Двама номади в Ел Паредон, едно райско кътче на другия край на света

Наближаваше края на нашето пътешествие по Мексико и Гватемала. За финал, другарчето ми беше обещало три безметежни дни почивка, на брега на Тихия океан. Ето, че времето за тях дойде. Сбогувахме се с Антигуа, метнахме се на поредния гватемалски „вип“ транспорт и поехме към едно великолепно, райско кътче на планетата – Ел Паредон.

Ел Паредон

За да бъдем пунктуални - El Paredón Buena Vista. Гръмко име за едно спокойно и тихо селце, на тихоокеанското крайбрежие на Гватемала. Намира се близо до делтата на Rio Acome, точно по средата на Sipacate Naranjo National Park, 20 км. национален парк, известен със своите мангрови гори, лагуни, диви пясъчни плажове и разбира се костенурки. Тук няма големи хотелски вериги, а хостели и малки хотели. Инфраструктура е слабо развита - черни пътища и тръстикови покриви, далеч от големия град. Сочен е като едно от най-добрите места за сърф в цяла Централна Америка.

Разстоянието от 106 км. от Антигуа до Ел Предон, изминахме за почти 3 часа и ето ни, с багажа на някакъв черен път, между рехави огради от колове и ниски едноетажни къщи наподобяващи колиби, търсим мястото си за настаняване. Въпреки сравнително ранния предиобед, температурите вече бяха скочили над 30 градуса и слънцето прижуряше здраво. Съдейки по-киселата му физиономия, комбинацията от посочените фактори, малко или много беше повлияла на половинката ми.

Всичко това обаче се изпари когато открихме „нашето“ хотелче. Стилно, с много шик атмосфера, градина и басейн с кристална вода, около който бяха разпръснати двуетажни къщички с тръстикови покриви.

Една от тях, точно до самия басейн, беше нашата.

Стените на къщурката ни, бяха обвити в пълзящи растения. Долу имаше баня и тоалетна, а горе спалня. Водата за душа в банята идваше от варел на покрива, където се загряваше от слънчевите лъчи. Като си помислите, съмнителна работа, но в действителност имахме топла вода в изобилие. В спалнята се качвахме по дървена висяща стълба от хитро изолирана самостоятелна платформа, оборудвана с два удобни стола с форма на шеслонги, масичка и висящ хамак.

В центъра на спалнята имаше голямо легло с балдахин, който трябваше да ни предпазва от комарите, но за престоя ни в Ел Паредон, такива не се появиха. Огледах се и в първия момент не повярвах на очите си – по стените на стаята се извиваха живи, пълзящи цветя с разцъфнали цветове.

Отгоре спалнята беше покрита с тръстиков покрив. Нямаше прозорци, всъщност те не бяха и нужни😊 В предната си част, покривът и стените образуваха нещо като открита тераса с навес, който да предпазва от слънцето. В двата края на навеса, бяха привързани брезентови платнища, с чиято помощ можеше, при нужда, да се изолираме от външния свят. За престоя ни в Ел Паредон, такава нужда не се появи.

Няма как да не отделя внимание и на басейна. Не много голям, с постепенно увеличаваща се дълбочина и с чиста и прохладна, кристална вода. В него обичах да се разхлаждам преди вечеря с чаша питие в ръка.

В централната сграда на комплекса, намираща се пред басейна имаше специално оформен кът за хранене. Предлагаха само вечери, с тематични, традиционни, гватемалски ястия, примесени с европейска кухня и изключително вкусни десерти. За менюто на поредната вечеря ни информираше поставена на бара изписана с тебешир дървена дъска.

На втория етаж на централната сграда имаше обширно помещение за релакс, оборудвано с удобни дивани, хамаци и мощни вентилатори. Там, сутрин се провеждаше курс по йога, а през останалото време беше място за почивка и достъп до интернет от предоставените на място таблети.

Ще попитате, защо си правя труда да описвам всичко това. Не знам, може би, защото бях възхитена. Възхитена от мястото, обстановката, атмосферата на безметежно спокойствие сред група от скитници като нас, загорели сърфисти, любители на пустинни плажове и запалени, като мен почитатели на йогата. Беше фантастично, няколко дни пълен релакс, в контакт с природата. Рано сутрин, се спускахме към плажа, където посрещахме първите слънчеви лъчи. Такъв плаж, съм виждала само по филмите – безкрайна, пуста, широка ивица от ситен черен вулканичен пясък, по която се разхождахме с часове. Само на места, малки групи от сърфисти се опитваха да яхнат поредната вълна.

Странно, но от морската повърхност към нас лъхаше топлина. По-късно, в хотела разбрах, че този ефект, се получава в ранните часове на деня, когато температурата на въздуха, е по-ниска от тази на водата /30 градуса/. И нещо изключително, което не ми се беше случвало преди, влизайки във водата, не усещах дискомфорт от температурна разлика, колкото бе топло отвън, толкова беше и във водата. Дори нямах нужда от хавлия, влизах и излизах по сто пъти, беше чудно, истински рай.

Вълните, редуващи се една след друга, заливаха полегатия брях десетина метра в дълбочина, след което оттегляйки се бавно, оставяха след себе си огромно, искрящо като стъкло, водно огледало, по което запретнали крачоли шляпахме ние.

Разбира се, не мога да не спомена и пеликаните – господарите на крайбрежните води. Те летяха на малки ята на метър над вълните, търсейки попаднали в прибоя морски обитатели.

Отправяйки се към делтата на Rio Acome, срещнахме и вид местни лешояди. Бяха накацали на големи ята по бреговете на реката, която се точеше лениво, успоредно до сами морския бряг.

Да вървя рано сутрин боса, по обливания от вълните бряг, в прохладните часове на деня, усещайки влажния, топъл дъх на океана, по дълъгия с километри самотен плаж, стана моето любимо занимание в Ел Паредон. Сякаш бях попаднала в рая, такъв какъвто си го представям.

Но не се заблуждавайте от безметежното спокойствие. Така направихме ние и за малко да платим висока цена за това. Плажът се оказа най-опасното място в Ел Паредон. Докато аз /тъй като не мога да плувам/, се плициках в плиткото, момчето ми реши да влезе малко по-навътре. По неговите думи, дори не разбрал, как поредната вълна /а те не бяха никак малки/, го отлепила от дъното и отдръпвайки се го издърпала навътре. Усетил се, чак след като е бил отнесен в дълбокото. Другарчето ми е добър плувец, не се уплашил и се опитал да се върне към брега, но безуспешно. Хванал една вълна, после втора, но все не успявал. Течението и отдръпващите се вълни го изтегляли навътре в океана. Накрая впрегнал всичките си сили, сработил и късмета – появили се две последователни вълни и както казва той, когато вече усещал, че отново ще бъде отнесен назад, докоснал с крак заветното дъно, вцепил се в него и успял да преодолее порива на водата. Та плициках си се аз, без да предполагам, че през това време момчето ми се бори за живота си, и изведнъж той се появява зачервен и задъхан. В такива моменти осъзнаваш колко тънка е границата между щастието и трагедията, и колко опасен може да е един райски плаж. По късно в хотела разбрахме, че по бреговата линия има места със силни течения, които те отнасят навътре в океана, по ирония на съдбата, именно на такова място бяхме попаднали ние. Но стига тъмни краски, ще разкажа за намиращите се в близост мангровите гори. Посетихме ги с лодката на местен рибар.

Попадахме пред стена от дървета навлезли дълбоко във водата. Стъпили на гъста плетеница от подаващи се над водата корени, те образуваха мрежа от постепенно стесняващи се канали, през които, със своята малка лодка, се провирахме ние.

Честно казано, в един момент, просто загубих представа къде се намираме и на къде трябва да се движим за да излезем от този капан. Слава богу, нашият водач, знаеше какво прави😊

Направихме си и разходка с лодка по делатата на Rio Acome, разляла се в близост до морския бряг. Навсякъде имаше накацали птици, а над нас прелитаха ята пеликани.

Успяхме да видим и огромните, речни костенурки, заради които предприехме това плаване. Те обаче бяха много плашливи, показваха се колкото да си поемат въздух и виждайки ни, рязко се гмуркаха в дълбините на реката. Беше истинско предизвикателство да ги хванем на снимка.

Ооо, за малко да забравя за охраната на малкото местно ресторантче където обядвахме. Състоеше се от трима бели бодигарда, които ни посрещаха лежерно опънати в сянката пред входа му. За справка снимката по-долу.

За жалост, всичко хубаво си има край. Престоят ни в Ел Паредон завърши. Той завинаги ще остане в сърцето ми със своя самобитн чар. Едно наситено с емоции и в същото време с безметежно спокойствие, уникално преживяване. Отдалечаване от съвременния свят и неговия забързан начин на живот. И да, отново ни предстоеше дългия път към дома. Надявам се да ви е било приятно, да ни следвате и в това ни приключение. Имам още много да ви разкажа и покажа, така че, хвърляйте по едно око тук, а аз ще се постарая да не ви разочаровам.