Скалните образувания около село Ъглен и природен парк „Небесните пасбища“, спомени от детството

В неделя имахме уговорка с приятели, да направим разходка до село Ъглен и околностите му. Селото се намира на около 130 км. от София. Най-близкият до него град е Луковит /20 км./. През ноща, събота срещу неделя, валя силен дъжд с гръмотевици. Сутринта, когато се събутих, дъждът все още не беше спрял. Колебаехме се, да тръгваме или да се откажем. Прогнозата за района на Луковит, беше за слънчево време. Със смесени чувства, решихме да тръгнем. На излизане от София, дъждът започна да намалява, показа се слънце. Това много ме зарадва, а когато наближихме Ъглен, времето вече нямаше нищо общо с това, което оставихме в София. На моста на селото ни чакаше местен гид, с когото се бяхме свързали предния ден. Ако идвате тук, добре е да наемете местен водач, защото няма никакви указателни табели и е много трудно, да се ориентирате сами. Може и без водач, сигурна съм, че пак ще бъде страхотно, но има множество скални образувания и пещери, които не са обозначени на картите, а са супер интересни. Иначе, нашият гид беше голям чешит. В селото е известен с това, че върви с ръце в джобовете и необезопасен по тесните, метални перила на моста към селото, над река Вит.

Водачът ни поведе по една красива пътека, към пещера Очилата. Изключително впечатляваща е, с множество лабиринти и раздвижени форми. Има два огромни, окръглени отвора, наподобяващи очила. От тях като погледнах, се откри прекрасна гледка. Останах приятно изненадана от красотата на тази пещера.

После продължихме към пещера Селището, или както местните я знаят – пещерата на Живо изгорените ъгленци. Водачът ни разказа, че по време на руско-турската, освободителна за нас война, лятото на 1877 г., когато обрачът около Плевен се затягал, попадналите извън обсадата турски части се насочили към единствения достъпен за тях път към Орхание /днешен Ботевград/, който минавал през Ъглен. По пътя си, бягащите турци грабели, убивали и насилвали българското население. За да се спасят, ъгленци се скрили в пещерата. Събрали се повече от триста души, основно жени и деца. Турците обаче ги открили. Затрупали изхода на пещерата със снопове сено и го запалили. Лют дим изпълнил пещерата. По-силните успели да изпълзят през вертикалния комин, но там ги пресрещали и съсичали. Самата пещера не е нещо особено, но бяхме длъжни да я посетим, и да отдадем почит на трагично загиналите ъгленци.  

За да стигнем до пещерите минахме по землищата около селото. Поляните изобилстваха от билки, които разнасяха чудния си аромат наоколо. Дишах с пълни гърди и се наслаждавах. Набрах малко жълт и бял равнец, жълт кантарион, еньовче и камшиче.

Спуснахме до каньона на река Вит, която грациозно се извиваше и показваше пълноводните си прелести. Време беше за обяд. Извадихме сандвичите и любувайки се на заобикалящата ни природа, седнахме да хапнем. Когато приключихме, тръгнахме по каньона да разгледаме причудливите му форми. Водачът ни преведе по един интересен скален проход към невероятното скално образувание – Дупката – скална арка, под която преминава река Вит.  Впечатляваща гледка.

Направихме снимки, полюбувахме се на поредната природна хубост и продължихме към следващото природно чудо - Слончето, предсатавляващо огромна скална фигура, наподобяваща глава на слон. Желателно е да се включи въображението и нещата се получават😊

Разходихме се по каньона, насладихме се на величествените скални релефи и събрахме слънчеви лъчи, лятна прохлада и прекрасни емоции, които да ни пълнят сърцата.

Времето мина неусетно и беше ред да си вземем довиждане с нашия водач, но преди това ни чакаше демонстрацията, за която споменах в началото. За мен беше излишен, ненужен, а и опасен риск, но водачът ни настояваше и решихме да не му разваляме хатъра😊 Той се качи в единя край на парапета на моста над реката, сложи си ръцете в джобовете, и с наперена и уверена стъпка тръгна. Стигна до другия край и слезе, придружен от нашите ръкопляскания. Замислих се, той като е особняк, аз дали не съм по-луда, че да поощрявам подобно абсолютно ненужно и рисковано действие. От друга страна, човекът си се кефеше и беше изключително доволен от оказаното му внимание. Както казах, чешит, но с добре работещ, за негов късмет, вестибуларен апарат😊

Качихме се на колата и тръгнахме към село Осиковица, община Правец. На около 50 км. от Ъглен. До сега съм виждала лоши пътища, но чак толкова, никога. Асвалтът беше потресаващ – дупки и кръпки. Нямаше нормален участък. Пътят минава през село Дерманци, в което се оказа, че има две казина😊 Лош път и казина, комбинация трепач😊 Та лека-полека, друсайки се и внимавайки за МПС-то, се добрахме до село Осиковица, за да разгледаме природен парк „Небесните пасбища“. Името на парка идва от едноименния роман на Джон Стайнбек. Идеята на собствениците на това място, е да се акцентира върху единението на човека с природата. Представлява голяма горска площ, в която е вложено богато въображение, средства и много труд, за да бъдат направени всички интересни неща вътре. А те не са никак малко – „Къщата на бабата и Червената шапчица“, „пътеката на здравето“ посветена на учителя Петър Димков, стълбата от „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски, бъчвата, в която живеел Диоген и още много, много тематични пространства. Първоначално, когато пристигнахме на входа на парка, и поглеждайки нагоре, видях една гора, която да, беше хубава, но не подсказваше, че ще има нещо интересно. Бях малко скептична, но вече бяхме дошли до тук и влезнахме да разгледаме. Това място е огромно и човек може да изкара цял ден. Има и хотелска част, в която всяка стая също е тематична – на Мечо Пух, Лабиринта, Мостовете на любовта, Червената шапчица и др. Сигурно, би било интересно да преспим тук, но ние разполагахме само с два часа и трябваше да бъдем експедитивни в разглеждането😊 Обикаляхме и се опитвахме да си припомним, макар и за кратко, приказните светове от детството.

Времето мина неусетно. Качихме се в колата и тръгнахме за София. Когато се прибрахме, първата ми работа беше да разпръсна билките да се сушат и да си направя ароматен чай😊