Зимно изкачване на Черни връх

Снежна приказка по склоновете на Витоша.

Една зимна съботна утрин, се измъкнахме рано от топлото легло, за да се отправим на разходка до най-високия връх на планина Витоша – Черни връх. Не го бях изкачвала през зимата и се вълнувах. Въпреки, че бе януари, в града времето беше чудесно, с температури от 10-12°. На върха обаче, се очакваха вятър и температури под нулата. Всеизвестен факт е, че първенецът на Витоша е единият от двата най-ветровити върха в България. Другият е Мургаш. Описаната преспектива, не успя да ни разколебае. Възприехме я просто като предизвикателство, което трябваше да преодолеем. Надявах се на една прекрасна снежна разходка сред бяла красота. Използвахме автобус № 66, слязохме на последната му спирка - хотел Морени. Началната точка на маршрута ни, бе на около 200 м. преди хотела, откъдето тръгва отбивка нагоре през гората. Това е един от най-използваните маршрути към Черни връх, особено през зимата. Сочен е и като най-лесния. Изминава се за час и половина до два, в зависимост от темпото. Пътят е широк, ясно различим, изкачва се плавно и не е натоварващ. Имаше много ентусиасти като нас, възползвали се от уикенда, за да излязат сред природата. Поехме нагоре през боровата гора. Разстоянието до върха е приблизително 5 км. при денивелация от около 500 м. Вървяхме по добре отъпкан път, а наоколо зелени, борови дръвчета и изкряща на слънцето, дебела, снежна покривка.

Около 600 м., след началото на маршрута, точно когато излизахме от гората, пътят пред нас се разклони. Ние поехме наляво, покрай гората.

Пъртината и върволицата от хора ни указваха правилната посока. Не след дълго видяхме и върха. По-добър ориентир от това, здраве му кажи. Пътя ни пресичаха ясно забележими пътеки, но нашата, бе най-широката и най-добре отъпканата.

С набирането на височина, зеленият цвят изчезна и остана само белият.  В съзнанието ми изникна стихотворението на Валери Петров „Зимен пейзаж“: „Сняг през нощта навалял е навън и цял е света като гледан насън. ... И не само дърветата, всичко е бяло и всичко така в белота се е сляло...“.

Целият ни останал преход, бе на открито. По пътя ни съпровождаше и колова маркировка. Задуха хапещ вятър, който с приближаването към върха се усили. По-нагоре, към пътеката ни се присъедини също толкова широката, отъпкана пъртина идваща от хижа Алеко.

Малко преди върха, коловата маркировка, заедно с пътеката към върха, се отдели от главния път. Както вече споменах зимата, при наличие на снежна покривка, самата пъртина ви указва правилната посока.

С набирането на височина, преспите сняг около нас, ставах все по големи, а гледките все по-атрактивни.

Ето го и върха, последен напън и ще сме горе.

Черни връх със своите 2290 м.н.в. е четвърти по височина в България. Именно на него, в 12 ч. на обяд, на 27 август, в далечната 1895 г., с подписите на 300 ентусиаста, е учреден първият в България, а и на Балканите Клуб на туриста. Духовен баща и организатор на клуба, е Алеко Константинов, да същият – „Щасливеца“, а първият му преседател, е Иван Вазов. Всяка година, на тази дата, с изкачване на върха, стотици планинари отбелязват рождения ден на българския организиран туризъм.

На върха има метеорологическа станция с туристическа чайна и пост на планинската спасителна служба. Влязохме в чайната, да се стоплим и да изпием по чаша чай, но не ни се получиха нещата. Помещението бе тясно, а хората вътре – много. Нямаше накъде да се завъртиш.

Отказахме се от чая и излязохме отново навън. Типичните за Черни връх грамади от камъни, които могат да се видят около него в останалата част от годината, бяха затрупани от бял, пухкав сняг, придаващ им интересни и причудливи форми.

Тъй като духаше силен вятър, не се задържахме дълго на върха😊 Единственото, което можехме да направим, бе да тръгнем обратно надолу, спускайки се с бърза крачка. Малко по-долу от върха, вятърът утихна и ние намалихме темпото. Снегът скърцаше под краката ни, а наоколо, красива ледена приказка. Сякаш, самата Снежна кралица, бе минала от тук, преобразявайки земята с ледения си дъх.

И тогава, ако щете вярвайте, ако щете не, по пъртината, срещу нас изскочи запъхтяно, на външен вид, наподобяващо човек „извънземно същество“😊 Как го разпознах ли? Лесно – игнорирайки хапещия студ, то тичеше, голо до кръста, само по къси панталонки/шорти и раница на гръб, а от тялото му, сякаш бе попаднало в сауна, се вдигаха кълба пара. Усмихна ми се и преди да успея, да му помахам за поздрав и членоразделно да кажа „ТОВА… ПЛАНЕТА ЗЕМЯ... НИЕ... ХОМО САПИЕНС!!!“, отпраши нагоре към върха😊 Спогледахме се, с половинката. И двамата, бяхме сериозно екипирани, казано иначе, като първопроходците/покорители на Арктика. Ех, не се получи нещо първият контакт, но поне вече и ние можем, гордо да се похвалим със „среща от пети вид“😊

На долу, пътят ни вървеше леко, не усетих кога стигнахме до шосето и автобусната спирка, а от там към София и топлия чай, който не можахме да изпием на върха.

Надявам се, да ви е била интересна съботната ни разходка и до четене.