Кампече, разноцветният град-крепост на брега на Мексиканския залив

Разстоянието от Мерида до Кампече, пропътувахме за около 2 часа и половина. Автобуси има почти на всеки половин час. Най-бързи са тези на автобусната компания ADO. При влиазне в Кампече, спряхме за проверка на полицейски пост. Имаше два открити джипа с картечници и тежко въоръжени военни с бронежилетки. Почуствах се като статистка в наркосериал😊 В автобуса се качиха двама полицаи, оглеждащи с изпитателен поглед пътуващите. Проверяваха паспортите, но само избирателно. Нас ни подминаха, без да ни удостоят с внимание. Явно от далече си личеше, че сме туристи, поне на мен със сигурност, докато другарчето, визуално, много удачно се смесваше с местните😊

Кампече

200 000 хил. град на брега на Мексиканския залив, столица на едноименния мексикански щат Кампече. Основан 1540 г. от испански конкистадори, на мястото на град на маите наричан А-Ким-Печ /А - земя, Ким - слънце, Печ – кърлеж/. Известен е със запазените си близо 1 000 барокови колониални сгради в стария исторически квартал, където се настанихме и ние. Днес, голяма част от тези сгради, са превърнати в заведения и малки хотели.

Целият стар квартал е ограден с крепостни стени, датиращи още от 17 век, когато градът е бил ключово пристанище за испанските колонизатори. Богатството и просперитетът му по това време, са били причина за множество пиратски нападеня, довели до изграждането на крепостните му стени. Днес Кампече е част от Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

След като се настанихме в хотела, веднага се отправихме към близкия пазар - Mercado Campeche. Извън крепостните стени на стария град, Кампече е пренаселен, и далеч не толкова интересен, по-скоро, дори бих казала опасен. Хапнахме прясна риба на пазара, и отново се скрихме зад крепостните стени, които сякаш разделяха два различни свята. С нас взехме само няколко банана, привлекли вниманието ни със страния си вид и разбира се, любимото ми манго😊

Времето след обяд прекарахме в разходки из историческата част на града. Нямаше нито една нова сграда. Сякаш се върнахме назад във времето на испанската конквиста. Само спрените тук там автомобили, леко пречупваха това усещане.

В един момент стомасите ни започнаха да настояват за своето😊Седнахме в едно приятно заведение и си поръчахме морски дарове, включително, нещо ново за нас - сурови стриди, поднесени върху купчина лед. Имах огромното желание да ги опитам, но когато ги видях как изглеждат в действителност, категорично се отказах. Наложи се половинката ми да се справи с тях😊 Накрая малко му се опънаха, но само малко😊След като ги хапна, започна да се притеснява как ще му реагира стомахът. Но, за щастие, продуктите бяха пресни, и нямаше никакви последици😊 Виж, аз останах впечатлена от текилата, с леко опушен, непознат и много приятен вкус😊

Вечерта прекарахме в разходка по Malecón de Campeche – крайбрежна алея, намираща се точно зад крепостните стени. Сочена е като едно от най-красивите места за наблюдаване на залеза над Мексиканския залив.

Вървяхме по безлюдната крайбрежна алея, отправили поглед към залива и далечината, където в бавно настъпващият здрач, морската синева докосваше огненото зарево на залеза. Седнах и се опитах да хвана в шепата си, потъващия в синята бездна диск на слънцето. Това бе един от миговете в живота ми, в които просто се чуствах щаслива, без да мога да обясня защо.

Искам да спомена и пеликаните, за които залезът не беше нещо специално, но въпреки това, даваха сякаш неоходимия завършващ щрих на цялостната картина.

Вечерната разходка по алеята на брега на Мексиканския залив, толкова силно ни впечатли, че си обещахме да я посетим отново.

Рано сутринта на следващия ден, побързахме да се възползваме от пустеещите улици на стария град.

Посетихме и катедралата на Кампече - Catedral de Nuestra Señora de la Inmaculada Concepción, в превод „Катедралата на Дева Мария на непорочното зачатие“. Красива сграда в бароков стил.

Краката сами ни отведоха, отново на крайбрежната алея. Пред нас за пореден път се разкри една безкрайна, равна като тава синя повърхност, сливаща се някъде там, далече, далече, с хоризонта. Водата беше като стъкло, а слънцето кокетно се оглеждаше в нея.

Видяхме много и различни риби, плуващи необезпокоявано до самия бряг. Странно, нямаше рибари.

Единствената опасност за морските обитатели, дръзнали да излезнат на повърхоста, бяха само пеликаните. Те обаче, явно заситили глада си, стояха накацали по закотвените в плитчината лодки, и небрежно се припичаха на слънцето.

Вниманието на едрите пернати, беше по-скоро привлечено от пълните с риба каси, струпани около лодките на подреждащите мрежите си рибари.

Движейки се по алеята, видяхме извисяващ се високо в небето пилон, на върха на който се вееше мексиканското знаме. Вероятно заради голямата дистанцията, първоначално не разбрахме колко голямо е то. Едва, когато доближихме пилона и опитващите се да сменят знамето цял взвод войници, осъзнахме неговите размери. То беше огромно. Мъжете го бяха хванали в долния му край, но подухващият лек вятър го издуваше като платно на кораб и правеше задачата им трудна. Изглеждащите като мравки на фона на знамето войничета, се бяха вкопчили в него, а то с плющене се опитваше да се измъкне от ръцете им. Добре, че вятърът почти нямаше. Дори не мога да си представя, каква борба става при силен вятър😊

Преди да се приберем в хотела, се разходихме за последно по красивите, цветни улички, на този наистина забележителен, типично колониален стар град.

Събрахме багажа си и поехме към автогарата. Предстоеше ни 6 часово пътуване към Паленке, още един древен град на маите.

Следва продължение...