Жива и силна, високо над облаците, на върха на вулкана Акатенанго

На следващата сутрин, още в тъмна доба, бях на крака, вълнувах се. Предстоеше ни да изкачим третия по височина вулкан в Централна Америка – Акатенанго /3 976 м. надморска височина/.

Acatenango

Намира се на 23 км. от Антигуа. Името му означава „Стена от тръстика“. Върхът на вулкана е увенчан с 2 кратера. Последното му изригване е в 1972 г., като покрива района с дест сантиметров слой от вулканична пепел. При изкачването на Акатенанго, се минава през три различни микроклимата - тропическа влажна гора /1 500 – 2 700 м./, облачна планинска гора /2 500 – 3 400 м./ и накрая борова и субалпийска гора /3 000 – 3 976 м./. На 4 км. от Акатенанго, е неговият брат близнак - вулкана Фуего.

Fuego

В превод, означава „огън“. Най-активния вулкан в историята на Америка. Записи за неговите изригвания има още от 1524 г. Висок е 3 763 м.

И така, рано сутринта, ни взеха заедно с още няколко мераклии тръгнали на „лека разходка“, и ни закараха до базовия лагер. От там трябваше да започне изкачването. Раздадоха ни раници, пакети със суха храна и големи дървени сопи, които наричаха „щеки“😊 Предлагаха също фенерчета и якета. Ние ги отказахме, тъй като се бяхме екипирали предварително. А, пропуснах да кажа, че ни бяха предупредили да си носим по 5 литра вода на човек /това включваше и водата необходима за чай, кафе и готвене/. Имаше и кратък инструктаж: - не докосвайте растенията; - следвайте водача и не се отклонявайте от колоната, по склоновете има опасни сипеи; - изкачим ли се във височина, вървете бавно, ако почустватвате признаци на височинна болест /недостиг на въздух, главоболие/, веднага кажете на водачите. Групата ни, основно се състоеше от млади, енергични хора на възраст между 20 и 30 г. от всички краища на света. Весели и напрегнати, в очакване на предстоящото предизвикателство, те говореха приповдигнато и се смееха. Походът ни започна в 10 ч.

Метнахме големите и тежки раниците на гръб и се впуснахме в приключението. Предстояха ни 7 км. и денивилация от 1 450 м. до лагера под върха на вулкана. Изкачването беше епично, по криволичещи пътеки и променящ се микроклимат, от дъждовна гора до голи вулканични сипеи. Аз лично не очаквах, че преходът ще се окаже толкова труден, но наградата, която получихме, да видим изригващия в непосредствена близост вулкан Фуего, си заслужаваше. Отначало маршрутът минаваше през голи полета, времето беше горещо, а нямаше къде да се скрием от слънцето. После навлязохме в истинска тропическа дъждовна гора. Дървета, бяха толкова високи и растителноста толкова гъста, че върховете им не се виждаха. Небето и слънцето сякаш не съществуваха. Знаехме, че над короните на дървета прижуря слънце, но там долу при нас, валеше дъжд... Оказа се, че това са стичащите се по листата на дърветата кондензирали капки вода. Два различни свята, разделени от плътна зелена стена – горен и долен. Постепенно гората започна да се разрежда и променя.

Беше красиво, но пътеката ставаше все по-стръмна. Набирахме височина. Почивки правехме на всеки половин час, но умората и разреденият въздух си казаха своето. Едно младо момиче, още на този етап се срина и помоли, срещу заплащане разбира се, водачите да ѝ носят раницата. Тази опция съществуваше, а и те нямаха нищо против. Бяха дребни, жилави гватемалци, изкачвали вулкана десетки пъти.

Гората около нас вече беше иглолистна. Флората се промени изцяло, сякаш попаднахме в друг климатичен пояс.

Продължавахме да набираме височина. Гората почти изчезна, започнахме да ходим по вулканична пепел и камъни. Облаците останаха долу под нас, а ние пъплехме нагоре по склона на вулкана. Откриваха се фантастични гледки, но умората вече много ясно се усещаше. Всички мълчаха, дишайки дълбоко, съсредоточени в следващата си стъпка.

В края на дългия и труден преход /около четири след обед/, стигнахме лагера под върха на вулкана. На импровизирана площадка над стръмно спускаща се надолу урва, бяха опънати две големи палатки и няколко малки. На принципа на случайния жребий, ние се паднахме в една от малките. Не знаех, да се радвам или не. Малката палатка, създаваше усещане за самостоятелност – без да се притесняваш, можеш да се преоблечеш и да се отпуснеш. В същото време обаче, не предлагаше сигурноста и комфорта на големите палатки.

Хвърлихме раниците в палатката си и се отправихме към пейките около лагерния огън. Преодоляното предизвикателство, ни сближи с останалите членове на групата. Всички видимо се оживиха и весело споделяха перипетиите си в изкачването. Приповдигнатият дух се завърна, а с него смеха и разговорите.

Изведнъж, някъде в гъстите облаци пред нас, почти в непосредствена близост, избухна взрив, удари ни мощен и страховит тътен. Всички разговори рязко спряха. Въодушевени от успеха си, бяхме забравили за скрития в облаците Фуего. Но той грубо напомни за себе си, връщайки ни в реалнооста😊 Едно тихо и напрегнато безпокойство обзе групата, само водачите се подсмихваха гледайки ни. Взирахме се в облаците, но не виждахме нищо. Последва втори, а след него и трети взрив, и така, през 15-20 мин. Всички се оглеждахме тревожно, не знаехме трябва ли да се притесняваме. Единствено ухилините физиономии на водачите ни подсказаха, че случващото се е нормално за тях. Облаците започнаха да се разнасят. Първо видяхме кълбетата черен дим, след всеки взрив.

С половинката се качихме нагоре по склона над лагера, от където се откриваше по-добра гледка към Фуего. Върхът му, ту изплуваше, ту отново се потапяше в облаците. Гръмовете следваха един след друг и кълбета черен дим се издигаха над кратера на вулкана.

Тръгнахме по склона на Акатенанго, стремейки се да се приближим максимално близо до Фуего.

Облаците бяха отнесени от появилия се вятър и само на 3 км. пред нас Фуего се появи в цялата си прелест.

Не стига това, ами сякаш усетил приближаването ни и раздразнен от това, митологичния бог Вулкан, започна да изригва огнени езици, превръщайки ги в стичащи се потоци от червена лава по склона на Фуего. Седяхме затаили дъх и вперели поглед в тази хипнотична гледка. За първи път виждах действащ вулкан. Трудно ми е да опиша видяното, не съм убедена, че и снимките могат. Само ще кажа, беше невероятно.

Започна да се свечерява и ние се спуснахме към лагера, от където продължихме да наблюдаваме изригванията на Фуего.

С настъпването на тъмнината, гледките на огненото му зарево, ставаха все по-атрактивни. Стоях до късно, в очакване на следващия гръм и стичащ се поток от лава.

Вятърът се усили много, а температурите паднаха под нулата. Накрая умората и студът ни накараха, да се приберем в палатката. Преди това обаче, трябваше да се облекчим, по начин, който ми се случваше за първи път. В заградено с платнище тясно квадратно пространство, метър на метър, имаше рамка на стол с леген под нея. Та, взимаш си найлоново пликче от оставените там, разтваряш и го поставяш в легена, сядаш на рамката на стола, а по платнището около тебе брули як вятър. Вършиш каквото имаш да вършиш, събираш краищата на пликчето, завързваш и изхвърляш отвън, в нещо като изкоп. След като изкопът се понапълни, събират съдържанието му и го свалят до града. Е, и това си беше изживяване😊 Прибрахме се в палатката, мушнахме се в супер дебели брезентови спални чували, облечени, с шапки на главите и допълнителен чифт чорапи на краката. Последва една неспокойна нощ - виещ вятър, биещ по платното на палатката, студ и редуващ се тътен от изригванията на Фуего. Януари 2017 г., когато студен фронт преминава през целия регион на Централна Америка, шестима туристи от три различни групи загиват от хипотермия по склоновете на Акатенанго. Уверено мога да кажа, че не съм мигнала цяла нощ. В 4 часа станахме за да се подготвим за изкачването на върха. От силния вятър и ниските температури, въздухът беше ледено хаплив. Оказа се, че през ноща, мъж от групата ни е развил симптоми на височинна болест. Дишането му беше затрунено, а лицето му пожълтяло. Остана в лагера с един от водачите. Други двама, явно притеснени от студа, вятъра и тъмнината, се отказаха от изкачването. Ние бяхме железни и тръгнахме😊 Това беше най-трудния и стръмен етап в покоряването на Акатенанго. Вървяхме в тъмното, с челници на главите, катерейки се, на места дори на четири крака, по вулканичните скали нагоре, понякога, буквало по ръба на пропаста. Когато зората започна да разчупва тъмнината около нас, ни оставаха около 200 м. до билото на кратера. Изкачването им обаче се оказа сложна задача😊 Бяхме попаднали в пясъчна дюна, само че, съставена от вулканична пепел. Затънала до глезените, правих стъпка нагоре, но в същото време, се свличах с половин стъпка надолу. Участъкът беше сравнително кратък, но  вече бяхме уморени и както се казва - душата ни излезе. Въпреки препятствията по пътя ни нагоре, успяхме да изкачим върха на вулкана навреме за изгрева. Изправих се на ръба на калдерата. Бях високо над облаците, а пред мен се разкриваше невероятна гледка към хоризонта и изплуващото от облачното море слънце. Чувствах се жива и силна. Всичките мъки, които преживях, си заслужаваха това усещане.

След изгрева прекарахме още час на върха, обикаляхме, разглеждахме, почивхме си и се любувахме на гледките във всички посоки.

Естествено основната атракция беше разгневеният Фуего. Със своите гръмотевични изригвания, той постоянно привличаше вниманието към себе си.

Накрая, след няколко подкани от страна на водачите, си взехме сбогом с Акатенанго и димящия в съседство Фуего, и се насочихме обратно към лагера. Метнахме раниците на гръб и продължихме слизнето, назад и надолу, към топлината и удобствата на цивилизацията😊

Аз и другарчето, нямаме равни на слизане, с което силно изненадахме водачите, даже се отделихме в малка група „бързоходци“ с един от тях😊

В базовия лагер оставихме раниците, благодарихме на водачите и след като направихме прощална снимка с останалите от групата,  се отправихме обратно към Антигуа.

Бяхме мръсни и изморени. Взехме си душ и паднахме в удобното, меко легло. До тук с предизвикателствата. На следващия ден ме очакваше обещаната ми три дневна почивка в Ел Паредон, едно райско кътче на брега на Тихия океан.

Следва продължение...