Мегалитно светилище Пещта, село Ослен Криворол и Струпешкия манастир
Есенна разходка, в търсене на още интересни места в района на Мездра.
Бе неделя сутрин, а ние вече пътувахме за Ослен Криводол, малко село в община Мездра, на стотина км. от София. До него, може да се стигне и с влак, слизайки на жп гара Ослен. Пътува се около два часа и половина, с прекачвания. Пътят от жп гарата до селото е около 4 км. Интересен факт е, че под името Ослен, селото се споменава още в първите османски регистри за района. Предполага се, че това име, то носи още преди падането на България под османска власт. Преминавайки през селото, в посока Мездра, малко преди да излезем от него, стигнахме до кръстовище, от едната му страна, е селската кръчма/магазин, а от другата, оформена като къщурка спирка. На ъгъла между тях, на стената на стара измазана с кал постройка, бе закачено цветно табло, представляващо самоделна карта на селото с информация за интересните места в района. На срещуположния ъгъл, до бетонен стълб, бяха забити два дървени кола, със заковани на тях стрелки, указващи посоките към местните забележителности.
Честно казано, в първия момент, изборът от възможности, сериозно ни озадачи. То не бяха върхове, извори, оброчища, вековни дъбове, средновековни църкви и какво ли още не😊 Явно кметът, не на шега, бе взел присърце идеята за популяризиране на селото, като туристическа дестинация. След кратко съвещание, решихме да се придържаме към първоначалния си план. Той включваше изкачване на местния „Джомолунгма“ – връх Главата /340 м.н.в./ и посещение на сравнително скоро откритото мегалитното тракийско светилище Пещта. Чували ли сте това име? Ако не, последвайте ни и в това пътешествие, а аз ще се постарая, да го направя с думи и снимки интересно за вас.
Първо се насочихме към връх Глава, Шангри Ла от Ослен. Толкова потаен, че го няма дори на карта Google. Той е в непосредствена близост до селото, на север от него. Според импровизираното табло/карта, изкачването на върха и връщането в изходна позиция, нямаше да ни отнеме повече от час ходене. Оказа се обаче, че трябва да се върнем назад, по пътя, по който бяхме дошли. На острия завой, преди да излезем от селото, вместо да продължим вдясно, по главния път, кривнахме вляво, по нещо като черен път. На място, има дървена стрелка указваща посоката. От тук, продължихме пеша. След около 200 м. по черния път вдясно, бе пътеката към върха. Имаше табела, която ни ориентира.
Самото изкачване представляваше приятна разходка нагоре по баира, върха де... Част от пътеката, се движеше през рядка гора. Минаваше и през частен имот, където имаше къщичка за отдих.
На върха бе издигнат кръст, а малко под него имаше оформено място за отдих с маса и пейки, откъдето се откриваха чудесни гледки към околността и селото. Честно казано, ако не бяха те, нямаше и да разберем, че сме изкачили върха и като нищо щяхме да отпрашим към съседните баири, извисяващи се над “Осленската Джомолунгма”😊
Близо до върха открихме каменен оброчен кръст. Кога, защо и от кого е поставен, не знам. Мога да кажа само, че именно той промени цялостното ни усещане за мястото, придавайки му леко загадъчна нотка. В бонус, бяха заобикалящите го гледки, нашарени с есенни цветове.
От върха, се върнахме обратно на кръстовището, при кръчмата. Там, завихме наляво, покрай измазаната с кал постройка, на чиято стена бе информационното табло. Посоката си сверихме с една от указателните стрелки, поставени на коловете, от другата страна на пътя.
Има няма 500 м. и стигнахме края на селото, откъдето продължихме пеша по черен път. Нямаше как да се объркаме, пътят беше ясно очертан с поставени навсякъде указателни стрелки.
Целта ни бе, намиращото се на около 2 км. от селото тракийско мегалитно светилище Пещта. За него се знае малко, тъй като е открито наскоро и е сравнително слабо изучено. Бяхме прочели обаче, за намерена на място, изсечена в камъка фигура на жена, застанала в детеродна поза, спрягана за образ на Великата богиня майка. Това възбуждаше фантазията ни и бе основната причина за идването ни в Ослен. Движейки се по черния път, не след дълго стигнахме до бариера, указваща началото на района, в който бе разположен светилищният комплекс. Малко след бариерата, се появиха първите скални участъци и ние се впуснахме в търсене на образа, довел ни тук.
Открихме множество изсечени в скалата фигури, очевидно за нас, дело на човешка ръка. Това допълнително възбуди импулса на търсача, пишман „археолог“, откривател на древни образи, достигнали до нас, преодолявайки хилядолетията😊
Един от тези образи, оприличих на неразгадаем за мен надпис, а в друг видях ясните очертания на сърце.
Документирахме със снимки откритията си и продължихме напред. Пътеката ни изведе пред две красиви дървета, израснали вероятно по едно и също време на метри едно от друго. Гората от клони на всяко едно от тях, съобразявайки се с жизненото пространство на своя брат близнак, оформяше част от огромна обща корона. Погледнати отдалече, те създаваха измамното впечатление за едно цяло.
В основата на едното от тях, бе поставен стар оброчен камък с издълбан на него кръст. От намиращите се до дърветата табели рабрахме, че сме стъпили в земята на оброчище Търновица и стоим под короните две вековни дървета от вида Летен дъб, всяко едно от които, на възраст от 340 години. Как да не протегнеш ръка и докоснеш тази жива история. Поне аз, не можах да се въздържа... Повярвайте ми, в този момент, не бе нужен пояснителен надпис, за да усетя силата и красотата на обгръщащата ни аура.
На място бе изграден и кът за отдих – маса с две пейки. Поседнахме за да се насладим на мига, под галещите лъчи на есенното слънце, проникващи през шарената листна корона над главите ни.
След оброчището, лъкатушейки в трънаците, пътеката ни изведе на открита поляна завършваща със скален откос над спускащо се надолу дере, продължаващо още и още напред.
На ръба, на скалния откос, преди да пропаднат рязко надолу, скалите излизаха на повърхостта, оформяйки малки и по-големи равни каменни площадки. По тях, полускрити от мъха, открихме различни форми и рисунки. Някои от тях, безспорно създадени от човешка ръка, а други може би плод на нашата фантазия.
Най-вече, преобладаваха ямки с удивително правилна форма на окръжност, вероятно издълбани в скалата с ритуални цели.
Ето ги и контурите на ясно очертан кръст с дупка в средата. Дали е изобразен на скалата след идването на християнството по тези земи? Не мога да кажа. Все пак кръстът, като символ, е много по древен от християнската религия.
Изображенията, които открихме, бяха разпръснати на голяма територия, най-вече по протежение на скалния откос. Движейки се по ръба му, стигнахме до оформено в камъка тясно корито, водещо към края на скалата.
От дясната страна на каменното корито, ясно различихме вдлъбнатина, наподобяваща гигантска стъпка, отпечатала се тук, сякаш от крака на древен великан. Може би на бога Слънце – символ на мъжкото начало в тракийската митология. Самозаченат от Великата богиня майка, той извървява своя път, за да се слее отново с богинята /олицитворяваща земята/ и да завърши природния цикъл – раждане, живот и смърт.
Затворих очи и мислено отправих поглед назад, през мъглата на отминалото време. В съзнанието ми, подхранвано от фантазията, започнаха да се оформят образи на мъже и жени с неясни, трудно различими лица. Те стояха около мен, застинали в благоговейно мълчание, докато в каменното корито, в краката ми, се стичаха и падаха като водопад през ръба на скалата, принесените в жертва на боговете свещенни течности.
Отворих очи и се огледах. Погледът ми, се задържа на отсрещтната страна на каменното корито. Изведнъж пред мен, започнаха да се оформят контурите на тяло. Трябваше ми време за да възприема цялостния образ. В първият момент, не повярвах на очите си. Действително ли открихме това което търсихме – образа на Великата богиня майка, изсечен в скалата пред нас. Няма да описвам това, което видях, по добре го вижте сами.
Вглеждайки се във фреската пред мен, първоначалното вълнение бе сменено от учудване, недоумение и накрая съмнение. Защо ли? Култът към богинята майка, се е зародил в дълбоката езическа древност. На нея, е било отредено основно място в тракийските вярвания, като изначалното божество творец – ВСИЧКОТО. Във вярванията на предците ни, тя е била покровителка на плодородието, олицитворяваща женското начало, сътворяващо живот. Тези разбирания, са повлияли върху начина на изобразяването ѝ под формата на фрески и статуетки достигнали до нас. От една страна, на всеобхватното ВСИЧКО, не е можело, да бъдат наложени конкретни, индивидуализиращи черти на лицето. Изисквала се е анонимност, като в много случаи богинята е изобразявана дори без глава. От друга, нейната основна функция да дарява живот, е предопределила формите на тялото ѝ – с големи гърди и големи бедра. Да, не отговаря на предпочитанията на голяма част от съвременните мъже, но това са били разбиранията за плодовитост на предците ни😊 А какво виждах пред себе си – стройна манекенка, с оформено лице, очи, нос, късо постригана коса с бухнала прическа, слабо тяло, тънки ръце, дълги крака, малки гърди, но затова пък голяма... И при това, застанала в поза „Ела вълчо, изяж ме...“ И така, отчитайки казаното до тук, аз изпитвам съмнения, в древния характер на фреската. Но, това е лично мнение, на един лаик по темата, с което не ангажирам никого. Така че отидете, вижте и преценете.
Малко вдясно от показаната фреска, открихме още една, в която успяхме да различим единствено мъжкия полов орган. Другото оставям на вашата фантазия.
Въпреки изказаните резерви, аз не изпитвам съмнение в това, че мястото представлява древен култов комплекс. Сигурна съм, че при едно сериозно археологическо изследване, то има шанс, да влезе в книгите по археология.
В желанието си, да открием накъде води изсеченото в скалата корито, потърсихме път надолу в дерето.
Вече долу, попаднахме в градина от масивни скални късове, струпани един върху друг, оформящи множество цепнатини, ниши и проходи. Открихме и малка, висока човешки ръст пещера, по-скоро хоризонтална ниша, с каменна козирка за таван.
И отново образи на кръгове и вдлъбнатини с неясна форма.
Изучавайки района, се спуснахме до дъното на дерето, след което отново се покатерихме до скалния ръб. Там, по периферията му, досами скалите, вървеше пътека, обезопасена с дървени перила.
Поехме по пътеката, в посока селото, изследвайки изпречилите се на пътя ни скални блокове.
Откривахме все нови и нови цепнатини и вдлъбнатини, на които възбудената ни фантазия придаваше различни форми. Накрая, пътеката ни изведе от дерето и ние се отправихме към оброчище Търновица и двата вековни дъба, за които ви разказах по-рано. При тях, поседнахме за да „унищожим“ хранителните си запаси и продължихме назад към селото.
По пътя, си купихме два буркана пчелен мед, изпихме по един чай в местната кръчма и се отправихме към следващата ни цел – Струпешки манастир.
Струпешки манастир Свети пророк Илия
Намира се на 11 км. от Ослен Криводол и на 102 км. от София. До него може да се стигне и с влак, но с прекачвания. Пътят е около два часа и половина. Слиза се на жп гара Струпец и от там са 1,5 км. ходене. От асвалтовото трасе, отбива тесен каменист път, който след няколко стотин метра излиза на манастира. Преди отбивката има указателни табели, на които манастирът е упоменат с името Тържишки манастир. Това е старо прозвище на манастира, още от времето на Второто Българско царство. Получено е заради намиращото се в близост тържище /пазар/.
Стигайки пред портите на светата обител, се обърнахме назад и запаметихме на кадър гледката към извисяващите се над река Искър скални масиви.
Основан по време на Второто Българско царство /точната дата не е известна/, манастърът е разрушен при стигането на османското нашествие до тук. Възстановяването му започва едва през 1824 г. с усилията и пожертвованията на поборника за религиозна независимост на България – Димитраки хаджи Тошев. Той попада на обор за животни, в който с удивление вижда изписани образите на светци и апостоли. Така е открита най-старата сграда в манастирския комплекс – съборната църква Свети Николай Чудотворец. Димитраки наема майстори, да препокрият повредения покрив на църквата. Работило се е през ноща, за да се запази в тайна от османската власт святото дело. За жалост, в 1827 г., Димитраки е убит във Видин. С това, се слага край на делото му. 1850 г. родолюбиви българи продължават делото на Димитраки. Към църквата е пристроен притвор и започва цялостното възстановяване на манастира.
Кога е съградена църквата Свети Николай Чудотворец, не е известно. Спори се в диапазон от два века, между ХІV в. и ХVІ в. Второто съждение, се извежда най-вече от датировката на стенописите в нея. Но има обосновани предположения, основаващи се на архитектурното изпълнение на църквата, които отнасят изграждането ѝ към ХІV в., времето на Второто Българско царство. Каменните контрафорси, които виждате на снимките по-долу, са изградени 1927 г., с цел укрепване южната стена на църквата.
Църквата е изградена от хора майстори в занаята, знаещи не просто как да съградят, но и как, чрез специално проектирани и изпълнени ниши в дебелите каменни стени на храма, да създадът превъзходна вътрешна акустика. Цялото вътрешно пространство на храма е красиво изписано от неизвестни майстори. Стенописите са датирани на ХVІ-ХVІІ в., но по думите на познавачи, изцяло спазвайки художествените принципи на Второто Българско царство. Запитах се, дали е възможно, през ХVІ в., когато сме били вече под османско иго, неизвестен майстор, да е извършил реставрация на много по-стари стенописи, оставяйки собствена следа и по-този начин, отнасяйки датировката на стенописите, с два века по-късно. Простете, за може би наивните ми разсъждения... При влизането си в храма, поглеждайки нагоре, в средата на свода, видях изображението на Христос Вседържител, а над самия вход, отново на свода, бе Възнесението Христово.
Срещу мен, в средата на абсидата, бе образът на Богородица с младенеца. От едната ѝ страна разпознах композицията на жертвата Аврамова.
На стената над входа, бе изобразена сцената Успение Богородично. Под нея, от едната страна на входа, бе фигурата на пазителя воин - Свети Архангел Михаил, а от другата, образите на светиите Константин и Елена.
По-голямата част от двете странични стени на храма, заемаха фигури на изографисани в цял ръст светци, някои от тях с доста войнствен вид.
Над светците, се редуваха различни композиции от житие, между които различих Страданията Христови.
В непосредствена близост до старата църква, в 1991 г. е изградена нова църква, посветена на Свети пророк Илия Гръмовник - повелител на гръмотевиците и светкавиците. Всъщност, изчаквайки да ни отворят старата църква, първо посетихме нейната по-млада посестрима.
Вниманието ни привлече и изградената в двора на манастира каменна чешма /1862 г./. Тя е специална не само с възрастта, но и с уникалните си каменни барелефи на различни животни, включително ламя. Тази чешма, е жив пример за преплитане на християнската религия с древните езически традиции и вярвания, отъждествяващи различни животни като покровители и пазители на мястото.
След възкръсването му, манастирът се превръща в духовно и религиозно средище на българщината. 1851 г., като част от комплекса е построена и осветена жилищна сграда с 18 монашески килии и параклис на втория етаж. В нея е живял и творил известният български книжовник Дамаскин Хилендарец. Тук, подслон е намирал всеки българин, врекъл живота си в името на свободата на България, в това число Васил Левски и синът на баба Тонка - Никола Обретенов.
В наши дни, Струпешкия манастир, предлага и преспиване, за желаещите да отседнат в него.
Тук завършва моето поредно пътуване до красиви и интересни места в родината ни. Надявам се, да се срещнем отново на страниците на следващия ми пътепис и до четене.