От Банкок до Сием Реап и езерото Тонле Сап

Първи допир с Азия.

След дълго отлагане, започвам разказа си за първото ни пътуване до далечната, тогава за нас, Азия. Исках да видя Ангкор в Камбоджа, а половинката ми предпочиташе Тайланд. Спореше се, не на шега, и всеки настояваше за своето. Накрая стигнахме до компромисния вариант, да посетим и двете страни😊 Речено, сторено. Полетът ни беше с прекачване в Дубай. Тръгнахме вечерта от София, а в Банкок бяхме чак на следващия ден по обяд. С визи се бяхме снабдили в България, а митницата минахме без проблеми. Бързо открихме спирката на метрото и поехме към столицата на Тайланд. Летището е на тридесетина километра от центъра на града и смятам, че метрото е най-удобният начин за придвижване. Настанихме се в хотела, взехме си по един душ, след който се почуствах отново човек и се гмурнахме в новия и интересен за нас свят. Трудно е да опиша усешанията си при този първи допир с Азия. Всичко беше абсолютно непознато и ново за мен - хората, миризмите, растенията, храната. А, като казах храната, тя е това, което първоначално ме докара до отчаяние😊 След дългия преход, бяхме изгладнели и тръгнахме към намиращия се наблизо пазар, с идеята да хапнем нещо местно.

Избрахме си едно от препълнените заведения на открито и си поръчахме /по думите на собственичката/ местния специалитет. Донесоха ни две големи купи, от които се вдигаше пара. Наведох се над моята и ме блъсна непозната миризма. В гъст бульон, плаваха неизвестни за мен съставки и зеленчуци, примесени с юфка, а отгоре, бе посипано с настъргана сушена риба. Гребнах с лъжицата, в нея се оказа голямо парче дроб... Дори не опитах. Погледнах момчето си, той се престраши, но след две лъжици от "специалитета", се намръщи и демостративно отбутна купата си напред. Платихме, и под учудените погледи на сърбащите и мляскащи около нас азиатци, напуснахме безславно заведението😊 На тръгване, собственичката разочаровано заяви, че ние, сме направили „невъзможното“. Явно много се гордееше със специалитета си и нашата реакция, бе шок за нея. От този момент нататък, разходката ни се превърна в обикаляне и търсене на подходяща храна. Не ме разбирайте погрешно, не сме претенциозни, просто се оказахме неподготвени, при нашия първи фронтален сблъсък с тайландската кухня😊 Иначе, в Тайланд съм имала много приятни вкусови изживявания. Дори сега, си спомням превъзходния сладолед с ориз който опитах в Банкок, както и вкуса на забърканите в сладък сироп плодове с всякакви семена, между които боб и парченца желе.  

Не мога да забравя и плодовете, на които така и не можех да се наситя. Разнообразни и непознати, те превърнаха уличните пазари на Азия, в любимо за мен място😊

Пазарите ме привличаха като магнит и с километричните си сергии, отрупани с какво ли не, и малките улични заведения, които впоследствие /след като преодоляхме първия стрес/ станаха „нашето място“ за похапване. Там имаше и нещо много екзотично за мен, което винаги привличаше погледа ми, но така и не се престраших да опитам – всевъзможни пържени бубулечки и ларви.

След като заситихме глада си, разходката ни се превърна по-скоро в безцелно обикаляне в близките около хотела ни квартали.

Вечерта легнахме рано. Дългият полет и умората си казаха своето – спах като "къпана". На следващата сутрин, след закуска, се отправихме към намиращата се, буквално срещу хотела ни, жп гара, от която трябваше да хванем влак до второто по големина летище в Банкок - Don Muang, отправна точка на полета ни към Сием Реап, Камбоджа. Бяхме се подготвяли дълго и старателно за пътешествието си, и не мислихме, че нещо може да се обърка, но както се казва „човек предполага, господ разполага“. Влакове в нашата посока имаше често и ние хванахме първия тръгващ след няма и 10 минути. Бегом изскочихме на перона и горди от бързата си реакция, се качихме на влака. Потеглихме, бавно..., но какво пък, трябваше да изминем само някакви си 20-тина километра. На седалките срещу нас се настаниха възрастни мъж и жена /тайландци/. Разделяше ни масичка, на която те започнаха да вадят вързопчета от бананови листа /тяхната закуска/, основното съдържание на които бе снежно бял ориз. Любезно ни предложиха, а ние също толкова любезно отказахме😊 Завърза се разговор, в който, между другото ни попитаха за къде пътуваме. Отговорихме им, а те се спогледаха учудено и мъжът отбеляза, че по-добре е било да тръгнем пеша😊 Репликата му, възприехме като шега, но се оказа, че не е... В бързината, недоглеждайки, бяхме хванали пътнически влак, който се движеше сякаш единствено по инерция – тръгваше и още преди да засили, след няма и минута/две спираше на поредната спирка. Очакваните 30 мин. с влака, се превърнаха в два дъъълги часа. Но съдбата, сама ни подаде ръка – вече на летището, разбрахме, че полетът ни закаснява с час и половина. Отдъхнахме си и се отправихме към граничния контрол, за да оформим  „Re-Entry“ визи за повторно влизане в Тайланд. Всичко стана много бързо, тъй като ние, още от България се бяхме подготвили с предварително попълнени формуляри и снимки. Платихме си таксата и ни удариха печатите за повторно влизане. За беда обаче, закъснението от час и половина стана три, а после и четири часа. Самият полет продължи час. Камбоджански визи ни издадоха при пристигането. И ето ни на изхода на терминала. Тук, с широка усмивка и табелка, на която беше изписано името ми, ни чакаше Джейн, водач на „тук-тук“ /аналог на такси в азиатски вариант – рикша дърпана от мотор/ и гид. Винаги навреме, усмихнат, всеки път с чиста ризка и пълна със студена, минерална вода хладилна чанта, в следващите дни, той стана неделима част от нашето камбоджанско приключение.

Siem Reap

С население от около 200 000, това е вторият по-големина град в кралство Камбоджа. Разрастнал се е до сегашните си размери, благодарение на намиращия се в близост Ангкор Ват – перлата в короната на Камбоджа.

Разстоянието от летището до града е около 7 км. Настанихме се и въпреки, че се беше стъмнило, се впуснахме да изследваме центъра на града. Оказа се, че сме оцелили правилното време – животът тук започва след залез слънце, когато по улиците нахлуват тълпи от туристи.

Ароматът на улична храна подразни рецепторите ни и ние, привлечени от рекламните пана, седнахме в заведение, в което се предлагаха крокодил, кенгуру, жаби, щраус и риба. Приготвянето на храната беше директно на масата пред нас. На другия ден, се отправихме към билетния център на Ангкор, от където си купихме тридневни входни карти за храмовия комплекс.

След като изпълнихме тази важна задача, се насочихме към намиращото се на около 16 км. от града езеро Tonle Sap. То е най-голямото сладководно езеро в Югоизточна Азия, известно с плаващите си села от рибари. Обявено е за биосферен резерват от ЮНЕСКО. Годишно в него се ловят над 400 000 тона риба. Преди да тръгнем, Джейн ни раздаде маски. Учудих се, но прилежно, по примера на водача ни, си сложих маската на лицето. Оказа се, че е имало защо. Пътят до езерото бе черен, а прахът, който се вдигаше беше жесток. Само след няколко километра, челата ни станаха тъмно жълти. Можеше с пръст да се пише върху тях. Маските и очилата, все пак свършиха някаква работа. По пътя, видях реалния живот в Камбоджа. Извън туристическата зона, всичко драстично се променя.

Взехме си лодка, с която бавно започнахме да се придвижваме по сравнително тесен воден канал към езерото.

Двата бряга на канала, представляваха изпечени от слънцето кални склонове, а водата беше мътно кафява. Помислих си, че за нищо на света не бих влязла в нея, и в този момент видях плуващи деца, които ловяха риба...

Пред нас, по брега на канала, се появи гора от примитивни жилищни постройки, издигнати върху високи колове над земята.

Движехме се бавно през лабиринт от залепени една за друга наколни жилища, от двете страни на канала. Видях как от дупката в пода на едно от тях, се стича течност и нещо пада. В първия момент не осъзнах какво виждам. Оказа се, че тоалетната на този дом, бе просто дупка в пода. Какво да ви кажа... Разбира се, това няма да го прочетете във въодушевените реклами на туристическите агенции.

От май до октомври тук е дъждовният сезон, когато нивото на водата в езерото се покачва с до 10 м. Ние бяхме март, в края на сухия сезон, когато водата на езерото беше спаднала до най-ниските си нива.

Най-накрая излязохме от канала и навлязохме в самото езеро. Цветът на водата стана значително по-нормален. Минахме край няколко плаващи платформи с изградени върху тях постройки.

Спряхме на една от тях, която се оказа местният ресторант за туристи. Там също предлагаха специалитети с месо от крокодил, а бъдещият обяд стоеше на показ в своеобразни клетки в пода😊 Ние не бяхме гладни, така че, се върнахме на лодката и поехме обратно към брега.  

Пътят назад към Сием Реап, натрупа върху нас нов слой жълтеникав прах. Върнахме се направо в хотела, за да отмием от телата си истинския кален и прашен живот на Камбоджа. Ако дойдете тук и решите да посетите Тонле Сап, не го правете с „тук-тук“. Е, до тук с тъмните краски. Предстояха ни три вълнуващи дни в Ангкор – най-големия храмов комплекс в света.

Следва продължение...