Ташкент, столицата на Узбекистан

Булеварди, площади, паркове, разходка из околностите на Ташкент и малко храна за душата, в националния цирк на Узбекистан и театър "Алишер Навои".

Хиляда километра, тринадесет и половина часа пътуване с влак и ето ни, в седем сутринта, на южната жп гара на Ташкент.

Ташкент или Toshkent на узбекски

Столица на Узбекистан, с население от около 3 000 000. Историята му може да се проследи до II век пр.н.е.  Настоящото си име носи от XI век. То произлиза от думата „таш“ – камък. XIV век става част от империята на Тимуридите, а XIX век, част от Русия. По времето на Съветския съюз, е столица на Узбекската съветска социалистическа република, а след разпадането на СССР, столица на Република Узбекистан. Днешен Ташкент, такъв какъвто го видяхме ние, е уреден, съвременен град, в който хората живеят един много по-познат за нас живот, различен от този в останалата част на Узбекистан. Може би, причината за това, е унищожителното земетресение от 1966 г., което разрушава града. След него, Ташкент е изцяло обновен. За нас, градът бе интересен с инфраструктурата си – широки булеварди, площади, паркове и много, много зеленина.

За първи път, от идването си в Узбекистан, в Ташкент, температурите паднаха под 30°C. А ние, най-накрая усетихме осезаема прохлада, попадайки в сянката на множеството дървета по улиците на града. Не мога да забравя изненадата си, когато разхождайки се по един булевард, видях в тревната площ, пред краката си познати, малки, червени плодове. В първия момент, си казах „Не! Тук, в града? Не може да бъде!“. Наведох се и откъснах едно плодче. Въпреки неверието ми, нямаше грешка, в ръката си държах малка, червена, горска ягодка. И това, не бе изолиран случай.

До хотела се придвижихме с автобус. Градският транспорт в Ташкент е добре развит, но за разлика от останалите градове в Узбекистан, не приемаха пари в брой. Затова пък, монтираният в превозното средство автомат, разпозна нашите Mastercard. От хотела, се отправихме към най-близката метростанция.

Метрото в Ташкент

Изградено още в 1977 г., това е първото метро в средна Азия. Всяка станция, е декорирана в собствен, уникален стил, което превръща метрото в една от забележителностите на града.

Сочена като най-атрактивна, е метростанция Космонавтлар. Посветена е на космонавтиката от времето на Съветския съюз.

По стените ѝ, оградени от мозайки, преливащи от светло към тъмно синьо, са изобразени Валентина Терешкова, Юрий Гагарин и други, неизвестни за мен, космонавти от миналото.

Всъщност, първата точка на картата ни, бе религиозният комплекс Хазрати Имам.

Hazrati Imam complex

Комплекс от медресета и джамии с датировка от XVI до XX век, построени около гроба на Хазрати Имам, един от първите ислямски проповедници в Ташкент. Много суперлативи бяхме прочели за този комплекс, като „от векове, духовното сърце на Ташкент“, „една от най-интересните туристически забележителности“. За жалост, от религиозният център на Ташкент, не ни лъхна усещането за древност, присъщо за останалите места, по пътя ни до тук. Може би, защото комплексът, бе в ремонт. А и пътят до него, се оказа изключително проблематичен. След дълги обиколки на строителни площадки, все пак успяхме да попаднем в част от него и да хвърлим поглед към останалото от комплекса, през ограждащата го ламаринена стена.

Същият ден видяхме и медресето Кукелдаш, сочено като едно от малкото, запазили се исторически места в Ташкент.

Kokaldash Madrasah

Издигнато през XVI век, медресето оцелява след земетресението от 1966 г. Към момента на нашето посещение, бе действащо училище. Като цяло, след Самарканд, Бухара и Хива, историческите забележителности на Ташкент, които посетихме, някак си, не успяха да ни грабнат.

В непосредствена близост до медресето Кукелдаш, е централният пазар на Ташкент -  Чорсу базар.

Chorsu Bazar

В превод от таджикски „кръстопът“. Съществува от векове, но не очаквайте да видите в него нещо древно. Синята, куполна сграда в центъра на пазара, е построена по времето на социализма.

Тук може да намерите почти всичко. А, ако сте гладни, една цяла част от пазара, се е специализирала в предлагането на улична храна. Има и самостоятелна зала, в която се продава прословутият узбекски хляб Нон. Интересно за мен, бе да погледна през отворените врати на обширна пекарна, където като на конвейр, се месеше, печеше, в чинно подредени глинени пещи, и сортираше хлябът.

Но, на пазара, най-много ме зарадваха малките цистерни със студен квас и морс, които веднага дегустирахме.

Най-емоционалното събитие и кулминацията на деня, за мен, бе посещението на Националния цирк на Узбекистан. Сградата е масивна /син купол/, навяваща спомени от детството ми, когато в София имаше държавен цирк и аз обожавах да посещавам приказния му свят. Разбира се, сега малкото момиченце, вече го няма, но избледнелите спомени се завърнаха.

Представления има само през уикендите. За мой късмет, беше събота. Билети имаше, а аз, не приемах „Не“ за правилен отговор. Ще кажа само, че беше едно хубаво и приятно завръщане в детството.

След цирка минахме и край Театър "Алишер Навои". Музикалният театър на Ташкент, открит за публика в 1939 г. За него таях  надежда, която бе на път да се осъществи – оказа се, че на следващия ден /неделя/, в 18:00, щеше да има балетна постановка. За този ден, бяхме планували излизане извън Ташкент. За жалост, за цирка вече бях изразходвала арсенала си от тайни, женски похвати, за размътване съзнанието на половинката. Изплъзвайки се от пипалата на менталното ми влияние, той се заинати, като магаре на мост, отказвайки да купи билети, при неясната перспектива, дали ще се върнем в Ташкент, навреме за постановката. Моите молби, хванаха „декиш“ само до толкова, че ми обеща, върнем ли се навреме, да получа своето балетно представление.

На следващия ден, още в ранни зори, подгоних половинката към северната жп гара на Ташкент - Ташкентский Северный Вокзал, за първия влак, по избраната от нас дестинация - язовира Чарвак. За да стигнем до него, първо трябваше да се придвижим с влак до Ходжикент. Малко градче, от което до първия view point над язовира, оставаха 11 км.

Тук, ще обърна внимание на гарите в Узбекистан. Да, те са огромни, добре поддържани, внушителни сгради, но липсват гишета за информация. В някои, дори няма табло с разписание на пристигащите и заминаващи влакове. А касите за билети, колкото и да търсите, няма да ги откриете. Те просто, са в друга сграда… Стигайки най-накрая до тях, разбрахме, че влакът ни е електричка, за която билети се продават в нея. На кой от десетината перона ще пристигне, се оказа загадка дори за служителите на гарата. А придвижването от перон до перон, бе по дълги, подземни входове. В крайна сметка, след множество консултации със знаещи, мъдри люде от персонала на гарата, бяхме насочени към перон номер три. В последния момент обаче, се оказа, че трябва да тичаме, след тълпа местни, пътуващи в нашето направление, към седми или осми перон. Финална преграда, в бягането ни с препятствия, бяха два реда релси, през които трябваше да преминем, за да стигнем до желаната от всички нас електричка. Хванахме я в последния момент. Запъхтяни се качихме, вратите се затвориха и влакът потегли. Вътре обстановката бе ретро колоритна, напомняща соц времето от 70те, със своите, разположени от двете страни на вагона дървени пейки.

Разстоянието  от около 70 км. до жп гара Ходжикент изминахме за около 2 часа. Оказа се последна спирка в нищото, на брега на голяма пълноводна река. Ние бяхме от едната страна на реката, а населеното място от другата. Мост, не се виждаше. Така че, смело поехме след голямата тълпа от местни. Все пак, те знаеха къде отиват.

По пътя, по който тръгнахме имаше много таксиметрови шофьори, но цените им бяха доста завишени. Подминахме ги и стигнахме до мястото, където спират маршрутки /малки микробусчета/. Но и те, не се връзваха с плановете ни. След кратко съвещание, заложихме на Яндекс такси и не сгрешихме. За него, е необходимо да имате местна сим карта. Шофьорът се оказа словоохотлив ташкендец, с който другарчето веднага завърза разговор. Оказа се, че желаният от нас view point, е проблематичен, тъй като спирането там било забранено. Все пак, шофьорът ни, се съгласи да спре на него, ако не се виждат полицаи.

Язовирът Чарвак

Огромно водохранилище, с обиколка от 95 км., разположено на 1620 м.н.в. в полите на западен Тян Шан, известно с красивите си панорамни гледки.

След като ни изчака, да се полюбуваме и направим снимки, шофьорът ни предложи, уточнявайки, че не иска за това пари, да ни закара до още едно място с уникална панорама, известно само на местните, където отново успяхме да се насладим на красотата на заобикалящата ни природа.

Разходка в Ходжикент, обяд и в 14:30, този път с бърз влак, който съкрати пътя ни наполовина, полетяхме назад към Ташкент. Бях радостна, че ще стигнем навреме за обещания ми балет. На касата на театъра, пристигнахе цял час преди постановката, ноооо билети нямаше. Както се казва, потънаха ми гемиите. Добре, че половинката не се предава лесно. След като разпита касиерката, разбрахме, че голяма част от билетите са само резервирани и съществува, макар и малка възможност, някой да се откаже или просто, да не дойде. Така си чакахме ли чакахме, с още няколко мераклии за билет в последния момент, а часът за началото на балета наближаваше. Бях изгубила вече всякаква надежда, но половинката настояваше да стоим до последно. Изведнъж, две дами доближиха касата и заявиха, че имат един свободен билет. Момчето ми реагира светкавично и аз, от увесила нос, изведнъж се оказах, ухилена до уши и с билет в ръка, на входа на театър Навои. Спектакълът, бе специален - юбилеен, в чест на  Бернара Кариева, народна артистка на СССР, на Узбекистан, че даже и на Киргистан, прима балерина, за която са снимани филми и е играла в Балшой театър.

Дамата беше вече на преклонна възраст, 90 г., но доволна от вниманието, раздаваше автографи на почитателите си.

Представлението продължи повече от два часа, но бе изключително и времето мина неусетно.

В антракта реших, да се разходя и разгледам театъра. Той, е известен с това, че всяко фоайе има собствен дизайн, отразяващ особеностите на различните региони на Узбекистан.

В Ташкент прекарахме общо три дни, в които освен описаното до тук, успяхме да видим още и:

Abdulla Kadiri Recreation Park

Не блести с нищо специално. Единственото запомнящо от него бе, че попаднах в разтворената паст на тиранозавър рекс.

Hotel Uzbekistan

Мастодонт от времето на социализма, привличащ погледите с интересната си пречупена фасада.

Точно срещу хотела е площад Амир Тимур.

Amir Temur Square

Площад, ограден от всички страни с парк, в центъра на който, е издигната статуя на емир Тимур.

Продължавайки направо през парка, се излиза на пешеходна улица, кръстена с гръмкото име Broadway Alley. Далеч не може да се сравни със съименничката си, но затова пък, на нея ще откриете изобилие от улична храна. А ние, за пореден път, бяхме привлечени от интересно опакован, сякаш в лист от стар вестник, сладолед.

Дворецът на княз Николай Константинович Романов

Сграда от XIX век, с интересен стил. Дом на заточения в 1881 г. в Ташкент княз Николай Константинович Романов, внук на руския император Николай I. Бил заточен тук, за кражба на семейни бижута на руското императорско семейство.

Mustaqillik Maydoni

Някога площад Ленин, а след 1991 г., площад Независимост. Входът му е обозначен с внушителна арка, крепена от шестнадесет мраморни колони. На арката, са накацали склуптори на щъркели, а в центъра ѝ, е монтиран глобус, над който в полет се издигат три сребърно бели щъркела, символ на световния мир.

Ако се продължи под арката напред, се излиза на алея, която отвежда право пред паметника на независимостта, оформен като глобус, поставен на висок пиедестал. Под него, е приседнала жена с дете на ръце. Символизира родината майка.

От едната страна на арката се издигат правителствени сгради, а от другата се простира обширен парк.

Фонтаните около арката, се считат за най-красивите в Ташкент. За наше учудване, в тях бяха нагазили множество ташкендци, решили да се разхладят в летните жеги. Явно това се счита за нещо нормално там.

В парка е алеята на славата, на загиналите във Втората световна война узбекистанци. В края ѝ, приседнала над вечния пламък  е фигурата една безименна, скърбяща майка.

Святоуспенский кафедральный собор

Катедрален православен храм на Ташкентската епархия, на Руската православна църква, осветен в 1879 г.

В късния следобед  на третия си ден в Ташкент, стегнахме багажа и поехме отново на път, към втората част от нашето пътешествие – Казахстан.

Следва продължение…