на 2-3 коли. На място има указателна табела, от която узнахме, че ни престоят 3 км. в посока, при денивелация от 233 м. Пътеката започваше вляво от табелата. Поехме по нея нагоре, между ниски дървета и храсти. Изминавайки стотина метра и обръщайки се назад, видяхме другата си цел за деня – връх „Острич“.

Малко встрани, зад „Острич“ беше и връх „Трескавец“. Името му идва от често удрящите го гръмотевици. На него, има руини на древна римска крепост.

Пътеката беше добре оформена, на места камениста, със синя маркировка. С изкачването се откриваха все по-красиви гледки.

Пред нас, ясно се очерта платото, на което искахме да се изкачим. За да стигнем до него, трябваше да минем през открита поляна, във формата на седловина. Следваше стръмен склон към най-високата точка в маршрута – връх „Червен“. Зад върха, се простираше платото, в края на което, ни очакваше обзорна площадка над пропастта.

Пътеката се движеше между разпръснати шубраци. С наближаването на седловината, попаднахме в букова гора.

Самата седловина, представлява обширна поляна, с разкриващ се панорамен обзор от двете ѝ страни. Нарича се „Седлото“. Има беседки за почивка и огнище.

Навлязохме в гората след седловината и започнахме изкачването към платото. Местността е скалиста, с твърда, червеникава почва, покрита с мрежа от корени на израсналите тук буки. Между разпръснатите по склона дървета, проникваха слънчеви лъчи, създавайки килим от тъмни и светли участъци. Всичко това, пробуди в мен усещане за леко мистична атмосфера. Сякаш почуствах аурата на това място – силна и чиста. Тя ме приканваше да спра, поседна и се полюбувам на момента и заобикалящата ме красота.

Продължавайки по пътеката, излязохме на покрита с ниска папрат поляна. Точно пред нас се издигаше полусъборена дървена вишка. След като огледахме прогнилата ѝ стълба, решихме да не рискуваме да се качваме по нея. Направихме няколко снимки и продължихме напред.

Още малко и стигнахме платото. Зад нас бе скалистият връх „Червен“ /1 222 м./. Пред нас се разкри широка поляна. А хоризонта, се сливаше някъде в далечината с небето и планинските върхове. Поех дълбоко въздух, огледах се и поседнах. Такива гледки, ме радват и карат, да се чуствам жива.

След кратка почивка, продължихме напред към отвесните скали на ръба на платото. Изведнъж осънах, че съм навлязла сред море от планински минзухари. Те се стелеха във всички посоки, създавайки красив, цветен килим. Ето за такива моменти си заслужава, да метнеш раницата на гръб и поемеш към планината.

Стигайки до края на поляната, под нас видяхме отвесния край на платото. В дясно се виждаше обзорна, дървена площадка, към която се насочихме и ние. От нея се разкриха красиви гледки към долината на реката, Тетевен и издигащите се зад него планини. Самата площадка беше прогнила и според мен опасна.

Не се задоволихме само с гледките от площадката, а продължихме наляво по пътека движеща се над скалния ръб. Там, една след друга, издадени над пропаста, се редуваха отвесни скали.

Е, тук вече дъхът ни спря от заобикалящата ни природна хубост. И честно, оказвайки се на ръба на пропаста, краката ми леко затрепериха.

 Назад към асвалтовия път, се върнахме по същия маршрут. Засякохме стадо кози, придружено само от едно огромно куче, което не беше особенно дружелюбно. Чудно, как при наличието на екопътека, собственикът на козите, бе оставил този „звяр“ без надзор.

Вече на пътя, продължихме към село Бабинци, от което започва пътеката към връх „Острич“, следващата ни цел за деня. Селото е около 300 души. Оказа се доста живо, с добре изглеждащи, поддържани къщи и дори, действащо училище. Отидохме до центъра, където бе хранителния магазин, изпълняващ по съвместителство и функцията на селска кръчма. От магазина взехме ключа за изградения на връх „Острич“ параклис „Покров Богородичен“ и поехме към върха. Упътваха ни, поставените почти на всеки ъгъл табели. Излизайки от селото, попаднахме на широка поляна. Пред нас се издигаше стръмно нагоре „Острич“. Пробил облаците сноп слънчеви лъчи ни указа пътя. Отстрани бе връх „Трескавец“.

В далечината, се виждаше и връх „Червен“, с ширналото се зад него плато, от което идвахме.

Екопътеката, от центъра на селото до върха, няма и километър, при денивилациция от 104 м. Върхът е на 1 069 м. надморска височина. Обрасъл е с широколистна гора. Стръмен, с конусовидна форма, видът му може бързо да откаже желаещите да го покорят. Поехме по пътеката нагоре. Тя е добре поддържана, с перила на определени участъци и места за почивка.

Видяхме странна скаличка във формата на пирамида, с която не пропуснах да се снимам😊

Ето ни и на върха, с кацналия на него параклис „Покров Богородичен“.

От тук се разкриват красиви, панорамни гледки към околноста и споменатите вече върхове.

Тук, за втори път в живота, ми се отдаде възможността, да отключа божи храм. За други, може би банално, но за мен паметно събитие.

Храмът си има и камбана. А, както всяко уважаващо се село и Бабинци има своите легенди, сочещи причината за изграждането му. Една от тях, обвита в мистерия и с неизвесни персонажи, възбуди фантазията ми. Така че, реших и аз, да я дообогатя и разкажа, по малко по-различен начин, придавайки ѝ шеговит оттенък. С нея, не искам да обидя някого, а само да развеселя читателя. Героите ми, са измислени, ситуациите също. Някога, много отдавна, незнайно кога, имало в Бабинци една задружна компания - кмета, попа и даскала. Те били запалени дегустатори на лютата ракия на попа, която той варял в задния двор на църквата. Всяка есен, се събирали, да сътворят чудо - създаването на този божествен елексир. Не е шега работа. Тайната рецепта за приготвянето на напитката, се предавала от поп на поп, вече безброй поколения в селото. А десетилетия наред, по есенно време, съседните на църквата къщи, били обгазявани от миризмата на джибри. Та, ето ги и нашите герои, заседнали край казана на попа, с благоговение наблюдават тънката струйка ракия, стичаща се в поставеното до казана калайдисано менче. Преварвайки останалите, даскалът гребва с чаша в менчето и отпива. „Лююта“, доволно констатира той. После подава на попа и така, чашата се въртяла в кръг, от ръка на ръка. Знаете връзката на кръга, с представата за безкрайно движение. Е, така и нашите герои, „случайно“ попаднали в този капан и опитвали чашка след чашка, до късно през ноща. Накрая, поклащайки се на подгъващите си крака, всеки поел към дома. Прибирайки се вкъщи, кметът паднал в постелята до своята благоверна. Тя го сбутала с думите „Пак сте се наквасили, поразнико“ и се обърнала на другата страна. А за кмета, започнала дълга и тежка нощ. Креватът се превърнал в необязден кон вихрогон и го понесъл по върхове и чукари. Светът се преобърнал и завъртял край злочестия ценител на попската ракия. Накрая се оказали на връх „Острич“. В стомаха на кмета, бушувал вулкан от червена лава, който изригнал през зейналата му уста, върху кротко спящата му половинка. Светът отново се завъртял и героят ни видял лицето на благоверната си и чул думите „Покай се грешнико!“. На сутринта, всичко изглеждало като далечен сън. Истина ли било или не. Чудейки се над тази дилема, кметът се отправил за съвет към попа. Последният го изслушал внимателно. Почесал се под килимявката и с думите „Това видение, трябва да бъде сериозно обмислено.“, извадил на масата голяма бутилка, знаете с какво. Та, блъскали си главите попът и кметът до късно през ноща. След което, среднощната сага на кмета, се повторила отново. И отново, той изтърчал при попа. „Ех“, въздъхнал тежко попът „Трябва, да разбулим тази тайна“ и извадил нова бутилка с „амброзия“ на масата. След някое време и няколко стимулиращи мозъчната дейност чашки, попът бил споходен от прозрение. „Чудо“ възкликнал той. „Явила ти се е Богородица, призоваваща ни, да се покаем за греховете си. Не случайно те е завела на Острич. Я го виж, та той си е истински вулкан. Трябва, да потушим лавата в него, иначе всинца ще загинем.“ И така, двамата новоизпечени „спасители“ на Бабинци, започнали всяка следваща вечер, ревностно да гасят лавата на Острич с литри от поповата ракия. Новината за святото дело, бързо се разнесла из селото. Появили се много нови доброволци, готови да се жертват, за спасението на родния дом. За кратко време, офанзивата обхванала цялото село. Заплашвала, да се прехвърли и в Тетевен. Там също се намерили смели мъже, желаещи да се включат в борбата с вулкана. Тогава, старите жени на селото, се събрали и решили, да сложат край на тази вакханалия. „Грехове ли? Вулкан ли?“ казали те. „Ами хайде тогава, всеки от вас, да нарами по един, голям колкото греховете му камък и да го занесе на върха. Ще запушваме гърлото на вулкана!“ И подкарали новоизлюпилите се "спасители" нагоре по баира. Това бързо угасило страстите народни. Така, от върли недоброжелателки, било унищожено в зародиш, първото в България поборническо движение за борба с вулканите. Останала легендата и традицията. А днес на върха, се издига параклис, изграден от донесените там камъни и с волните пожертвования на добри хора.

С тази измислена от мен история, реших да дам своя шеговит принос към легендите на село Бабинци. Надявам се, да няма недоволни от това.

Засега толкова от мен. Остава ни още един ден в района на Тетевен, в който ще посетим Гложенския манастир, панорамната площадка „Куката“ и пещерата „Съева дупка“.

Следва продължение...