Туркестан, един от древните, исторически градове в централна Азия

Дълго нощно пътуване, пресичане на границата с Казахстан, сблъсък с органите на властта и още истории по пътя на коприната.

Късният следобед на последния ни ден в Ташкент, бяхме отново на северната жп гара. Предстоеше ни пресичане на границата с Казахстан и нощен преход с влак, до последния по маршрута ни град, по пътя на коприната – Туркестан.

Влакът беше удобен и комфортен, а ние, запасени с ядки и сушени плодове, се наслаждавахме на прелитащите край нас гледки – една безкрайна степ, в далечния край на която, потъваше огнения диск на слънцето.

Границата с Казахстан, следваше руслото на малка река. Пресякохме я на градчето Сарягхаш. Граничният контрол, беше извършен във влака. Това бе най-сериозната проверка, през която сме преминавали изобщо, до сега. Узбекистанците провериха регистрациите, които стриктно изисквахме от всеки хотел в програмата си. Българите попадаме в групата чужденци, които са задължени да се регистрират в срок от 3 дни от деня на пристигането си в Узбекистан. Както на узбекистанска, така и на казахстанска страна, се извърши проверка за наркотици, с кучета. Не едно, а две, едно след друго. Провериха багажа на всеки, включително и това, какви лекарства носим. А при паспортния контрол, казахстанските гранични власти снимаха лицата и паспортите ни. Явно, на нас, като европейци, направиха индивидуална проверка, дали не фигурираме в тяхната база данни. Слава богу, всичко мина нормално.

Казахстан

Бившата Казахска АССР, която в 1991 г. става независима, президентска република. Едва с  шестнадесет и половина милиона население, но девета по големина в света. Страна, в която си дават среща високи планини, обширни степи и сухи пустини, предизвикателство за всеки пътешественик.

Влакът ни, се движеше по маршрута Ташкент – Алмати. Слязохме от него на жп гара Шимкент. Там се прехвърлихме на влак за Туркестан. Във втория влак, нивото на жп комфорта, рязко спадна. Вагоните бяха оборудвани с гъсто разположени кушетки, подобно на влака, с който пътувахме от Бухара до Хива. Но, вече претръпнали от скорошното изживяване, това не можа да ни уплаши😊 В ранни зори, слязохме на жп гара Туркестан, коренно различна, като архитектура и изпълнение, от жп гарите в Узбекистан. Беше прекалено рано за градски транспорт, нямаше и таксита. Въпреки, че не бяхме възхитени от дългото нощно пътуване, настроението ни беше добро, а температурите ободряващи и дори леко прохладни. Така че, смело закрачихме към центъра на града.

Туркестан

Древен кръстопът по пътя на коприната, чиято история може да се проследи до V век пр.н.е. Настоящото си име, носи от XV век. В превод, то означава „Земя на тюрките“. Днес, Туркестан е град с население от около 160 000, към който ни привлече огромен артефакт – мавзолей, запазил се почти непокътнат от времето на Тимуридите. Това бе единствената причина, да включим Туркестан в програмата си.

Мавзолеят на Ходжа Ахмед Ясауи

1166 г. умира основателя на софитския орден Ясавия, Ходжа Мохамед Ясауи. 233 години след смъртта му, над гробницата на светеца, завоевателят на Изтока, емир Тимур издига огромен мавзолей. Историците смятат, че това е направено, за да се укрепи авторитета на емира сред местното население. Но каквато и да е причината, резултатът е налице – невероятно интригуваща, вдъхваща респект сграда, заслужаваща да се види. Намира се в средата на огромен парк, което допълнително засилва ефекта.

Изправихме се пред красиво оформени зелени площи, просечени от алеи, от двете страни на които, се стелеха  килими от ярко червени рози.

Поехме към открояващия се на фона на парка и синьото небе монумент, загатващ за величието на отдавна отминали времена. С всяка крачка към него, той ставаше все по огромен и внушителен.

Съхранен в първоначалното си състояние от XIV век, мавзолеят е един от най-големите, запазили се до днес архитектурни паметници от епохата на Тимуридската династия. Размерите му са 46,5 на 65,5м., с височина на главния купол от 44 м. и диаметър от 22 м. Дебелината на външните му стени е 2 м., а на стените на централната му зала, 3 м.

Стените на мавзолея, са украсени с разнородни плочки и мозайки в различни оттенъци на синьото, създаващи една безкрайна орнаментика.

В периода XVI – XVIII век, времето на Казахското ханство, мавзолеят е използван като резиденция на казахските ханове. В чертите му, са открити останките на около 700 погребения, от които са идентифицирани 216. 21 от тях са на казахски ханове, 8 на султани, 23 на бейове, 53 на батири, а останалите, на други, известни за времето си хора, между които и жени.

Сградата има огромен входен портал, с височина на арката от 37,5 м. Той, за разлика от останалата външна част на сградата, е изцяло гол, на тухла. За жалост, поради внезапната смърт на емир Тимур в 1405 г., на път за Китай, входният портал остава недостроен. Едва след два века, хана на Бухара - Абдулла Хан II довършва арката на входа, но спира до там. От това време /XVI век/ са останали стърчащите от стените на портала дървени греди, използвани при довършителните работи.

При нашето посещение, достъпът до основния вход на сградата бе преграден, поради реставрационни работи, в церемониалната зала на мавзолея, наричана Казандик. В последната, успяхме само да надникнем, влизайки през задния вход на сградата. Церемониалната зала е квадратно пространство със страни от 18,2 м. и високи 39 м. снежно бели стени. Отгоре, залата е покрита, с най-големия в Централна Азия купол, изграден като една цяла черупка. Това, което искахме да видим, но едвам различихме през поставената около него плетеница от строителни тръби, бе прословутия тай казан. Подарената от емир Тимур на мавзолея, метална купа за светена вода, сочена за най-голямата такава в целия източен мюсюлмански свят. Твърди се, че е излята от сплав на седем благородни метала, между които злато и сребро. Обемът на казана е 3000 литра, теглото му - 2 тона, а диаметърът - 2,2 м., при височина от 1,58 м. Освен останалата украса и надписи, в средата на казана стои датата на изработването му – 25 май 1399 г., думите „Бъди благословен“ и името на майстора - Абдулгазиз ибн Шарафутдин от Тебриз.

Мавзолей Рабиги Султан Бегим

Стотина метра, пред входа на мавзолея на Ходжа Ахмед Ясауи, стои мавзолеят на Рабиги Султан Бегим. Съпруга на узбекския хан Абулхаир. Мавзолеят, е издигнат, след смъртта ѝ в 1485 г., по заповед на един от тримата ѝ сина - Кучкунджи хан. Разрушен е 1896 г. и  възстановен в 1980 г. Твърди се, че надписът, който опасва купола на мавзолея, отговаря дословно на оригиналния. Той гласи: „Това е мястото за покой на благородната, добродетелна Рабига Султан Бегим, дъщеря на могъщия султан Улугбек Гураган, син на могъщия емир Тимур Гураган, който загина мъченически. Бог да осветява гробовете им до деня на страшния съд...“.

В непосредствена близост до парка с мавзолеите, в 2021 г. е открит соченият като най-голям в Централна Азия туристически комплекс, наречен „Каравансарай“.

В него имаше всичко, от хотели, ресторанти и всякакви видове развлечения до изкуствени водни канали за разходка с лодка, завършващи в малко езеро, символизиращо може би море, от другата страна на което се издигаше макет на стара крепост. 

Тук беше дори и гнездото на магическата птица на щастието Самрук, с огромно златно яйце в него. Но, незнайно защо, към момента на нашето посещение, в туристическия комплекс липсваше само едно, но много съществено нещо – туристи... Не знам, може и да не сме уцелели подходящия момент за посещение.

Туристическият комплекс, с неговите пусти улици, бързо ни омръзна и ние се върнахме назад към парка и мавзолея на Ходжа Ахмед Ясауи. За пореден път, този ден, се удивих на удивителния ефект, който произвеждаше извисяващата се самотна сграда в средата на обширния парк. Седнах на една от пейките и се отдадох на спокойно съзерцание на гледката пред мен.

Тишина, спокойствие и… някакви сиви, рошави дребосъци, които тичаха напред назад по тревните площи около нас.

Справката с чичко Google, ни каза, че това са суслеци, малки гризачи, подобни на нашите лалугери. Те делово събираха нападалите под черничевите дървета малки плодове, без да се притесняват от нашето присъствие. Сладури, на които нямаше как да не обърна внимание.

След парка с мавзолеите, нямаше какво друго да ни задържа в Туркестан. Хапнахме в близкото бистро и се отправихме към летището. То е на 26 км. от града, но до него, може да се стигне с градски транспорт. Билетите си, платихме в брой. Летището е малко, на ден я има, я няма 2, 3 полета. За наш „късмет“, попаднахме в епицентъра на тренировка, на местните спец части, за реагиране при терористичен акт на летището. Наложи се, да прекараме около час, затворени заедно с обслужващия, летищен персонал, в автобус, наблюдавайки през прозорците акция по обезвреждане на терористи. С това обаче, летищните ни приключения, не приключиха. След като минахме летищния контрол, половинката ми установи, че най-важният аксесоар, спасяващ го от слънцето, а именно шапката, липсва. Реши да се върне и да я потърси. След като не я открил на последното място, на което седяхме, се отправил към информационния център, където попитал, за изгубена шапка. Намиращият се там полицай, се заинтересувал какъв цвят е шапката, поискал документите му и го завел до кафе закусвалнята, където прекарахме известно време след влизането си в летището. От разстояние, от около 15 метра му показал шапката, която била на стол до една от масите. Оказало се, че вече цял час, летищните органи на реда, наблюдават забравената шапка, контролирайки движението около нея. Последвали отново снимки на паспорта, разпит, кой си, от къде си, за къде пътуваш, къде ти е багажа. То вярно, че момчето ми има леко криминална физиономия, но чак пък толкова😊 Явно скорошната тренировка за реагиране при терористичен акт, беше надъхала яко охраната на летището. Добре поне, че този малък инцидент, не доведете до това, да изпуснем полета си към Астана, столицата на Казахстан.

Следва продължение…