Истанбул – градът, който всеки път ме изненадва с нещо ново
Отново сме в Истанбул. В предходния пътепис, посетихме основните забележителности на града, а сега, просто ще се разхождаме, зяпаме и пътуваме насам натам по суша и море. Разходката ни, ще започна от европейската част на града, със считаните в древноста за непревземаеми крепостни стени на Константинопол. Митът за тях е развенчан от създаденото по заповед на Мехмед II Завоевателя гигантско оръдие, способно да изстрелва двутонни гюлета. Именно тези гюлета, в далечната 1453 г., проправят пътя на османската армия през стените на Костантинопол. Създателят на фаталното за столицата на Византия оръдие, е унгарецът Мацар Орбан. Това, което виждате по-долу, е т.н. Теодосиева стена /V век/, изградена по времето на римския император Теодосий II. Днес тя е западната граница на истанбулския квартал Фатих, обхващащ историческите византийски райони на града.
От крепостните стени, се насочваме към българската църква Свети Стефан. По пътя спираме, за да се полюбуваме на откриващите се от високата част на града красиви гледки към залива Златния рог.
Под нас, са кварталите Балат и Фенер, известни със стръмните си улички и цветни сгради. Някога западащи, сега те са една от туристическите дестинации в града.
Спускайки се надолу, излизаме на брега на Златния рог и българската църква Свети Стефан. Историята на църквата е свързана с една противоречива /по мое мнение/ личност – българина Стефан Богориди, внук на Софроний Врачански. Роден в Котел, в семейството на заможен търговец, той е кръстен Стойко. Богориди е прозвище, със спорен произход, което получава впоследствие. Вече пораснал, Стойко сменя кръщелното си име с гръцкото Стефан. Учи в гръцки колеж в Букорещ, а по-късно постъпва в османската флота като драгоман /преводач/посредник/. Изкачвайки се по административната стълбица на Османската империя, получава титлата бей и стига до съветник на султана. 1848 г., под влияние на проевропейските движения в империята, султанът разрешава свободното изповядване на религии различни от мюсолманската и изграждането на техни храмове. На следващата година, Стефан Богороди дарява на българската общност в Истанбул три къщи в квартала Фенер. Долният етаж на една от тях е превърнат в параклис. Тук се е помещавала създадената от екзарх Йосиф първа българска семинария. 22 години по-късно, султанът разрешава създаването на Българска Екзархия. С този акт, се възстановява самостоятелната Българска православна църква. Настоящата църква Свети Стефан, е построена на мястото на дарените от Стефан Богориди къщи. Осветена е на 08.09.1898 г. По случая, от Княжество България, е композиран специален влак /22 вагона/, който след тридневни перипети, преодолявайки множество както случайни, така и специално създадени пречки, най-накрая, на 09.09.1898 г. /ден след освещаването/, успява да пристигне в Истанбул. По решение на Българската Екзархия, в знак на уважение към стотиците закъснели българи, същият ден, е проведена тържествена литургия, отслужена от екзарх Йосиф I.
Църквата, се нарича Желязната, защото е изградена от специални железни плоскости изработени във Виена. Теренът на който е построена, не е позволявал нормален градеж. Иконостасът и камбаните на църквата, са изработени в Русия, а иконите ѝ, са дело на руския живописец Лебедев.
От Свети Стефан, тръгваме по брега на Златния рог към квартала Еминьоню. Предстои ни 2,5 км. разходка до моста Галата. По пътя си, минаваме покрай още два моста над Златния рог – моста на Ататюрк и метромоста Златен рог. Една есен, при спускането ни по този маршрут, задуха силен вятър, а небето се покри с черни, вещаещи дъжд облаци. Въпреки това, времето бе топло, а гледките прекрасни. Подгонени от преспективата да се измокрим, забързахме крачка. За наш късмет обаче, облаците се разсеяха така бързо, както се бяха и появили.
Разбира се, на моста Галата, ни посрещнаха рибари. Тях, дори лошото време, не можеше да уплаши.
Разходка по Босфора
Както споменахме в предходния пътепис, при моста Галата, от страната на Еминьоню, се намира най-големият транспортен възел по море в европейската част на Истанбул. Именно от тук, започва нашата разходка към Босфора. Корабчета има почти на всеки час. Ако не се ориентирате питайте, а дори и да не питате, викачите сами ще ви намерят. Но имайте предвид, че цените варират в зависимост от транспортната компания и нивото на услугата. За по бюджетно пътуване, може да се хване и корабче от обществения транспорт /с картата за градски транспорт - Istanbulkart/ до Анадолу Каваъ /Anadolu Kavağı/ - пристан на Босфора, близо до Черно море. И така, ето ни на борда на избраното от нас корабче, на път към Босфора.
Зад гърба ни остават мостът Галата и заливът Златния рог. Пред нас, високо вдясно виждаме двореца Топкапъ, който посетихме в миналия пътепис.
Вече сме на входа на пролива, свързващ Мраморно с Черно море. Завиваме наляво и се включваме в потока от кораби отправили се към Черно море. Морският трафик тук, винаги е натоварен. Разминаваме се с малки туристически корабчета и големи товарни кораби.
Вдясно, на малко островче, на самия вход на пролива виждаме Момина кула. Името ѝ идва от легенда разкаваща за пророчество, вещаещо смърта на млада принцеса. За да я спаси, баща ѝ, я изолира на отдалечената от брега скала. Но Смърта, чрез ухапване на скрита в кошница с плодове змия, успява да достигне принцесата дори и там. Някогашен морски пост на Атина, Рим, а впоследствие и на Османската империя, днес Момина кула, е своеобразна атракция, с малък пристан, ресторант и реконструиран фар.
Движейки се по пролива, вдясно на азиатския бряг, виждаме телекомуникационната и радио кула Çamlıca Tower. Тя е 49 етажна постройка с площадки за наблюдение и ресторанти. Издигната е на висок хълм в района Юскюдар. Това е най-високата структура в Истанбул, с обща височина, заедно с антената на върха ѝ, от 369 м.
Ето го и Босфорския мост, най-стария /1973 г./ от трите висящи моста, прескачащи Босфора. Свързва кварталите Ортакьой /Европа/ и Бейлербей /Азия/. Мостът се издига на цели 64 м. над водата и е дълъг 1560 м.
Продължаваме напред, към Черно море, движейки се по морската континентална граница между Азия и Европа. От двете ни страни, по брега на пролива, стигащ сякаш досами водата, се е разпростял Истанбул.
Вляво, на европейския бряг, виждаме крепостта Румели Хисар. Някога е била наричана Boğazkesen, което в буквален превод означава Прерязано гърло. Построена е в най-тясната част на пролива, по заповед на султан Мехмед II Завоевателя /1452 г./, като част от плана му за обезсилване на византийската столица и последвалото ѝ превземане.
Пред нас е мостът на Фатих Султан Мехмет. Това е края на нашето пътуване по Босфора. От тук, се връщаме назад, към Еминьоню и моста Галата.
Преди повече от 8 000 години, водният път по който се разходихме, не е съществувал. На негово място е имало „тясна“ ивица земя, отделяща водите на Световния океан от едно сладководно езеро, обградено от плодородни низини. Откритията на археолозите сочат, че по бреговете на това езеро, е живял и се е развивал изключително напреднал за времето си народ. Със завършването на последната ледникова епоха /преди около 10 000 години/, започва постепенно покачване нивото на Световния океан. Макар и процесът, от гледна точка на един човешки живот, да е бил почти незабележим, в крайна сметка, е довел до фатална катастрофа. Идва моментът, в който под напора на водата, ивицата земя изчезва. Колосална маса солена вода нахлува в света на древния народ. Нивото на езерото се покачва драстично, залети са огромни територии. Придошлите солени води, убиват сладководната езерна флора и фауна, и всичко неуспяло навреме да избяга от прииждащите смъртоносни талази. Започват мащабни процеси на разлагане, довели до сероводородно отравяне на водите на новосъздаденото море. Дори и днес, живот в Черно море има максимум до 200 м. дълбочина. От там надолу, следва сероводородна зона, в която оцеляват само пригодилите се към нея бактерии. В опит да се спаси, народът живеещ по бреговете на някога гостоприемното езеро, се отправя в търсене на нов дом. Така, този грандиозен катаклизъм, изигравата ролята на катализатор, разпръснал семената на цивилазацията по света. Отзвукът от описаното, е достигнал и до нас, под формата на мита за всемирния потоп.
Принцовите острови
Отново сме на Еминьоню, в търсене на превоз към следващата ни дестинация – Принцовите острови. До тях, също може да се стигне с корабче от обществения транспорт и картата за градски транспорт – Istanbulkart. Ето ни, на борда на поредното корабче. Отблъскваме се от пристана и потегляме.
Този път подминаваме входа на Босфора и се отправяме навътре в Мраморно море. Постепенно европейската част на Истанбул се изгубва някъде зад нас. Движим се успоредно на азиатската брегова линия, по която продължава и продължава, сякаш безкрайно градът.
След почти два часа, достигаме първия остров, след него втория и третия. Архипелагът се състои от общо 9 острова, представляващи един от административните райони на Истанбул. От отдалечено място с лоша слава, където в древноста, са изпращани в заточение низвергнати Византийски императори, в началото на миналия век, островите се превръщат във вилна зона на богатите жители на Истанбул. Днес, те са интересна туристическа дестинация, предлагаща приятна, еднодневна разходка по море и суша.
Наша цел е четвъртият остров – Бююк ада. Той е най-големият в архипелага. На него, на площ от близо 6 кв.км. живеят около 8 000 души.
Когато посетихме Бююк ада, основната атракция на острова бе разходка с файтон. Наскоро прочетох, че файтоните са заменени с велосипеди и електрическо влакче. Това, лино аз определям, като положителна промяна, изчистваща въздуха от натрапчивата конска миризма, която ни съпровождаше при нашето идване на острова.
Ние ще обиколим острова пеша. Това ни дава възможност, в пълна мяра, да се насладим на атмосферата, която създава. Излизайки от туристическата част, попадаме на приятни алеи. От двете им страни, се редуват старинни имения с красиво оформени със зеленина дворове.
Разбира се, навсякъде срещаме охранени, самодоволни представители от рода котки. Последвали стопаните си тук, те са превърнали островите в свой нов дом.
Алеята, по която вървим, навлиза в разредена борова горичка. Между дървета се виждат брегът и морето. Пътуването до Принцовите острови, е една чудесна разходка, която може да направите, ако отделите ден от програмата си.
Кадъкьой
При всяко от идванията ни в Истанбул, не пропускаме да посетим и азиатската му част. Правили сме го и с корабче по Босфора, и с метро, под Босфора. И двата варианта са чудесни. Единят, е по-красив, другият, по-бърз. Тъй като не бързаме за никъде, да се върнем на Еминьоню. Качваме се на поредното корабче от обществения транспорт на Истанбул. Този път, целта ни е Кадъкьой в азиатската част на града. В древността, самостоятелен град, основан в далечната 676 г. пр.н.е. под името Халкидон, днес Кадъкьой, е просто един от многото квартали на Истанбул. Отделяме се от пристана и потегляме.
Ето я Момината кула, а зад нея са входът към Босфора и Босфорският мост. Подминаваме ги и продължаваме пътя си по море от Европа към Азия.
Маршрутът вече ни е познат, но това не го прави по-малко интересен. Пресичането на пролива, всеки път е едно приятно изживяване за мен. Корабчето ни пори морската шир, разминавайки се с малки, големи и още по-големи плавателни съдове. Морският бриз, донася миризмата на море и гали лицата ни, а около нас прелитат гларуси и чайки.
Достигаме азиатската част и навлизаме в пристанището на Кадъкьой – естествен вдлъбнат в материка залив, разграничен на отделни пристани от навлизащи в морето каменни вълноломи.
Ето я и внушителната сграда на фериботното пристанище Хайдарпаша. Точно зад нея е и жп гара Хайдарпаша. От тук тръгват множество влакове към азиатската част на Турция.
Досами пристана, водата сякаш променя цвета си. Вглеждам се в нея и очакванията ми за пореден път не са излъгани – виждам силуетите на плаващи близо до повърхноста кефали. Често срещана тук гледка.
Слизаме на фериботния терминал и пробивайки си път между потоците от хора, излизаме на Rıhtım Caddesi. Пресичаме я и тръгваме нагоре по Söğütlü Çeşme Caddesi. Завивайки, в която и да е от пресечките вдясно, попадаме в лабиринта на уличен пазар, сергия след сергия риба, плодове и какво ли още не. При едно от идванията ни в Истанбул, именно тук, имах късмета, да се насладя на най-вкусната турска дондурма /сладолед/ с топъл тахан, която съм опитвала някога.
Един съвет: Загубвайки се в тесните уличките на азиатски Истанбул, спрете се и отделете време, за по едно турско кафе, приготвено на дървени въглища, в някое от уличните кафенета на пътя ви. Не гарантирам разлика в познатия ви вкус, но със сигурност, ще усетите разликата в съпровождащата пиенето на кафето атмосфера.
Тук, в уличките от двете страни на Söğütlü Çeşme Caddesi, има и множество малки ресторантчета, където може да утолите глада си. Ние винаги се ориентираме по предпочитанията на местните жители, които знаят, къде се предлага най-добрата храна.
Бостанджъ
При последното си идване в Истанбул, се отправихме към един от по-отдалечените квартали на азиатската му част – Бостанджъ. За целта използвахме бързата метро линия Marmaray, преминавайки по дъното на Босфора. Бяхме прочели много суперлативи за започващия от този квартал булевард Багдат. Не бяхме впечатлени. Жилищни сгради, магазини и ресторанти. Толкоз. Ноооо, от там се спуснахме до Мраморно море за кратка разходка, която накрая стана доста дълга. Стигайки до брега и виждайки простиращата се водната шир и чудесната брегова ивица, нямаше сила, която да ни накара да се върнем и да се качим на метрото.
Беше топъл есенен ден, морето беше спокойно, искрящо под слънчевите лъчи и плоско като тава. В далечината се виждаха очертанията на Принцовите острови, една прекрасна картина, от която е трудно да откъснеш очи.
Вървяхме покрай морето, съпътствани от множество чайки и гларуси, сини простори от едната ни страна, а от другата, чисти, зелени алеи.
Бяхме приятно изненадани от видяното - азиатската част на Истанбул, със суперевропейска визия. Покрай нас тичаха хора за здраве и физическа форма, а на тревните площи си играеха деца.
Мен ме грабнаха, участъците крайбрежна ивица, обособени в малки плажчета. На тях, поставили досами водата сгъваеми столчета, седяха хора четейки книги или просто припичайки се на есенните слънчеви лъчи, а само на няколко десетки метра, градът не спираше ежедневния си ритъм.
На места в импровизираните вълноломи, бяха изградени стъпала, които слизаха надолу, право в кристално чистата, прозрачна вода, осеяна с обрасли с водорасли скални късове.
В едно от заливчетата по пътя ни, погледът ми привлякоха бетонните основи на разрушено малко мостче. Те навлизаха навътре в морето, превръщайки се в част от една своеобразна картина.
О, да не забравяме и котките. Те бяха навсякъде, разхождаха се достолепно по алеите или се припичаха по камъните. За тях, имаше направени къщички по целото крайбрежие. И сега се усмихвам гледайки снимката на един охранен котарак, който изплезил език спеше върху котешката си къщичка. Нищо, дори фотосеията с него, не можа да наруши спокойния му сън.
Толкова беше приятна разходката ни край морето, че не усетихме кога сме изминали 10 км. стигайки до познатия ни Кадъкьой. Зарекохме се, при следващото си идване, да повторим разходката, че и да я удължи, тръгвайки от по-далечна точка.
И ето ни отново на корабче, на път за европейската част на Истанбул. През цялото плаване ни съпровождаха гларуси, реейки се отстрани в непосредствена близост до нас. Подготвените за тях пасажери им подхвърляха малки късчета хляб, които морските птици умело хващаха, пикирайки във въздуха.
Пред нас, се появиха Еминьоню, мостът и кулата Галата и краят на нашето пътуване.
Ще се радвам, ако ви е било интересно и надявам се, да пътешествате отново с мен по страниците на следващите ми пътеписи. Имам още много какво да ви разкажа за интересни, далечни и близки места по света и у нас. Засега толкоз от мен и до четене...