Бухара – пустинното цвете на Узбекистан
Пазари, джамии, медресета, минарета и още много от нашата ориенталска приказка.
Събудихме се, стегнахме багажа и поехме към гарата. Предстояха ни 260 км. до следващия град по Пътя на коприната – Бухара. Разстоянието изминахме с влак. Билети си бяхме купили онлайн, още преди месец. Но първо, посетихме близкия до жп гарата пазар - Железнодорожный рынок. Счита се за втория по големина пазар в Самарканд. Имахме информация, че рано сутрин, на него излагат продукцията си местните фермери. Купихме си водичка, шам фъстък иии черници. Между другото, на всяка крачка в Узбекистан ни съпътстваха дървета с черници. Белите бяха изключително сладки, а черните, колкото и пъти да ги опитвахме, безвкусни. Толкова много черници не бях виждала и яла досега. Не стига, че си беряхме, от изпречилите се на пътя ни дървета, ами и си купувахме😊 Нямах наяждане на черници.
Само на няколкостотин метра от пазара е жп гарата на Самарканд. Представлява внушителна сграда, с добре поддържани зелени площи около нея. При влизане, във всички жп гари в Узбекистан, се минава скенер проверка на багажа.
За наша изненада, влакът се оказа много комфортен, климатизиран и чист.
Докато се усетим, ето ни на жп гара Bukhara 1. Пристигнахме, ама не съвсем. Жп гарата на Бухара е в съседното градче Kogon, на цели 14 км. от крайната ни цел. Подминавайки ухилените бакшиши, действахме по отработената вече схема с градския транспорт.
И най-накрая, Бухара. Градът ни посрещна с 40+°C. Изминали бяхме само 260 км., а температурите скочиха, просто ей така, с десет градуса. Като цяло, месец май, в Узбекистан, се оказа доста горещ. Но, както каза един от местните „не знаете за какво става въпрос през юли и август“.
Bukhara или Buxoro на узбекски
Град, на повече от 2 500 години, чието име е толкова старо, че вече е трудно, да се определи етимологията му. Някои го свързват с думата Vihāra, която на санскрит /богослужебен език на будизма/, означава будистка монашеска обител. Въпреки, че в града, почти няма открити артефакти свързани с будизма, множество източници сочат, че преди идването на исляма по тези земи, районът е бил населен основно с будисти и е имало множество будистки храмове. Други търсят връзка с βuxārak, дума от отдавна погребан език – согдийски /древен ирански/, в превод от който, означава „щастливо място“. Днес, Бухара е с население от близо 300 000, но с над 140 преживели обратите на времето архитектурни паметника. Още със слизането от автобуса, потънахме в една, макар и не толкова древна, но изключително автентична Бухара, където миналото съжителстваше с настоящето, създавайки интересна и неповторима атмосфера, която за местните, е просто начин на живот. Не мога да забравя, една порутена висока стена, застрашително надвесила се над улицата. Измервайки с поглед ъгъла на наклона ѝ прецених, че аз не бих рискувала, дори да се доближа до нея. Но, на пук на моята логика, под стената, спокойно седяха няколко дългобради дядковци. По всичко личеше, че това е любимото им място за раздумка. Даа, Бухара…
Изведнъж, на пътя ни се изпречи, поставена направо на улицата глинена пещ /тандур/ за печене на самса, която собственикът ѝ разпалваше. Тук, разбира се, бяха и познатите ни от Самарканд високи порти, със скрити зад тях големи, вътрешни дворове.
Попаднали веднъж в този лабиринт, единствено картата ни помогна да открием посоката към хотела. Оставихме багажа и се отправихме към централния пазар на Бухара. Пътят ни минаваше през историческия център на града.
Веднага попаднахме между фасадите на две внушителни медресета. Отляво беше това на Абдулазис хан, а отдясно, медресето на Улуг Бег.
Ulugbek Madrasah
Това, е най-старото запазено медресе в Централна Азия и единствената запазена от времето на Тимуридите сграда с такъв размер, в Бухара. Построено е 1417 г., по заповед на Улуг Бег, внук на емир Тимур, владетел на Самарканд и Бухара, а по-късно и на цялата Тимуридска империя. Със своите 41,6 на 53 м. всъщност, не е голямо за медресе, но по времето на династията на Тимуридите, е било център на културния живот в Бухара.
Abdulaziz Khan Madrassah
Построено е в периода от 1652 до 1654 г. Останало е с недовършена украса, поради свалянето от власт на създателя му – Абдулазиз хан. Въпреки това, се слави с изключително пищната си външна украса, наподобяваща красив килим.
Продължавайки напред, се оказахме пред входа на един от търговските куполи на древна Бухара - Toqi Zargaron.
Търговските куполи на Бухара, са покрити, търговски пространства, строени на местата, където са се пресичали основните пътища в града. В тях, преминаващият пътник е намирал спасение от жаркото слънце, докато е разглеждал предлаганите от търговците изделия. Всеки купол, е бил специализиран за конкретни стоки, със собствена джамия и хамам /парна баня/. Или с други думи казано, пра пра пра … дядото на съвременния мол, но в умален размер😊 До наши дни, в Бухара, са запазени три такива купола. Toqi Zargaron е построен XVI век. Бил е специализиран в сферата на бижутерията, но сега, в него може да откриете всякакви сувенири, от ярки местни носии до красиво изработени национални, музикални инструменти.
В непосредствена близост, видяхме още един търговски купол, този на Tim Abdulla Khan. Построен е също през XVI век, но се отличава от Тoqi Zargaron, по това, че е оборудван с порти, даващи възможност, да бъде затварян.
Този купол, е специализиран в продажбата на автентични, ръчно тъкани килими, едно от нещата, с които се слави Бухара.
Преминавайки през Тoqi Zargaron изскочихме встрани на Мир и Араб медресе, част от ислямския религиозен комплекс Пой Калан.
Комплексът е оформен около правоъгълен площад от едната страна, на който е споменатото медресе. Точно срещу него е джамията Калан. В единия й край се издига небезизвестното минаре Калан.
Мотивирани от къркорещите ни стомаси, решихме да оставим разглеждането на комплекса за по-късно и продължихме напред към пазара. Излязохме на централния някога за града площад Регистан, отдясно на който се издигаха внушителните стени на Цитаделата на Бухара, с изнесени напред странно издути кули.
И тук, пътя ни прегради един червен красавец. Антика и спомен за близкото, а може би, не съвсем, минало, който не можах да подмина просто ей така.
Подгонени от засилващия се глад, с усилено темпо продължихме към пазара - Central Bazaar. Централният пазар на Бухара ни се видя значително по-голям от самаркандския. Хапнахме и се пуснахме, да го разгледаме. Обичам, когато пътуваме някъде, на другия край на света, да обикалям местните пазари, да гледам и да опитвам специфични за региона продукти.
След обиколката на пазара, вече с пълни стомаси и умерено темпо поехме назад към историческия център на града. Първа на пътя ни, бе джамията Боло Хауз.
Малко встрани, пред джамията, 1917 г. е издигнато малко минаре.
Bolo Hauz Mosque
Джамия с правоъгълна форма, с размери 10 на 42 м. Състои се от зимна и лятна молитвена стая. Лятната молитвена стая, представлява затворено от три страни пространство, с богато украсен, дървен таван, крепящ се на двадесет дървени колони, с красиво резбовани, стъпаловидни капители на върха.
Джамията е построена в 1712 г. Колоните на лятната молитвена стая, са поставени 1917 г., по нареждане на последния емир на Бухара. От това време идва и прозвището ѝ - „джамията с четиридесетте стълба“. Дадено е, заради отражението от колоните на лятната ѝ молитвена стая, в намиращият се пред джамията хауз /изкуствен резервоар за вода/. Така двадесетте стройни колони, се превръщат в четиридесет.
Само на няколкостотин метра от джамията, е централният вход към Цитаделата на Бухара, крепостта от която столетия наред са властвали управляващите града династии.
The Ark of Bukhara
Макар цитаделата, да се сочи като най-стария архитектурен паметник в Бухара /IV-V век/, тя е била многократно разрушавана, възстановявана и преустройвана. Исторически факт е, че е изпълнявала функцията на крепост, до завладяването на региона от Червената армия през 1920 г. Днес, тя обхваща високо издигнат над останалата част от Бухара, изкуствен хълм, с площ от близо четири хектара, обграден от крепостни стени с височина до 20 м.
Движейки се нагоре по импровизиран каменен мост, минахме през церемониалния вход на цитаделата, ограничен от две странични кули, свързани над входа с тераса. Неочаквано за нас, пътят не се спусна надолу, а продължи да се изкачва нагоре, отвеждайки ни пред малката придворна джамия Jami Mosque, построена в началото на XVIII век. И отново, красиви дървени тавани, поддържани от стройни дървени колони с изящни капители на върха.
Днес джамията не е действаща, а изпълнява ролята на малък музей, в който са изложени свещени за исляма ръкописи.
Обикаляйки тесните улички между сградите, попаднахме на няколко музейни експозиции. В една от тях, видяхме восъчната статуя на последния владетел на Бухарския емират - емир Саид Мир Мохамед Алим Хан. След падането на Бухара в 1920 г., той бяга в Афганистан, където живее до смъртта си.
Продължавайки обиколката си, стигнахме до тронната зала, в която някога са се провеждали официалните събития и от която е ръководена страната.
Представлява ограден с високи стени четириъгълен двор, с издадени навътре, в двора, широки козирки, крепени от дървени колони. В дъното на двора, срещу входа, на издигната над земята каменна площадка, бе поставено копие на трона на емира, ограден от четири по-малки, каменни колони със закрепен в горната им част балдахин.
Докато обикаляхме и разглеждахме, неусетно започна да се свечерява. Слънцето се беше устремило към хоризонта, обагряйки го в алено и сякаш променяйки цвета на въздуха около нас.
Неминуемо, пътят ни отведе до вратата към вътрешната част на цитаделата. Прекрачвайки през нея, за наше учудване, пред погледа ни се разкри обширен полегат терен от твърда, глинеста почва, осеян с недълбоки падини и малки хълмчета. На места, се забелязваха зле запазени фрагменти, руини от някогашния вътрешен град. В него са били всички важни административни и правителствени сгради, живял е елитът на Бухара. Тук се е намирала и огромна библиотека, за която прочутият учен и лекар Авицена, с възхищение е написал „Открих книги, които не бях виждал в живота си. Прочитайки ги, пред мен се откриха врати към дълбините на знанието, за които не бях предполагал, че съществуват.“ За съжаление, до наши дни, от този град, в града, не е останало почти нищо.
Спуснахме се покрай крепостната стена, по целия достъпен ни периметър, наслаждавайки се на открилата се пред нас гледка към историческия център на града.
Всъщност, най-впечатляващото за мен, бяха именно тези панорамни гледки от стените на цитаделата. Отклоних се от пътеката. Седнах на купчина пръст, може би някогашен дом на отдавна забравен везир или персийски военачалник и вперих поглед в града под мен. Отблясъците на залязващото слънце, създаваха една неповторима атмосфера и сякаш, ме пренесоха назад във времето, в митичната Бухара, в която е работил Авицена и творил Рудаки /бащата на персийската поезия/.
Така изпратихме слънцето и после, през разноцветно осветения стар град, се отправихме към хотела.
На следващия ден, още в пет сутринта, излязохме навън. Беше светло като ден, макар че слънцето тъкмо се показваше.
Първата ни цел бе архитектурен комплекс от сгради, съхранил се около един от малкото запазили се от древността до наши дни изкуствени водни резервоари в Бухара – Lab i Hauz, в превод от персийски „край басейна“, наричан още Nadir Divan Beghi Hauz, на името на поръчалия изграждането му човек.
В древна Бухара, е имало много изкуствени резервоари /хаузи/. Те са били основните източници на питейна вода в града. В тях водата е престоявала, за да се утаят страничните примеси и тогава, се е считала годна за пиене. Предвид описаната технология, не е изненадващо, че хаузите, са били причината за разпространение на много болести. Това е довело до тяхното премахване в началото на миналия век. Lab i Hauz е оцелял, защото се явява централна част на изградения около него в началото на XVII век архитектурен ансамбъл. Басейнът има правоъгълна форма с размери 36 на 46 м. Ограден е със спускащи се към водата каменни стъпала.
Изненада за нас, бяха патиците и красивите, бели лебеди плуващи в басейна.
Композицията от вода, надвесилите се над нея зелени корони на дървета, грациозно плаващите белоснежни птици и издигащата се в непосредствена близост, сякаш до сами водата фасада на древната ханака Nadir Divan Begi, създават една неповторима атмосфера, която те приканва да се спреш и насладиш на очарованието ѝ.
Nadir Divan Begi Khanaka
Сграда, предназначена да приютява пътуващи суфии /мистичните, странстващи аскети на исляма, отдали се на единението с бог/. Била е един от религиозните и културни центрове на Бухара. Към сградата има и джамия. Носи името на създателя си Nadir, титулован Divan Begi /първият след хана/. Изключително влиятелна личност за времето си.
От другата страна на басейна, е оформен малък парк, в който, възседнал муле, ни посрещна Настрадин ходжа, аналогът на нашия хитър Петър, но в мюсюлманския свят. За него, узбеките твърдят, че е родом от Бухара. Точно зад паметника на веселия чешит, на края на парка, се издига построеното от Nadir Divan Begi медресе.
Nadir Divan Begi Madrasah
Сградата е проектирана и строена в периода от 1622 до 1623 г. като кервансарай. Едва след построяването ѝ, е решено, да бъде преустроена в медресе. Може би това, е причината за неортодоксалните, революционни за времето си изображения на фасадата ѝ – от двете страни над портала, са изобразени в полет две огромни птици, носещи плячка в ноктите си. По средата, между тях, изгрява слънце, с образа на човешко лице.
Встрани, над пътя, се издига Kukaldosh Madrasah. Завършено в 1569 г., то е най-старата сграда в комплекса около Lab i Hauz. Имало е 160 килии за ученици, в които ние имахме възможността да надникнем.
Непосредствено зад комплекса, стои още един от търговските куполи на Бухара, а около него, са разпръснати много други архитектурни паметници от древното минало на града.
От тук, следвайки картата и движейки се напряко, поехме към медресето с четирите кули - Чор минор.
Chor Minor Madrasah
Построено 1807 г., това е най-странното в архитектурно отношение медресе в Узбекистан. Традициите при строежа на медресета, са налагали, те да бъдат оформяни като правоъгълни сгради на два етажа, с голям вътрешен двор и внушителен входен портал. Чор Минор, разчупва този стандарт с неправоъгълната си форма, ученически килии на един етаж и джамия с четири странно украсени кули в ъглите ѝ. Кулите не са използвани като минарета, а по скоро, са изпълнявали ролята на декоративна украса. Всяка кула, има индивидуална орнаментика, изобразяваща религиозни елементи свързани с една от четирите религии - християнство, будизъм, зороастризъм и ислям. На една от кулите на задния ред, е поставена склуптора на голямо гнездо с щъркели в него. Някога, Бухара е била заобиколена от блата, в които са живели хиляди щъркели. Това, ги е превърнало, в символ на града. Впоследствие блата били пресушени и щъркелите напуснали този край.
След Чор Минор, се впуснахме в изселване на потайните и тесни улички на другата, скрита от погледите на туристите Бухара.
Движейки се така и избирайки все най-тесните и безлюдни, странични улички, излязохме в гръб на комплекса Пой Калан, с високо издигащото се над нас минаре.
Продължихме изследването на града, вече в по-туристическата му част.
Следващата спирка в маршрута ни бе комплексът Qo'sh Madrasa. Изграден е в края на XVI век, от Абдула Хан II последния хан на Бухара от династията Шайбаниди /преки потомци на Чингиз хан/. Състои се от две медресета, разположени с лице едно срещу друго. Самият термин Qo'sh /сдвоено/, обозначава съчетанието на двете сгради в единен ансамбъл. Първо, в 1567 г. е построено Modarykhan Madrasah, в чест на майката на Абдула Хан II.
Едната порта на медресето беше открехната. Водени от любопитството, ние решихме да надникнем.
Вътре, очаквано попаднахме в широк четириъгълен двор, ограден от двуетажни жилищни помещения, в които някога са живели учащите в медресето. Разбира се, тук бяха и неизбежните за Узбекистан черници. Бели и сладки като мед, те се топят в устата, но оставят след себе си лепнещи от захарния им сок пръсти, които за жалост, могат да бъдат изчистени само с вода.
По-късно, в 1590 г., е завършено второто медресе от комплекса, кръстено на създателя си - Abdullakhan madrasah. За жалост, неговите двери бяха затворени с катинар.
Следващата забележителност в списъка ни, бе мавзолеят на династията Саманид - Ismail Samani Mausoleum. Построен е в края на IX век, от основателя на династията, Исмаил Самани, за баща му - Ахмад ибн ал Асад. Саманидите са династия с персийски корени /потомци на Дарий III/. До 850 г. Бухара е била столица на Саманидската империя, която е обхващала Афганистан, части от Иран, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан, Казахстан и Пакистан. По време на златния век на Саманидите, Бухара става основен културен център на ислямския свят, известен с многобройните си библиотеки. С времето, мавзолеят се е превърнал в семейна гробница, в която са погребани три поколения от династията, включая самия Исмаил Самани. Сградата е висока 15 м. Построена е по подобие на зороастрийските храмове на огъня. Сочена е, като единствен такъв /в архитектурно изпълнение/ ислямски мавзолей.
От тук, се отправихме отново към централния пазар на Бухара. На път към него, минахме покрай Chashma Ayub Mausoleum. В превод „кладенецът на Йов“. Легендата гласи, че Йов известен в ислямския свят, като Аюб /библейски персонаж от Стария завет, описан в книгата на Йов/, на това място ударил земята с тоягата си, създавайки по този начин кладенец. Водата от него, се счита за лечебна. Сградата е многократно реконструирана и разширявана през вековете. В нея има няколко гроба, най-старият от които е на ислямския богослов Хаджи Хафиз Гуньори /1022 г./.
На пазара, си купихме гъсто, домашно мляко. Половината беше варено и бежаво на цвят, а другата, сушено и кафяво. Разновидност на нашия течен шоколад, наподобяващ на вкус и сладост кондензирано мляко 😊 Продавачката ни обясни, че го мажат върху хляб и така го ядат. Атракция беше, да опитаме и газирани сокове от разпръснатите около пзара улични машини. Стоят разни лелки до големи стени с кранчета, пускащи газирани, кеф ти банан, кеф ти малина, кеф ти портока..., абе сокчета. След дегустация на асортимента установихме, че разликата между всички, е по-скоро, в цвета, отколкото във вкуса, но поне бяха студени😊 Купихме си и череши, които приключихме в движение. Те, само раздразниха апетита ни и ние се отправихме към препоръчаното ни заведение The Plov, в което се приготвял най-вкусния плов в града. Пловът, както споменах в предходната статия, представлява комбинация от ориз, зеленчуци, сладки жълти моркови и месо. Комбинирахме го с конска наденица и нещо като таратор, в който плюс краставиците, бяха добавени домати и чушки. Този вид таратор, наречен акрошка, го има във всяко заведение за хранене в Узбекистан, Казахстан и Киргистан. Проблемът е, че на всяко място си имат своя представа и рецепта за акрошка, коренно различна от тази на останалите. Веднъж дори, в киселото мляко освен краставиците, открихме кубчета варени картофи, кренвирши и яйца. Нещо като течна руска салата, която изобщо не ми хареса. Но в The Plov, акрошката и пловът си ги биваше.
Излизайки навън, в четиридесет градусовия пек, след уютната атмосфера на климатизираното заведение, се почувствахме някак си не на място. Това бързо наклони везните в правилната посока и ние се отправихме към хотела за следобедна почивка.
Привечер, отново бяхме навън. Насочихме се към комплекса Пой Калан.
Poyi Kalon Complex
Както споменах по-горе, това е ислямски религиозен комплекс, оформен около правоъгълен площад от едната страна на който е медресето Мир и Араб, а от другата джамията Калан и минарето Калан.
Mir i Arab Madrasah
Изградено е в периода от 1535 до 1536 г. от тогавашния емир на Бухара - Убайдула хан, чиято гробница се намира в медресето. Твърди се, че в построяваните му, са вложени парите от продажбата на повече от три хиляди роби. По това време Бухара, е била един от основните световни центрове за търговия с роби. Медресето е действащо, поради което, в него не се допускат туристи.
Great Minaret of the Kalon
Кръгла тухлена кула, с височина от 46,5 м., украсена с разнородна орнаментика и надписи на арабски. Основата ѝ, е с диаметър от 9 м., а върхът от 6 м. В горната си част, кулата е опасана от тераса, изпълнена като 16 самостоятелни арки, отделени една от друга с колони. Над терасата, структурата се разширява в издаден, стъпаловиден, красиво оформен корниз. При нашето, вечерно посещение, от терасата на върха на кулата, струеше ярка светлина, създавайки усещането за фар, по който, са се ориентирали керваните в древността. Построена е 1127 г., по заповед на владетеля на Караханидския хаганат, част от който е била Бухара. Използвана е като минаре, от което мюезините, са призовавали мюсюлманите за молитва, четели са прокламации и укази. Това, е една от малкото постройки в Бухара, оцелели след превземането на града от Чингиз хан в 1220 г. Местни легенди твърдят, че когато Темуджин, който не се е прекланял пред никого и пред нищо, се изправя пред минарето и поглежда нагоре, шапката пада от главата му. Той се навежда да я вземе и изправяйки се осъзнава, че за първи път в живота си е преклонил глава. Това събитие, основателят на Монголската империя възприема като знамение и заповядва, да се пощади минарето. В последващите столетия, минарето се сдобива и с печалната слава на Кула на смъртта. Факт е, че до началото на XX век, е използвано при публични екзекуции, при които, осъдените престъпници, са били хвърляни от върха му.
Kalan Mosque
Джамия с размери 81 на 130 м., можеща да побере 12 000 поклонници. Издигната в 1515 г., днес тя е централната действаща джамия на Бухара, втората по големина в Узбекистан и една от най-старите в Централна Азия.
Влизайки през централния вход на джамията, попаднахме в просторен правоъгълен двор, обграден от високи едноетажни галерии, в средата на всяка една от които е издигнат висок, сводест айван. Цялата джамия е облицована с мозайка и плочки, създавайки един безкраен, красив килим в бели и сини тонове.
В срещуположната на входа галерия, като продължение на издигащия се там айван, се намира михраба – нишата в стената на джамията, която указва на поклоннице посоката за молитва, в която се намира свещеният храм Кааба в Мека.
Михрабът навлиза навътре, в дълбочина, в сградата. Над него на височина от 30 м., се издига масивен син купол с полумесец на върха, създаващ допълнителен респект на композицията.
Обикаляйки по нощен Бухара, се спряхме пред две от емблематичните медресета на града. От едната ни страна, бе медресето на Abdulaziz Khan.
А от другата, бе Ulugbek Madrasah.
Привлечени от отворените двери, решихме да надникнем във вътрешния двор на медресето. На крилото на вратата, водеща към него, е издълбан надпис на арабски гласящ „Образованието е задължително за всеки мюсюлманин и мюсюлманка“.
Историческият център на града е мястото, което задължително трябва, да бъде опознато и в многоцветните светлини на нощен Бухара. Това изживяване, за пореден път пробуди в мен усещането за докосване до непознатото, забулено в мистика минало, в което столетия наред, са се трупали знания, процъфтявала е науката и персийската култура. Един приказен сън наяве, за свят, жесток, но и толкова красив и мамещ, в полета на фантазията.
Време беше за почивка и събиране на сили за следващия ден от нашата ориенталска приказка по пътя на коприната, към древна Хива.
Следва продължение …