Хива, ориенталска приказка по пътя на коприната

Itchan Kala, град в града, късче история, скрито зад дебели крепостни стени.

В шест и половина сутринта, вече бяхме на жп гара Bukchara 1, в Каган, съседния на Бухара град, в очакване на влака за Хива, следващата спирка в пътешествието ни по Пътя на коприната.

Предстояха ни близо 450 км. през една от най-големите пустини в света - Къзълкум. В превод името ѝ означава „червен пясък“. Вече във вагона установихме, че пътуването ще бъде доста екзотично и не толкова комфортно😊 Оказахме се в претъпкан и тесен кушет вагон, без купета. На нашите места, се бяха опънали двама, хъркащи узбеци. Събуждането на единия се оказа голямо предизвикателство. Наложи се да го побутнем, първо леко, после по-силно. Не беше никак доволен да ни види, но в крайна сметка стана и отпраши нанякъде. А ние останахме, с неприятното усещане, че няколко часа ще трябва, да седим върху оставените след него потни чаршафи. За да не бъдем притеснявани от съседи отгоре, предвидливо бяхме взели кушети, един над друг. Оставихме багажа си на горното легло, а на долното посъбрахме чаршафите и седнахме гнусливо изпънали гърбове, в края на леглото. Сигурно сме изглеждали, като някакви примадони в очите на съседите си, които любопитно ни наблюдаваха. Накрая, все пак, се поотпуснахме, такива бяха условията и това е😊 Затворени прозорци, задух, потни тела и клаустрофобична обстановка, а тепърва ни предстояха няколко часа пътуване. Отваряха се само малките прозорчета над монтираните от другата страна на тесния коридор, успоредно на него, легла. От тях обаче, заедно с прилив топъл въздух, навлизаше и пустинен прах. Той до такава степен се наслояваше върху всичко наоколо, че в един момент можех да пиша с пръст върху телефона си. Бяха пропуснали, при покупката на билети, да ни съобщят, че в пътуването, са включени екстри, като безплатна сауна, комбинирана с пустинен пясък, за пилинг и разкрасяване, както и разнообразна ароматерапия😊 По коридора непрекъснато сновяха жп служители, предлагащи чай и закуски под формата на самса. Когато от съседното кушет пространство поискаха чай, служителят се огледа, взе каничката от нашата маса, останала от не знам кой, съдържаща не знам какво и доливайки в нея чай, им я предложи. Така си пътувахме, близо 6 часа… топейки хапки Нон в сушено, сладко, прясно мляко, чоплейки шам фъстък и гледайки през прозореца към прелитащите пясъчни дюни. Даже, в един момент си помислих, че сме в тунел, а то се оказа, че преминаваме между две високи дюни.

По обед, пристигнахме на жп гара Хива.

Khiva  или Xiva на узбекски

Някогашна столица на Хорезъм, впоследствие завладян от Чингис хан, а след разпадането на Монголската империя, столица на Хиванското ханство, превърнало се XIX век в руски протекторат. След идването на болшевиките, на власт в Русия, за кратко е столица на Хорезъмската народна съветска република, а от 1924 г. става част от Узбекската съветска социалистическа република. С разпадането на СССР, от 1991 г. е част от Република Узбекистан. Историята на града, може да се проследи далече назад във времето, до VI век пр.н.е. X век, се превръща в ключов търговски център по пътя на коприната. Няколко века по късно, се налага, наред с Бухара, като важен център в търговията с роби в Централна Азия. Намира се между пустините Каракум и Къзълкум, в близост до река Амударя. Днес, Хива е с население от около 100 000, но е световно известен със своя вътрешен град - Itchan Kala, съхранил автентичния си вид столетия наред. 

От жп гарата, тръгва широк, прав булевард, ограден от двете страни с ресторанти и хотели. В края му, се вижда една от портите на външната крепостна стена на града - Hazorasp Gate или Hazorasp darvozasi, на узбекски. В древността Хива, е бил разделен на вътрешен град - Itchan Kala  и външен град - Dichan Kala. Последният, е бил защитен от крепостна стена с 11 порти. Именно към една от тези порти, бодро крачехме ние.

Не знам, до колко е автентична портата до която стигнахме, но определено бе интересна, особено с внушителните си високи, резбовани, дървени врати.

От другата страна на портата, булевардът продължаваше все така право напред, към източната порта на вътрешния град, зад която се мержелееха извисяващи се нагоре минарета. Беше топло и безоблачно, но въздухът бе някак мътен, създаващ усещането за съвсеем лека мъгла, през която градът изглеждаше, като мираж от филмите за пустинята.

Ето ни най-накрая, пред източната порта на вътрешния град - Itchan Kala East Gate или Polvon Darvoza. Хотелът ни беше от другата страна на вътрешния град. Затова поехме напред.

Itchan Kala

Град в града, опасан от висока 10 м. крепостна стена, в която има четири входни порти -  Bogcha /северна/, Polvon /източна/, Tosh /южна/ и Ota /западна/. Главната улица на града, свързва западната с източната порта. Около нея, са съсредоточени основните архитектурни паметници в Itchan Kala. Именно по нея, любопитно оглеждайки се, тръгнахме ние.

Разстоянието между двете порти, не е голямо, само около 400 м., но на всяка крачка има какво да те спре и отклони от пътя, в някоя странична уличка.

След като се захласнах един, два пъти, бях бързо вкарана в правия път… към западната порта.

Излизайки от стария град,  бях атакувана от семейство узбеки, които проявиха желание, да се снимат с мен. Не мога да отрека, отново, както в Самарканд, се почувствах приятно поласкана.

До хотела стигнахме, без други произшествия. Оставихме багажа и поехме назад към стария град. От двете страни на пътя, се точеха дълги редици на дървета с черници, което удължи пътя ни😊

Първата ни задача бе, да открием къде да хапнем. Не ни се наложи дълго да търсим и аз най-накрая можах да опитам прословутия Шивит Оши. Характерно за Хива ястие, което се откроява с яркозелена юфка с копър, залята с бял, киселомлечен сос, със зеленчуци и месни хапки в добавка.

След като се нахранихме обилно, решихме да обменим пари. В стария град има банков клон. В него, станахме свидетели на инцидент, при който, на една недоумяваща англичанка, не ѝ обмениха сто доларова банкнота, защото била леко повредена, а след бурен диалог и предложиха курс три пъти по-нисък от обявения. Всичко това, се случваше в официален, банков клон. Разбира се, в повечето градове има и банкомати за обмен на валута, на които може да пробутате „проблемни“ банкноти. Ние лично, сме ги виждали, но не сме ги използвали.

Както споменах, забележителностите на града, основно са групирани около главната улицата,  свързваща западната с източната порта. Ще започна с тази, която най-силно ме впечатли, като комбинирам снимки от първия и втория ни ден в Хива.  

Kalta Minor Minaret

Намира се, на няколко десетки метра от западната порта. Строежът му започва 1852 г., по нареждане на Мохамед Амин Бахадур хан, владетел на Хиванския хаганат. Той имал амбициозната идея, да издигне най-голямото и най-високо минаре в мюсюлманския свят. Предвид височината от близо 80 м., която искал да се достигне, основата на минарето е с диаметър от 14,2 м. Но, за зла съдба, 1855 г. Мохамед Амин е пленен при битка в днешен Туркменистан, след което обезглавен. Със смъртта на хана, умира и грандиозният му проект. Строежът на минарето спира на 29-я му метър височина. Така се е получил един странен, но интригуващ архитектурен паметник, чието име, в превод означава „късо минаре“.

Освен със силуета си, Калта Минор впечатлява и с уникалните си декорации. То е единственото минаре, покрито изцяло с тюркоазени плочки в сини и зелени цветове. От там идва и другото му прозвище – „синьото минаре“. В горната си част, е опасано от надпис със стихове на живелия по онова време Хивански поет и историк – Мохамед Риза Огахи. В стиховете, минарето е представено като стълбът, който държи небето. Даа, амбициите на Мохамед Амин хан, са били големи, но едно замахване със секирата, е сложило край на всичко.

Калта Минор стои непосредствено пред изграденото по същото време медресе на Мохамед Амин хан - Mohammed Amin Madrassah. То е най-голямото, запазило се до днес медресе в Хива. Свързано е с Калта Минор, чрез малък дървен мост. Всъщност, щурата идея, за изграждането на минаре опиращо в небето, идва в главата на Мохамед Амин хан, след започването на строежа на медресето. Както се казва „апетитът идва с яденето“.

От другата страна на улицата, се издигат стените на цитаделата Kuhna Ark, крепост в креппостта.

Citadel Kuhna Ark

Укрепеното сърце на Хива, дом на властващите династии до 1920 г., когато абдикира последния хан на Хива. Строежът ѝ, е започнат в края на XVII век, но сегашният ѝ вид датира от началото на XIX век. Вътрешността на цитаделата е оформена в отделни дворове, всеки със самостоятелни функции.

Един от тях, е дворът с джамията на хана. Тя е разделена на зимна и лятна джамия.

Лятната джамия представлява гледащ към двора айван, с размери 7,4 на 13 м., ограничен с две символични кули. Стените му са изцяло покрити с глазурени плочки, оцветени в различни оттенъци на синьото, оформящи сложна плетеница от фигури, растения и надписи. В средата на вътрешната стена има малък михраб /указващ посоката за молитва, в която е Мека/, а в ъгъла е изграден стъпаловиден минбар /подиумът, от който имамът изнася проповед/. Таванът е дървен и се крепи на шест дървени колони, формирани в два реда по три.

В същия двор е и входът към някогашния монетен двор, където на ръка са секли монетите на ханството. Както се казва, ръка за ръка, двете основни сили, даващи власт над хората – религия и пари.

В следващия двор, в който влязохме, бе лятната приемна на хана, представляваща айван, оформен по подобие на лятната джамия, но значително по-малък и само с две носещи покрива, дървени колони.  

Зад айвана, е тронната зала, която е влизала в употреба през зимата.

В центъра на двора има стъпаловиден кръгъл подиум, на който е стояла юртата на хана.

В посока източната порта, срещу стените на цитаделата, стои последното, изградено в Хива, голямо медресе, с размери 50 на 62 м.

Muhammad Rahim Khan Madrasah

Построено е 1871 г. от името на хан Саид Мохамед Рахим II, запомнен и като поет, под псевдонима Феруз Шах. Интересното при това медресе е, че пространството пред входа му, е оформено като четириъгълен двор, ограден от високи стени.

След медресето на Рахим хан, се отправихме по главната улица, към източната порта. Пътят ни, като пътеводна звезда указваше, източеното 42 м. нагоре Jummi Minaret. Премивайки покрай нижещите се едно след друго медресета и мавзолеи, стигнахме до основата на минарето, която сякаш бе вградена в стените на още една от емблематичните сгради на стария град – джамията Джума.

Juma Mosque

На пръв поглед, непривличаща с външния си вид сграда, с плосък покрив. Няма помпозни портали, красиви арки и издигащи се куполи. Вътре, попаднахме в зала с размери 46 на 55 м., чийто сложно изпълнен дървен таван се крепи от поставени през около 3 м., 212 красиво резбовани дървени колони. Светлина навлиза само през три, оформени в тавана четириъгълни отвора. Усещането бе, че сме в гора, от различаващи се по размери, форма и резба колони, които в сумрака на обширната зала, придаваха на мястото една, загадъчна, мистична атмосфера. Смята се, че структурата пресъздава вида на древните арабски джамии. Точната дата на построяване, не е известна, сочи се X век, като впоследствие, джамията е преустройвана и са заменяни колони. Най-новите от тях, са от XVIII и XIX век, а най-старите, от X век.

На излизане от джамията, се спряхме да разгледаме богато украсената ѝ с резби врата, която сама по-себе си е уникална, с възрастта си от няколкостотин години.

Всъщност, разхождайки се из Itchan Kala, на всяка крачка се изправяхме пред красиво дърворезбовани, стари порти, чиято истинска възраст, никой вече не знае.

Непосредствено зад джамията е мавзолеят на Пахлаван Махмуд.

Pakhlavan Makhmud Mausoleum

Пахлаван Махмуд, е роден в Хива, в далечната 1247 г. Прославил се е като поет сравняван с  Омар Хаям и борец, не знаещ поражение. Умира 1326 г., на 79 годишна възраст. След смъртта си, е канонизиран на светец. Няколкостотин години по-късно, над гроба му е изграден мавзолей.

Лъкатушейки между сградите, зад джамията Джумая, излязохме пред следващото извисяващо се високо над нас минаре, кръстено на създателя си Ислам ходжа.

Islam Khoja Minaret

Представлява част от религиозния комплекс Islam Khodja. Твърди се, че се издига почти 57 м. над земята, което го прави най-високото минаре не само в  Хива, но и в цял Узбекистан и второ по височина минаре в Централна Азия, след Qutlug Temur Minaret  /62 м./ в гр. Куня Ургенч, Туркменистан. В основата, диаметърът му е 9,5 м., стеснявайки се нагоре към върха.

Islam Khoja Complex

Изграден 1910 г. религиозен комплекс, включващ най-малкото медресе - Islam Khoja Madrasah и най-високото минаре в града.

Обикаляйки уличките около Islam Khoja Complex, открихме закътано, празно от туристи пространство, изпълнено с интересни, малки куполовидни структури. Допитвайки се до картата разбрахме, че сме попаднали сред стари зороастрийски гробници.

В Itchan Kala гробниците и мавзолеите, са буквално навсякъде, а както установихме на следващия ден, дори се изкачват нагоре по крепостната стена.

От другата страна на централната алея, досами източната порта, попаднахме на още една висока, крепостна стена, с малки кули по ъглите. Оказа се, че пази изградения в периода от 1830 до 1838 г. Toshhovli Palace. В превод „Каменния дворец“. Някога е бил главния дворец на владетелите на Хива. Твърди се, че се е запазил непроменен, тъй като, не е подлаган на реставрация.

Обиколихме цялата външна стена на двореца, но за наше разочарование, се оказа затворен. Остана ни, само възможността, да надникнем в процепа на затворените му с верига двери.

Встрани от двореца, с лице едно към друго, са изградени още две медресета, Kutlug Murad Inaq Madrassah и Allakuli Khan Madrassah.

Kutlug Murad Inaq Madrassah

Медресе на два етажа, построено в периода от 1804 до 1812 г. от Кутлуг Мурад Инак, изключително уважавана за времето си личност и чичо, на властващия хан. Интересна е историята свързан със смъртта на Мурад Инак. Той умира извън Itchan Kala, а според действащ по това време закон, е било забранено, през крепостните стени на вътрешния град, да се внася човек, починал извън тях. В същото време, последната воля на чичото на хана била, да бъде погребан в медресето, което е построил. Според вас, как хана, е решил този правен казус? Бих казала, по същия начин, по който Александър Македонски е „развързал“ Гордиевия възел, разсичайки го с меча си. Просто, е наредил, да бъде разрушена крепостната стена пред медресето. Така, трупът на чичо му стига, до мястото където е погребан /под портите на медресето/, без да преминава през крепостната стена и да се нарушава закона. След тази хамалогия, крепостната стена, е била отново изградена. Много поучителна история, ако ме разбирате, какво имам предвид…

Allakuli Khan Madrassah и Khoja Berdibai Madrasah

Срещу медресето на Кутлуг Мурад Инак, стои една интересна комбинация от две медресета. По старото от тях – медресето на ходжа Бердибай, е едноетажно, построено в 1668 г. По-късно в 1834 г., до него, е построено медресето на Аллакули хан, като поради голяма разлика в нивата на основите на двете сгради, покривът на по-старото медресе се явява основата пред главния портал на медресето на Аллакули хан.

Не случайно, наричат вътрешния град на Хива „град музей“. Но в моите очи, той е много повече. Една плетеница от десетки, а може би стотици исторически сгради, които не изпълняват ролята на музейни експонати, а са истински дом на потомците, на древните хиванци. Те винаги са били тук, поддържайки живи традициите и духа на мястото.

Разхождайки се из стария град на Хива, открихме чудесно място за кратка почивка, оформено като малък парк.

Из него, бяха разпръснати множество склуптури на хора, застинали в различни пози от живота, с неговите моменти на напрежение, съсредоточеност и веселие.

Разходката ни продължи до късно, след което, се отправихме към хотела. На следващият ден, в ранни зори, вече бяхме пред стените на Itchan Kala. Странни, но внушителни, те предизвикаха в мен силното желание, да се изкача на тях.

Обхождайки вътрешната страна на стената, открихме място, на което гробниците се изкачваха нагоре по стената. Между тях вървеше едва забележима пътечка, която ни изведе на крепостната стена.

Крепостната стената на Itchan Kala датира от XVII век. Изработена е от тухли, измазани с кал. Опасва целия вътрешен град, като дължина ѝ е 6250 м., а на дебелина достига до 6 м. В горната ѝ част, от вътрешна страна, по протежение на цялата стена, е изградена пешеходна платформа, по която поехме ние.  

На върха на крепостната стена, са оформени малки бойници, които отдалеч, създават усещането за назъбеност. През няколко десетки метра, са изградени издадени навън наблюдателни кули.

На места, стената е сериозно напукана, а някои пешеходни площадки са застрашително наклонени навътре и надолу, или поне така ми изглеждаше на мен, когато бях на нея.

Въпреки това, стената е чудесно място за разходка, високо над покривите на сградите, от където се откриват прекрасни гледки към вътрешния град.

Разбира се, хвърлихме по един поглед, през бойниците и към външния град.

Хубаво се качихме, но трябваше да открием и от къде да слезем… Вече долу, се спуснахме през малките, тихи улички на древния град, в който до ден днешен, живеят хора. Първо попаднахме на керван от натоварени със ценни стоки камили. А след това и на една тяхна потомка, спокойно чакаща желаещи да я пояздят.

Сутрин е най-хубавото време за една спокойна, без глъчката от братята туристи, разходка в Itchan Kala. Слънцето още не е напекло, температурите са поносими, а улиците са притихнали и безлюдни.

Разхождайки се, минахме покрай семейство, закусващо на широк, дървен миндер, на улицата, пред дома си. Виждайки ни, те веднага ни поканиха да споделим храната им. Като цяло, хората тук са много дружелюбни и гостоприемни.

Силно впечатление, отново ни направи мъгливият въздух, приличащ на пелена, която дори слънцето не може да пробие. При разговор с местните разбрахме, че това е пустинен пясък, донесен от вятъра.

Срещнахме и едно котенце, излязло като нас на ранна разходка.

Времето ни в Хива изтече. Трябваше, да се придвижим до жп гарата, на отстоящия на 32 км. гр. Ургенч. За наш късмет, двата града са свързани с тролейбусна линия, като придвижването отнема максимум час.

Urganch

Административен център на Хорезъмска област, с населени от около 140 000. Град, в който за нас нямаше нищо интересно, освен пазара, разбира се.

След пазара, се отправихме към жп гарата, където се качихме на нощният влак за Ташкент.

Този път, бяхме в много прилично спално купе, с двама колоритни, местни „екземпляра“, в добавка, които разнообразиха пътуването ни до Ташкент, столицата на Узбекистан.

Следва продължение…