До връх Церия

Преход по билото на Мала планина.

Рано сутринта, в почивния неделен ден, с пътнически влак от жп гара София, се отправихме към гр. Своге. Релсите, следвайки руслото на река Искър, ни поведоха по дъното на едноименния пролом. Прогнозата вещаеше топло време, след студените зимни дни. Какво повече да иска човек от хубаво време, добро настроение и разходка на чист въздух в планината. След по-малко от час, слязохме в Своге. Осем хиляден град, разпрострял се по склоновете на Искърския пролом, на границата на три планини – Мала планина, Голема планина и Понор планина. Намира се, само на 42 км. от София. Там, започна нашия пешеходен преход.

Целта ни бе, да изкачим издигащият се непосредствено над града връх Церия, първенецът на Мала планина, част от Стара планина. Височината му е лесна за запомняне 1234 м. Дължината на маршрута ни бе приблизително 7,5 км. в посока, при денивелация от около 700 м. Върхът може да се изкачи и от жп гара Томпсън /8 мин. преди жп гара Своге/, но от там маршрутът се удължава с по 2 км. в посока.

Пресякохме центъра на Своге и прескачайки от улица в улица, поехме нагоре по стръмното, към квартал Джиджовица. Там срещнахме първите представители на местната градска фауна – котенце, припичащо се под лъчите на пролетното слънце и голямо каракачанско куче, с което се радвах, че стоим от различни страни на разделящата ни ограда😊

Достигайки горната част на квартала и обръщайки поглед назад, под нас се разкриха красиви, панорамни гледки към Своге и отсрещната страна на пролома.

Излизайки от Джиджовица, продължихме изкачването през махала Остриката. Асвалтовият път премина в черен. Маркировка нямаше и въпреки, че пътят бе ясен, появяващите се пред нас отклонения, ни караха често да се консултираме с картата.

Движехме се през рядка, иглолистна гора, като тук таме по пътя, ни изскачаха къщи с големи дворове, но за наше щастие, не срещнахме свободно пуснати кучета.

Следващата махала, през която минахме, бе Косматица. В нея се намира Ботевата чешма, от която смятах, да си налея вода. За жалост, чешмата се оказа суха. Само от една, от чешми по маршрута ни течеше вода. Налях си, но ми се стори мътна и замърсена. Не посмях да пия и я излях. Хубаво, че другарчето мъкнеше от София голяма бутилка с вода. Това спаси положението😊

И отново разклонение, чесане зад ухото и сверяване с картата. А времето беше прекрасно. Въпреки, че бе още първата половина на март, температурите доближаваха 20°C.

Малко по-нагоре, също в махала Косматица, под короната на вековен дъб, се натъкнахме на красиво изработен, масивен, оброчен кръст. На лицевата му страна имаше стилизирано, следващо формата на кръста цвете, стъпило сякаш на пиедестал, върху голяма розетка. На гърба на кръста горе, бе издълбана година на поставянето му - 1893 г. Под нея надолу, следваха върволица от имена. Навярно, на издигналите го люде. 

В един от дворовете на махалата, погледа ми привлече туфа кокичета, предвестници на настъпващата пролет. Как да не спреш и се порадваш на белоснежната им красота, напомняща за отиващата си зима.

И отново изкачване към следващата махала – Габрико. Бяхме изминали почти 2/3 от маршрута до върха, а продължавахме да срещаме къщи по пътя си. Чудех се, ако някой живее в тях постоянно, как си набавя необходимото за бита. Перспективата, да слизам всеки ден в Своге и да се катеря обратно, някак си не ме съблазнява😊 Обичам планината, но в сърцето си оставам градско момиче, хванато в примката от удобства на съвременния живот.

Казах ли, че времето беше чудесно😊 Планината не бе сменила премяната си в пролетни краски, но се подготвяше. Тук таме, се показваха малки кукуряци. А небето, искрящо синьо, със загатнати бели потоци от сякаш разпенени, разбили се в брега вълни. Една спокойна, застинала красота. Поемаш дълбоко дъх, на сърцето ти е леееко, леко и се чустваш добре.

Пътят ни, се движеше все нагоре. Следващият ни ориентир бе хижата на Ловнорибарско дружество Своге – „Кантона“. При нея се спряхме за кратка почивка.

Нагоре ни очакваха още красиви, панорамни гледки, чист въздух и безкрайно небе.

Движехме се по билото на планината. Малко преди гористата част на връх Церия, срещнахме няколко свободно пуснати коне. Те сякаш се изненадаха от появата ни и побързаха да се отдалечат от нас, освобождавайки пътя ни към върха.

В подстъпите на върха видяхме паметна плоча на ударена, на това място, от мълния жена. След нея, навлязохме в обраслата върха, рехава гора.

Връх Церия не е огледен връх. Намира се сред гориста местност. Според легендите, престоят на върха има лечебно въздействие, от където идва и името му. Има поставен кръст, заслон и множество разпръснати, дървени пейки и маси.

Кръстът на върха е изработен от желязобетон. На лицевата страна, в края на всеки един от лъчите му, с големи букви е изписано названието на една от четирите природни стихии – огън, въздух, вода и земя. На гърба му е изписана датата /2004 г./ на поставянето му и имената на хората, направилите това възможно.

След като си починахме и обядвахме, решихме да компенсираме липсата на гледки от върха, като променим пътя си на връщане, отделяйки повече внимание на билната част на планината. В далечината виждахме заснежената Витоша и може би, поне така ми се стори, сгушената в прегръдката ѝ София.

За жалост, една от задачите ни за деня остана неизпълнена – по целия си маршрут, не срещнахме коприва. На връщане, пообъркахме пътя и се залутахме в планинските махали на Своге, поради което, за малко изпуснахме влака, на който планувахме да се качим.

Затова пък, си направихме прощална разходка по централната улица на града и хванахме следващия влак за София, който се оказа с прекачване на жп гара София Север. Това обаче, не успя да помрачи доброто ни настроение, от прекрасната разходка в околностите на гр. Своге.

Надявам се, да ви е било интересно, да се разходите с нас до връх Церия и до четене...