Самарканд, градът където миналото живее с настоящето

Регистан, Шахи Зинда, Биби ханум и още много парчета история, преминали през вековете.

Самолетните билети бяха купени, маршрутът уточнен, багажът стегнат и ето, дойде денят, начало на нашето ново пътешествие. Този път се отправихме по стъпките на Марко Поло, към централна Азия и мистичните градове по древния път на коприната – Самарканд, Бухара и Хива. Места, свързани с толкова много фантазии от детството ми, разпалвани от приказките на Ориента за джинове, принцеси, приказни съкровища, далечни градове и пътуващи с месеци и години към тях, през пясъците на пустинята, кервани. Това, бе само първата част от пътуването ни, но за следващите, ще научите малко по-късно.  Пет часа полет до Абу Даби, трансфер, още три часа полет и ето ни, малко преди 10 сутринта, на летището в Самарканд. Предварително събраната информация, ни беше настроила за дълго и бавно преминаване през различните видове контрол на летището. Не се случи така. Граничният контрол минахме бързо, а митницата без проблеми. Излизайки от залата за пристигане, веднага бяхме нападнати от местните бакшиши. Подминахме ги и продължихме към спирката на обществения транспорт, която е точно пред летищния терминал. На нея, като по поръчка, ни чакаше автобус. Платихме в брой, настанихме се и потеглихме. Центърът на града, е на 6 км. За бързащите, ще препоръчам приложението Yandex. Това е най-евтиния вариант за такси, в тази част на Азия. За да го ползвате обаче, първо трябва да се снабдите с местна сим карта.

Обмен на валута: Местната валута е узбекистански сум. Обмен /за предпочитане долари/, може да се извърши в хотелите с обменни бюра или в банковите клонове. Леко повредени банкноти, приемат срещу допълнителна комисионна. Има и банкомати за обмен, на тях, може да пробутате проблемните си банкноти. По пазарите има ченчаджии, които предлагат значително по-добри курсове. Ние, не рискувахме с тях, тъй като, в Узбекистан, обмена на валута извън официално определените за това места и разплащането в чужда валута, са противозаконни и инкриминирани.

Самарканд

В превод от фарси /древен персийски/ - „Град на камъка“, който близо 2 000 години е бил център на култура, изкуство и търговия по пътя свързващ Китай с Европа, известен ни като Пътя на коприната. 1369 г. става столица на Тимуридската империя, обхващала земите на Афганистан, Иран, Месопотамия, Индия и цяла Централна Азия. Град, чиято богата история, може да се проследи до 4 500 години назад във времето. От тук, са минали фалангите на Александър Македонски и ордите на Чингис хан. Наричан от поетите на древността „Рим на Изтока“, Самарканд и до днес е запазил част от своето някогашно величие, под формата на преживели столетията монументални, архитектурни паметници. Днес, той е вторият по големина град в Узбекистан /около 600 000/ след столицата Ташкент.

Но, да се върнем в автобуса. Спирката ни, се оказа на широк, огрян от слънцето булевард. Въпреки, че бе първата половина на май, Самарканд ни посрещна с температури от около 30 + °C. Първото нещо, което видях слизайки от автобуса, бяха отблясъците на голяма монета – 1 000 узбекистански сума, на земята пред мен. Късметче, което веднага влезе в употреба, като част от цената на фунийка сладолед – първото ми вкусово усещане в Узбекистан.

Оставихме багажа си в хотела и се отправихме към Сиабския пазар.

Siyob Bozor

Основният пазар в града, сочен за един от най-старите пазари в Централна Азия. Споменат е в текстове, още от VIII век. Сега, пазарът е интересен, но с нищо не напомня за древното си минало. На него, предимно се предлагат сушени и пресни плодове, зеленчуци, подправки, ядки, сладости, като халва и всякакви други хранителни стоки.

Не липсват керамика и други неща, които бихте включили в графа сувенири. Имайте предвид, че стоките тук нямат поставена цена, тя се определя от продавача, претегляйки ви на око, като пазарлъкът, се възприема за нещо нормално.

Привлечени от отрупаните с пресни плодове сергии, си купихме торбичка с превъзходно ухаещи натурални ягоди, с които се справихме бързо. Това само възбуди апетита ни и ето ни в заведение, за първи сблъсък с узбекистанската кухня. Поръчахме си плов, манти и мастава. С тях, като бонус вървеше салата, хляб и неизменният за тази част на Азия, черен или зелен чай. Пловът /пилаф/ е национално ястие от ориз, агнешно или телешко, сладки, жълти моркови, лук, чесън, а понякога стафиди и пъдпъдъчи яйца, с люто чушле отстрани. Приготвя се във всички държави в централна Азия, с леки модификации. Различия има дори в отделните градове на Узбекистан. Примерно, в Самарканд, пловът се приготвя, като оризът, зеленчуците и месото са редени на пластове, един върху друг, докато в Бухара, продуктите са смесени. Мантите, са тестени изделия, пълнени с месо или зеленчуци, приготвени на пара. Маставата е супа от месо и зеленчуци.

След обилното хапване, се отправихме към намиращата се непосредствено до пазара джамия на Биби ханум, любимата съпруга на емир Тимур, по известен ни като Тамерлан. Bibi, в превод се възприема като „скъпа“, „мила“.

Bibi-Khanym Mosque

1399 г., след поход в Индия, емир Тимур започва строителството на огромна джамия в столицата си Самарканд. Кръстил я е на главната си съпругата - Сарай Мулк ханум, която освен, че е била принцеса /ханум/ по рождение, е била и пряка потомка, по кръвна линия, на Чингис хан, основателят на Монголската империя. Това сродяване, е било изключително важно за емир Тимур, защото му дало възможност, да се легитимира като наследник на Чингис хан и Монголската империя. В запазилите се от онова време текстове, Сарай ханум е описвана като жена с изключителна красота. Тя е имала голямо влияние върху съпруга си. Сочена е, като любимата жена на Тимур, който между другото е имал още 17 съпруги... В отсъствието на Тимур /по време на дългите му военни кампании/, Сарай е изпълнявала ролята на регент, което ясно говори, за огромната ѝ власт и влияние в империята.

Джамията е построена в самото начало на XV век и е била една от най-великолепните за времето си джамии в ислямския свят. Част от нея, се срутва при земетресение през 1897 г. Реставрирана е в 70-те години на 20-ти век.

Точно срещу джамията е мавзолеят на Сарай Мулк ханум, където тя е намерила последен покой, близо до увековечилия я грандиозен паметник.

От двора на мавзолея, отново се откриват чудесни гледки към джамията, посветена на любимата жена на последният велик номадски завоевател на Изтока.

След мавзолея, преминавайки по пешеходния мост над улица Шахи Зинда, се озовахме пред още една джамия, тази на Хазрат Хизр.

Hazrat Khizr Mosque

По информация от древни источници, на мястото ѝ, е съществувала джамия, още в началото на VIII век. Тя е била напълно унищожена при монголското нашествие в 1220 г. Върху основите ѝ, в 1854 г., е построена настоящата джамия. Оборудвана е с красива веранда, с пет дървени колони, крепящи резбован таван. От верандата се открива прекрасна панорама към джамията на Биби ханум от другата страна на пътя.

Хазрат Хизр, на когото е кръстена джамията, е ислямски светец, считан за покровител на пътешествениците. Явно, попаднахме на правилното място😊

2016 г. на територията на джамията е погребан първият президент на страната, избран след обявяването на независимостта на Узбекистан в 1991 г. - Ислам Каримов. Две години по-късно, над гроба му е изграден помпозен мавзолей.

От тук, решавайки да съкратим пътя си към следващата ни цел - мемориалния комплекс Шахи Зинда, попаднахме … в гробище.

Наложи се, да го прекосим цялото, за да стигнем до целта си. Затова пък, успяхме да видим Шахи Зинда и от друга, непозната за повечето туристи перспектива.

И, ето ме, най-накрая, в Шахи Зинда, на „стъпалата на грешниците“, както наричат стъпалата, водещи към комплекса. Твърди се, че ако човек ги преброи при изкачването си нагоре и после, слизайки надолу, и бройката съвпадне, това е сигурен знак, че не е грешник. Е, аз не отделих излишно време за да получа отговора на този въпрос, който предварително знаех😊

Shahi Zinda Necropolis Complex

В превод „Гробницата на живия крал“. Твърди се, че някъде тук е бил нападнат Кутам ибн Абас, братовчед на пророка Мохамед, дошъл по тези земи през VII век, за да проповядва исляма. Легендата разказва, че Кутам, се е укрил от нападателите си в кладенец, от който жив се е пренесъл на небето. Това събитие, е превърнало мястото, в свещено за мюсюлманите.

В продължение на осем века /XI до XIX век/, тук са погребвани силните на деня. Днес, техните богато украсени с разноцветна мозайка мавзолеи, образуват тясна улица, създавайки една загадъчна, ориенталска атмосфера. Мавзолеите са запазени в своя първоначален, автентичен вид, като почти не са подлагани на реставрация. Това ги превръща в уникални паметници от древността.

Основната група мавзолеи в комплекса, са датирани от XI-ти до XV-ти век. Тук са погребани много от роднините на емир Тимур, както и други кралски и знатни особи.

Влизах от гробница в гробница. Интериорът на някои от тях, бе непривличащ внимание – просто бели, или само тухлени стени, празни или с един или няколко саркофага.

Но други, бяха наистина зашеметяващи. Сводести портали и тавани, с витиевати орнаменти, покрити целите с мозайки и плочки, в преобладаващи сини цветове. Не случайно, спрягат комплекса като „архитектурната енциклопедия на мюсюлманска Азия“.

Тук, най-ясно усетих духа на отдавна отминалото време. Сякаш попаднах по улиците на древен Самарканд. Не ми се напускаше Шахи Зинда, но и този момент, неминуемо дойде.

След Шахи Зинда, се спуснахме по едноименната улица, обратно към джамията на Хазрат Хизр. Там, точно срещу джамията, попаднахме на голяма дървена беседка, в средата на която се издигаше каменна чешма с няколко чучура и разпръснати порцеланови купи. В тях, местните си наливаха вода, пиеха, изплакваха и ги оставяха за следващия жаден. Слънцето печеше безмилостно и ние също решихме да „подвием“ крак за кратка почивка и да глътнем водичка, но не от обществените съдинки, разбира се😊 Под благодатната сянка на беседката, бяха насядали на раздумка разноцветна тълпа узбекистанци. Силно впечатление ми направиха златните усмивки на местните жени, в буквалния смисъл. Зъбите на всяка втора жена, бяха облицовани със злато. Както се пошегува другарчето – „тези носят по един апартамент в устите си“. Подобна гледка, виждахме на всяка крачка в Узбекистан. След няколко дни, пътувайки във влака от Хива за Ташкент, попитахме един узбек, на какво се дължи манията по златните зъби. Той ни обясни, че колкото повече златни зъби има една жена, толкова по обгрижвана и обичана от мъжа си е тя. Разбира се, събеседникът ни, не пропусна да се похвали, че неговата съпруга има шест златни зъба😊 Но, да се върнем на беседката. Размяна на любопитни погледи, реплики и неочаквано за мен, изведнъж се оказах въвлечена в непринуден разговор с група местни жени, облечени с дълги, нашарени с ярки цветове и стигащи до земята сутани. Те проявиха нескрит интерес към мен и желание да си направим снимки за спомен. Аз, нямах нищо против, нооо…

Неочаквано, като по команда, всички присъстващи в беседката решиха, че трябва да се снимат с мен. А аз, се оказах в ролята на звезда, за снимка, с която се беше образувала опашка от чакащи😊 Проявеният интерес беше изненадващ, но изключително приятен. Явно визията ми, е рядко срещана в Узбекистан. Това усещах ежедневно, виждайки любопитния поглед на някое малко дете, което дърпайки майка си за сутана, ме сочеше с пръст.

След фотосесията усетихме, че сме попрегладнели и се отправихме отново към намиращия се от другата страна на пътя Сиабски пазар. Там си купихме прясно изпечен хляб. Местните го наричат „Нон“ или „лепьошка“ и много се гордеят с него. Представлява кръгла пита с вдлъбната форма, в средата на която са поръсени зърна нигела /черен кимион/ или мак. Приготвя се в специални глинени пещи – тандур, по стените на които се лепи, до изпичане. Взехме си и половинка цедено домашно кисело мляко – „сузма“ и пристъпихме към дегустацията.

След като похапнахме, се спуснахме от пазара надолу по улица Ташкентская, някогашна централна, търговска улица на Самарканд, която ни изведе на площад Регистан – сърцето на града.

Registan

Централният площад на Самарканд. Името му се е запазило още от XIV век, когато при Тимуридската династия, е изпълнявал ролята на място за обявяване на прокламации, празненства и публични екзекуции. Тогава целият площад е бил засипан с пясък, който е попивал кръвта на екзекутираните хора. От там и името му, рег – пясък, стан – място или „място покрито с пясък“. Обграждащите го медресета са изградени в последствие, в периода от XV до XVII век. Но за тях, по-късно.

Известно време прекарахме в съзерцание на площада от разположените амфитеатрално пред него стъпала. Внушителна гледка. Но, среднощният полет, жаркото слънце и дългата разходка, си казаха думата. Време беше за почивка и събиране на сили за следващия ден в Самарканд. Единодушно решихме, да отложим разглеждането на площада и се насочихме към хотела.

На следващата сутрин станахме рано и се спуснахме отново към Сиабския пазар. Оказа се затворен, беше понеделник, денят в който пазарът не работи. По пътя си купихме и опитахме прословутата самаркандска самса. Представлява триъгълна баничка, с многослойни тънки кори и различен пълнеж. Аз си взех с картофи, а момчето ми, с месо. Беше вкусно, макар че за мен е необичайна комбинацията на тесто с картофи, под всякаква форма и консистенция, което беше доста често срещано в тази част на Азия. Впоследствие, там опитвахме всевъзможни други печива, които се оказваха пълнени с варени картофи и подправки, включително пържени пирожки, пълнени с картофено пюре…

Разбира се, целта ни беше не толкова пазарът, колкото джамията на Биби ханум, която искахме да запаметим в лъчите на изгряващото слънце. За мен, рано сутрин, са най-хубавите часове за разходка. Слънцето още не прежуря, а улиците са празни и тихи.

От джамията, отново се спуснахме по улица Ташкентская към площад Регистан.

Погледа ми привлякоха странни пернати нахалници – птички с големината на кос, кафяво черно оперение, жълт клюн и жълто около очите. Те подскачаха наоколо, цирикайки шумно, сякаш карайки ни се. По-късно разбрахме, че това са вид скорци, наричани от местните просто афганци. Не знам дали това прозвище им е прикачено заради произхода или характера им😊

И ето ни, отново на площад Регистан. Не съвсем, но почти сами.

Както писах по-рано, площадът е заобиколен от три огромни медресета. Медресе или Мадраса, в превод от арабски означава „място където се учи“. Това са мюсюлмански духовни училища, оформени като голям четириъгълен двор, с внушителен вход. Дворът е ограден от помещения, в които са живели учениците, има и джамия.

На площад Регистан, от ляво на дясно, са разположени:

Ulugh Beg Madrasah

Построено е между 1417 и 1421 г. от тогавашния управител на Самарканд, Улуг Бег, внук на емир Тимур, а по-късно и владетел на Тимуридската империя. Самият Улуг Бег, е бил астроном и учен. Известен е с изключително точните си звездни карти, направени без използване на телескоп. Страстта на Улуг Бег към звездите, е отразена върху фасадата на медресето. Мозаечните елементи върху нея, са оформени във фигури сравнявани със звездното небе. В действителност, създателят му, е използвал част от медресето като астрономическа обсерватория. Известен факт, е че самият Улуг Бег е изпълнявал и ролята на учител в построеното от него медресе, където са преподавали едни от най-изявените учени в ислямския свят.

Комплексът на медресето представлява правоъгълна сграда с размери 56 на 81 м., като на всеки от четирите ѝ ъгъла има 33 м. високо минаре. На фасадата, над входа, има надпис на куфически език, който гласи: „тази великолепна фасада има височина, която е два пъти по-висока от тази на небето, и има такава тежест, че въртенето на Земята се забавя“.

Вътрешният двор, е с размери 30 на 40 м. Обгражда го галерия на два етажа, в която са жилищните килии на учениците. В задната част на медресето, има вход към тясна, продълговата джамия. В ъглите на двора, са разположени даршани /читални, използвани и като класни стаи/.

В центъра на всяка от галериите на двора се намира айван /сводесто помещение, което от трите си страни има стени, а четвъртата е открита/.

Всички външни повърхности на медресето, са покрити с пъстра декоративна плетеница от разноцветна мозайка и фаянс. Неслучайно медресето на Улуг Бег, е считано за едно от трите най-красиви медресета, включени в световното културно наследство, заедно с Bou Inania Madrasa във Фес, Мароко и Mir i Arab Madrasa в Бухара.

Освен всичко останало, силно впечатление ми направиха и старинните, красиво резбовани врати на комплекса.

Tilya Kori Madrasah

Последно построеното от трите обграждащи площада медресета /1659 г./ Името му означава „Позлатеното“ и е не по-малко красиво и атрактивно от медресето на Улуг Бег.

Входът му е едно от предпочитаните места за фотосесия.

Има почти същата конфигурация като медресето на Улуг Бег, с двуетажна предна фасада, с голям четириъгълен двор отзад, заобиколен от жилищните помещения на учениците. Интересното е, че освен като медресе, дълго време е използвано и като централна джамия на града. Интериорът му е сочен за един от най-красивите в Узбекистан.

Разбира се, и тук не пропуснах, да се запаметя на снимка, върху миндера, разположен в срещуположния на входа айван, както и със симпатичната статуя на ухилен до ушите узбек в национална носия.

Sher Dor Madrasah

Изградено е в периода от 1619 до 1636 г. от тогавашния владетел на Самарканд.  Разположено е точно срещу медресето на Улуг Бег, като в архитектурно изпълнение, е сякаш огледално копие на стоящия срещу него, с двеста години по стар брат.

Наричано е още Резиденцията на лъвовете. Самото му име Шер Дор, преведено от персийски, означава „с лъвове“ и има пряка връзка с красивите мозайки в зороастрийски стил на фасадата, от двете страни, над входа му. На тях са изобразени два тигъра или леопарда, в преследване на сърни. От гърбовете им изгряват слънчеви дискове, с човешки лица, визиращи просветлението което носи знанието. Тази композиция е уникална по-рода си, доколкото противоречи на мюсюлманската традиция, забраняваща изобразяването на живи същества на свещени места, считайки това за идолопоклонничество и оспорване правото на бог, единствено той, да вдъхва живот.

Минавайки през входа, отново попаднахме в просторен четириъгълен двор, ограден от всички страни с богато украсени с мозаечни орнаменти двуетажни постройки, в които са се помещавали учащите в медресето.

Из двора бяха разпръснати множество миндери, които просто ме подканваха, да се снимам с тях.

Излизайки от медресето на лъвовете, поседнах на мраморния му постамент и се отдадох на съзерцание на заобикалящата ме история за един друг, толкова далечен и непознат, но в същото време привличащ със своята загадъчност, отдавна отминал свят.

От площад Регистан поехме към най-старата каменна сграда в Самарканд, мавзолея Рухабад.

Mausoleum Rukhabad

Издигнат е в 1380 г. върху гроба на ислямския теолог - шейх Бурхан Сагарджи. Това е една от първите сгради издигнати от емир Тимур в Самарканд. Твърди се, че емир Тимур, толкова силно е уважавал шейх Бурхан, че когато е минавал покрай мавзолея му, в знак на почит, винаги е слизал от коня си. Мавзолеят не е голям и не блести с пищен интериор. В него освен шейха, са погребани съпругата и деветте му деца.

Само на няколкостотин метра от мавзолея Рухабад е и мавзолеят на самия емир Тимур. Интересна за нас, като българи, е връзката, макар и косвена на емир Тимур с историята на България. Накратко, лятото на 1393 г., след тримесечна обсада, войските на османския султан Баязид I, превземат столицата на Българското царство – Търново. Царят - Иван Шишман, се е оттеглил в Никопол, където се опитва да се закрепи. Но, 1395 г. Баязид превзема Никопол и екзекутира последния български цар. Османската империя е във възход, разширява се по всички граници. Така, неминуемо се стига до сблъсък, на изток, с империята на Тимуридите. 1402 г., е решаващата битка, в която османската армия е напълно разбита, а Баязид I, наричан още Светкавицата, пленен. Твърди се, че емир Тимур, е държал Баязид в клетка, като рядко, диво животно, което показвал на гостите си по време на пир. Така си и умира, след една година в плен, унищожителят на Българското царство.

Amir Timur Mausoleum

Наричан още „Гур Емир“, на персийски „гробницата на повелителя“. Всъщност „Емир“ или „Амир“, не е малкото име на Тимур, а титла на владетел. Преведено от арабски, означава вожд/повелител. Титлата „велик хан“, можели да имат само наследниците на Чингиз хан. Затова, за емир Тимур, е била изключително важна женитбата му със Сарай Мулк ханум, явяваща се пряка потомка на Чингис хан. 1362 г. при битка с монголите, емир Тимур, е ранен в десния крак. Това е причината за презрителното прозвище, дадено от враговете му „Тимур е Ланг“ - „Куцият Тимур“, префасонирано в християнския свят на „Тамерлан“. Изключително жесток, но непобедим, емир Тимур се превръща в най-могъщия за времето си владетел в мюсюлманския свят. Негови преки потомци са Захиредин Мохамед Бабур, основателят на династията на Великите моголи в Индия и Шах Джахан, по-известен, като създател на Тадж Махал.

Строежът на мавзолея е започнат 1401 г. като медресе, от внукът на емир Тимур – Мохамед султан. Последният обаче умира връщайки се от поход в Мала Азия. Тленните му останки, по заповед на емир Тимур, са погребани в медресето., в 1404 г. Една година по-късно, на път за Китай, умира и емир Тимур. Той също е погребан тук, като от медресе, сградата се превръща в семеен мавзолей на династията на Тимуридите.

Най-известната легенда, свързана с място гласи, че когато на 20 юни 1941 г. археолози, игнорирайки предупредителния надпис на надгробния камък - „Всеки, който наруши спокойствието ми в този живот или в следващия, ще бъде подложен на страдания и загине.“, отварят гробницата на великия пълководец, те задействат проклятието му и освобождават злия дух на войната. Само 2 дни по-късно Хитлериска Германия напада Съветския съюз.

От мавзолея, се насочихме към Университетския булевард, в началото на който е паметникът на емир Тимур. Пресичайки булеварда, погледа ми привлече витрината на една сладкарничка. И аз, като мишлето от едно анимационно филмче, което, като зомбирано вървеше към сиренцето, следвайки излъчващата се от него миризма, веднага се насочих към витрината с мамещите ме тортички и пастички😊 Признавам си, окото ми, за сладости, е ненаситно. Поръчах си няколко вида лакомства и се захванах с дегустацията им. Опитвайки ги, сякаш се върнах назад, в миналото. Едно малко момиченце, в стара софийска сладкарничка, похапващо пастичка с маслена розичка отгоре, която винаги махаше. Даа, усетих отново вкусът от детството. Хубаво ми беше. Отново махнах розичката, към която, момчето ми, не остана равнодушен. Само, да спомена. С пастичките, както и с храната, навсякъде в Узбекистан, вървеше задължителната каничка чай. Както се казва, там чаят се лееше като из ведро😊

След сладкарницата, се отправихме към Makon Mall. Обходихме го бързо. В него, нямаше нищо интересно за нас. Завивайки зад мола, попаднахме на широк пешеходен булевард, залесен с високи, клонести дървета. Погледа ми привлече поддържана, ретро сграда, с архитектурен стил от старите съветски филми. Спряхме и прочетохме надписа, КИНО ТЕАТРИ ШАРК ЮЛДУЗИ.

Водени от любопитство, влязохме в кино театъра. Лъхна ни атмосферата на отдавна отминали времена.

Забелязвайки любопитните ни погледи, ни заговори една от двете жени, седящи вътре. Попита ни, интересуваме ли се от кино, а ние, за да проявим уважение, попитахме кога ще има прожекция. Отговорът ѝ беше, „Сега“. Озадачени, попитахме, „Как така сега?“. Отговори ни, че ако имаме желание, веднага могат да направят прожекция за нас. Следващия ни въпрос беше, „В коя зала?“. „В голямата, разбира се.“, отговори жената. Попитахме дали имат филм на руски. Отговори, че за нас ще намерят. И така, изведнъж се оказахме в ролята на вип персони, за които бе излъчена извънредна, специална прожекция, на символична цена, в кино салон на 110 години, чийто интериор е създаден още по времето на Сталин. Всичко това направи изживяването специално и изключително интересно. След края на прожекцията, дори си помахахме с оператора, който надничаше от прожекционната кабинка😊

След специално излъчения за нас киноспектакъл, продължихме по булеварда надолу, докато погледите ни не се спряха на огромен, дълбок тиган, наподобяващ по-скоро казан, в който направо на улицата, пред заведението, се приготвяше плов, наричан още от местните „ош“.

Подканени от къркорещите ни стомаси и любезната покана на готвача, решихме, че е време да се подкрепим със самаркандски плов, лагман /гъста супа с месо, зеленчуци и дълга, дебела юфка/ и манти, поляти със задължителната каничка чай.

Следващата спирка в маршрута ни бе Арменската църква в Самарканд - Armenian Apostolic Church of the Blessed Virgin Mary, която се оказа затворена.

Разхождайки се, изведнъж пътя ни препречи, напечена от слънцето черна „бричка“. Какви несериозни хора само, вместо да изкарат някой и друг сум, давайки я за скрап, я бяха зарязали просто така по средата на тротоара.

Не пропуснах, да се снимам и с шеговитата реклама на малка пицария. На черна дъска, с тебешир, беше нарисувана мускулиста фитнес бабка, разточваща тесто за пица. Надписът над нея гласеше „Месим тестото така, че даже баба ни в Неапол ще го одобри“. След тази реклама, само можех да съжалявам, че вече бях с пълен стомах😊

Стигнахме и до католическата църква Roman Catholic Parish of St. John the Baptist. Но за жалост и тя се оказа затворена.

Открихме и отворена църква - Церковь святителя Алексия митрополита Московского.

Построена е 1912 г. по заповед на император Николай II, за нуждите на разквартирования в Самарканд руски корпус – Туркестанския стрелкови полк. Издигната е на мястото на по-стара църква от XVII век. 

Приключвайки с църковната си обиколка, излязохме отново на Университетския булевард, с неговите спасителни, дебели сенки под короните на извисили се към небето, огромни дървета. Преминахме целия булевард, от край до край.

Разхождайки се, не пропуснахме, да се разхладим с по един сладолед с апетитното име „Конфетка“, в превод бонбонче.

Накрая, все пак поехме към последната ни цел за деня – мавзолеят на Абу Мансура Матуриди. По пътя минахме покрай паметника на първия президент на Република Узбекистан – Ислам Каримов и за наше учудване, навлязохме в район, който беше нещо ново за нас – неугледни тесни улички, притиснати от две страни от високи, тухлени стени, с вградени в тях огромни, помпозни врати, под които излизаха плитките канавки на външна канализация. Надничайки зад някои от открехнатите врати, виждахме големи, вътрешни дворове. Така да се каже, видяхме и другото лице на Самарканд.

Abu Mansura Maturidi's Mausoleu

Издигнат над предполагаемия гроб на Абу Мансур Мохамед ибн Мохамед ал Матуриди, известен ислямски теолог от X век.

Последните слънчеви лъчи, изпратихме седнали на стъпалата пред площад Регистан, любувайки се на изскочилата сякаш от приказките на Шехерезада картина пред нас.

На следващият ден ни предстоеше среща с още един мистичен град по древния път на коприната – Бухара.

Следва продължение…