Филипините - моето незабравимо приключение

Красива природа, шоколадови хълмове, малки дългопети и огромни китови акули.

Днес, ще разкажа за поредното ни мащабно, вълнуващо и незбравимо пътуване из Азия. Планът беше, в рамките на 35 дни, да обиколим избрани от нас забележителности във Филипини, Япония, Тайван, Малайзия и Сингапур. Да се докоснем и усетим, макар и за кратко, аромата, културата и красотата на тези страни. 

А сега, по същество. Стегнахме раниците и се отправихме на път. Първо, трябваше да покорим едно от емблиматичните кътчета на нашата планета - Филипини. Бивша испанска колония, една от двете католически държави в Азия, наред с Източен Тимор. Тук завършва околосветската обиколка на Фернандо Магелан. Населението наброява около 100 милиона души. Името на страната дава испанският пътешественик Руй Лопес де Вилялобос, който през далечната през 1543 г. кръщава островите Самар и Лейте „Филипински острови“, на името на испанския крал Филип II. През различните периоди, архипелагът е известен под различни имена, като Испански източни Индии, Нова Кастилия и острови на Св. Лазар. В крайна сметка, се налага и започва да се използва името Филипини. Страната не е от най-предпочитаните туристически дистинации, затова тук се радват на туристите. Хората са усмихнати, дружелюбни и услужливи. Важно е да спомена, че местното население говори перфектно английски, което прави комуникацията лесна.

Във Филипините е адски горещо. Поне така беше по време на нашето пътуване – април-май. За първи път бяхме в страна, където и през деня, и и през ноща температурите не падат под 30 градуса, а на моменти доближават и 40. Нощно време е почти невъзможно да се спи без климатик. Трябва да спомена и за мръсотията и зловонието, което се носи по улиците, заради многото боклуци навсякъде и липсата на канализация. Нооо, до тук с негативизма. Прекрасните неща, до които имахме възможността да се докоснем, видим, усетим и вкусим, на 100% надделяват над неприятните. И така, от многобройните острови, ние посетихме три, но за мен, те са най-емблематичните. Това са Себу, Бохол и Панглао.

Пътешествието ни започна с полет от Атина до Себу сити, с прекачване в Сингапур. Пътувахме с нискотарифна азиатска авиокомпания, която три пъти смени часовете на излитане и вместо на обяд, кацнахме в Себу късно вечерта. Простихме се с първоначалния план, да хванем веднага ферибота за остров Бохол. Наложи се, да преспим в Себу сити и на следващата сутринт, да тръгнем за Бохол. Себу сити, с близо милионното си население, е вторият по големина и значение финансов и промишлен център на Филипините. Основан е като испанска колония през 1565 г. Магелан стъпва на Филипините в Себу, тук е поставеният от него т.н. Магеланов кръст /днес туристическа забележителност/. Всъщност, Магелан намира и смърта си тук, убит от местния герой Лапу Лапу. И двамата са почитани по един и същ начин. Лапу Лапу има голям мемориал на остров Лапу Лапу, където е летището, на което кацнахме. Островът е свързан посредством два моста със Себу сити, но трафикът е убийствен, особенно в натоварените часове. Човек трябва да се приготви за дълго пътуване и чакане в задръствания. От летището до центъра на града, са около 15 км., но придвижването може да отнеме цял час.

Връзки от летището до града: С автобус MyBus /на 20 мин./ от летището до центъра на Себу, движи се всеки ден от 06:00 до 21:00 от центъра на града. Ние кацнахме късно вечерта, затова вариантът беше само такси. Един съвет - не се хвърляйте към викащите „Такси, такси“ веднага след изхода на пристигащи. Тарифите им са твърди, но два пъти по-високи от тези на нормалните таксита. Продължете към стоянките, където такситата са бели и жълти. Белите са с броячи. Ако предварително сте си свалили приложението „Grab“ /местния аналог на Uber/ честито, уцелили сте най-евтиния и бърз начин за придвижване не само на Филипините, а и в почти цяла Азия.

Настанихме се в хотела и въпреки умората от дългия път, сърце не трае, изскочихме да хапнем и обиколим района. Навън веднага ни блъснаха жегата и миризмите. Още след стотина метра, видяхме познатия ни от много други места по света супермаркет 7-Eleven. По местните стандарти, не са евтини, но обиконовено работят 24 ч., без почивни дни и са ни спасявали много пъти, с вода, храна и кафе.

На следващия ден, рано сутринта, с презаредени батерии, се отправихме към остров Бохол. Придвижването е два часа, с ферибот. Освен билета, на отделни гишета, се заплаща терминална такса и такса за багаж, като всичко по-голямо от средна раница се чекира и дава на багаж. Вълнувахме се, нашето ново приключение започваше.

Бохол е остров, който се намира в южната част на Филипинския архипелаг. Целта ни беше гр. Тагбиларан, столицата на провинция Бохол. Планувахме да останем там три дни. Настанихме се в едно що-годе голямо бунгало, с добре оборудвана самостоятелна кухня и спалня с климатик. Тук, видях най-големите хлебарки в живота си /на дължина колкото пръста ми/, а Booking го определяше като отлично място за настаняване. Имайте предвид, че не бяхме се скъпили и дадохме повече пари, за да получим повече, като голяма площ, кухня, самостоятелна баня с топла вода, любезен домакин ииии хлебарки. Самата кухнята, беше наистина голям плюс. Голям! В Тагбиларан има Fish market с невероятно разнообразие от пресни морски дарове. Доволно хапнахме гигантски скариди, за първи път опитахме риба папагал, както и много други риби, чиито имена не запомних. Но запомних страхотния им вкус. Купувахме си рибка и скариди за вечеря, които поливахме с местна биричка, а за обяд дегустирахме традиционна филипинска кухня в моловете. Препоръчвам храненето в моловете. Там, е най-сигурно и качествено, а и не е скъпо. Между другото, най–удачно, е да обменяте пари именно в моловете. Във всеки по-голям мол има exchench. Курсовете са различни. По-изгодно е да се обменят долари, а не евро. Сочените като най-добри места за обмен на пари в Себу сити, са намиращите се в Ayala Mall ченчове – този, в супермаркета Rustans.

И така, настанихме се, хвърлихме по-един душ и се гмурнахме в гмежта от хора, миризми и усещания. Туристите, особенно тези с бяла кожа и руси къдрави коси, като мен, са нещо рядко срещано в Тагбиларан. Навсякъде те съпровождат любопитни погледи и усмивки. Като цяло, хората са добронамерени и услужливи. Крайбрежието на Тагбиларан не е атрактивно. Тук няма да видиш мечтаните плажове. Крайбрежната ивица е по-скоро съчетание от камък, кал и мангрови дървета. Градът не блести с красота и няма кой знае какви забележителности /мост, няколко църкви, някои от тях титуловани с гръмкото име катедрали/, но е удобна отправна точка за пътувания към вътрешноста на острова.

На следващия ден, рано сутринта, се отправиме да видим една от визитните картички на Филипините – Шоколадовите хълмове, естествени образувания, покрити със зелена трева, която става кафява по време на сухия сезон, от където идва и апетитното им наименование. Те са с еднаква, конусовидна форма, но с различна височина. Съществуват поне 1260 такива хълма, на площ от 50 кв. км. Има организирани екскурзии, които веднага отхвърлихме, като неудачни за нас. Може да си наемете мотопед или триколка с местен шофьор и гид едновременно. Ние заложихме на автобусния транспорт, движи се редовно, не те ангажира с нищо, неприлично евтин е, качва те от всяко място, на което си застанал и вдигнеш ръка и те сваля където пожелаеш. Последното, се оказа не много удобно в натоварените следобедни часове, когато през 100 метра някой иска да слезе или да се качи.

Този ден, имахме интересна и напрегната случка, която допълнително покачи адреналина ни. Крайната ни дестинация за деня беше view point - хълм, от който се открива най-впечатляваща 360 градусова гледка към Шоколадовите хълмове. На място са организирали транспорт до и от подножието на хълма. Не че не можеш и пеша да стигнеш от пътя. Разстоянието не е голямо, но все пак, трябва да предложат нещо за билета, който ти продават. И така, закараха ни до подножието на хълма, последва изкачване на стръмни стълби до "яката" гледка. Започнахме да снимаме с фотоапарата, но половинката реши да щракне и някоя снимка с телефона. Хубаво, опипа си джобовете, но... телефонът липсваше. Изтръпнахме, на телефона беше целият ни плануван маршрут, придвижвания, резервации, билети, QR кодове, сертификати, точки на картата, изобщо всичко. Без него, оставахме като патета в калчище. Какво се беше случило - возейки се до подножието на хълма, телефонът неусетно паднал от джоба на половинката в микробусчето. Тъкмо бяхме изкачили стръмните стълби до върха на хълма и ето ни как, в жегата, тичаме обратно надолу. Докато бягахме надолу, изтръпнах от обзелото ме прозрение – къде сме – във Филипините, а бе кой тук ще ти върне телефона. Но, извадихме голям късмет – на идване, бяхме единствени пътници в микробуса. Служителката долу, се обади по радиостанцията си на шофьора и о, не мога да повярвам, той намери телефона. Донесе го на следващия тур с посетители. Бяхме мноого щастливи. Истината е, че късметът, ни съпътстваше по време на цялото пътуване. Дотук добре, ноо ни предстоеше повторно изкачване на хълма, а с напредването на деня, жегата започна ясно да се усеща. Отново горе, вече със спокойно сърце, се насладих на страхотните гледки, които ни заобикаляха. Гледахме, любувахме се, въздишахме, възхищавахме се, снимахме и изпълнени със силни емоции, тръгнахме за втори път да слизаме. Дори опитах да се пошегувам – „А бе, дай още веднъж да го качим този хълм. Така за спорта, а и нали обичаш нечетните числа.“. Отговори ми само приглушено ръмжене, явно жегата беше дошла в повече на половинката. Бусчето ни свали до началната точка и ние отидохме на главния път да чакаме автобуса за Тагбиларан.

 Съсредоточени върху пиенето на два огромни кокосови ореха, изпуснахме първия автобус. Доста почакахме за втория. Докато аз, с кокос в ръка, се любувах на заобикалящата ни природа, половинката завърза разговор с местните. Той си е такъв, само да се разсея и се е заговорил с някого. Не мога, за пореден път, да не спомена адската горещина. Мечтаех за спасителен душ. Най-накрая се появи и автобусът, който един от местните любезно спря, защото ние пак се бяхме разсеяли. Качихме се и както споменах вече, се започна едно спиране и тръгване през 100 метра. Накрая, все пак, се добрахме до Тагбиларан. Първата ни работа беше, да хапнем в най-близкия мол. За десерт опитахме традиционно филипинско хало-хало. В превод означава „разбъркано-разбъркано“. Във висока стъклена чаша сипват кокосово мляко, парченца ананас, банани и всякакви други плодове, ядки, късчета желе, зрял боб, конфитюр от виолетов сладък картоф и натрошен лед. Най-отгоре слагат топка сладолед. Толкова много цветове. Извършихме действието посочено в името на десерта и започнахме да му се наслаждаваме. Справихме се бързо, след което отскочихме до близкия рибен пазар. Напълнихме торбите с риба и скариди и се отправихме към спасяващата ни от жегата обител – нашето бунгало. Последва освежаващ душ, кратка почивка и с нови сили, към поредните вкусотиѝки. Като се сетя за количествата скариди и риба които изяждахме на Филипините, се чудя, как сме спали с толкова пълни търбуси.

На следващия ден ни предстоеше следващата топ атракция – филипинският дългопет. Отново по отработената вече схема, използвахме автобус.

Филипинският дългопет е екзотично животно, което може да се срещне само и единствено на Филипините. Смята се, за един от най-малките примати, съществуващи на планетата. Голям симпатяга, с малко пухкаво тяло, огромни очи и дълга опашка. Доколкото са защитени и редки, на мястото където могат да се наблюдават, не може да се разхождате сами, има водач, който знае къде се крият малките сладури и ви ги показва. Досегът до животни, винаги е бил изключително емоционален за мен. Този ден посетихме и Bilar Man-Made Forest - еко парк, представляващ 2 км. искуствено, гъсто засадена махагонова гора от двете страни на пътя, създаваща плътна сянка и приятна атмосфера. Местните, много се гордеят с нея.

Последният ни ден в Тагбиларан посетихме съседния остров Панглао, където обикновенно отсядат туристите. Тук вече, може да се насладите на плажовете, които си представяте сещайки се за южните морета – пясък, палми, корали и множество големи и малки риби, плаващи край теб. Трябват ти само маска, шнорхел и плавници. За жалост, аз не мога да плувам... На Панглао разгледахме и църквата St. Augustine Parish Church.

Следващата точка от пътуването ни беше град Ослоб, намиращ се на остров Себу. Той е неголям град, известен като едно от местата, където освен да се наблюдават, може и да се плува с китови акули в естествената им среда. Възможността за последното, е 100% гарантирана. По света, а и на Филипините има и други места, където предлагат турове за плуване с китови акули, но не дават 100% гаранции и пари в случай на неуспех, не връщат.

И така, на следващия ден, рано сутринта, нашият любезен домакин, ни откара с колата си до един тесен, но много красив плаж /Momo Beach Panglao/ на остров Панглао, от където един път дневно, има превоз до гр. Ослоб. Тук, под свеждащите се към окена кокосови палми, заобиколени от глутница крастави кучета /на Филипините, кучетата са дребни, хърбави и почти всички крастави/, посрещнахме един от най-красивите изгреви в живота си. Не бяхме единствените желаещи да прекосят Бохолско море, но тъй като, за разлика от отседналите на Панглао, се придвижвахме от значително по-далече, бяхме доста подранили. Превозът се оказа голям, поочукан тримаран. За да стигнем до него, нагазихме до колене в приятно топлата морска вода, покатерихме се на лодка, натоварена с туби нафта и седнахме между тях. Лодката ни откара до тримарана. Пътуването продължи около два часа. Времето мина неусетно. Бяхме се настанили на десния борд на тримарана, близо до носа. Движихме се с "прилична" скорост, подплашвайки ята от летящи риби, изскачащи като малки торпеда буквално под краката ни. Бях силно учудена и възхитена. Очаквах с нетърпение поредното ято от риби, които с характерното за тях жужене на пърхащите им криле, се изстрелваха от сребристата вода, прелитаха около тридесетина метра и отново цопваха в морето.

Пристигането ни в Ослоб, малко ме обезпокои. Брегът, не беше красивият плаж, от който тръгнахме, а отвесен каменен кей, до който, поради плитчините, тримаранът не можеше да стигне. Времето се беше променило – имаше силно вълнение. Лодката, на която се качихме, ми се струваше нестабилна и опасна. Блъскащите се в нея вълни, създаваха в мен усещането, че всеки момент мога да полетя зад борда. На кея ни посрещнаха ухилени до уши водачи на триколки, представящи се за гидове и предлагащи „най-добрата“ цена. Договорихме се с един от тях и потеглихме към хотела, в който имахме резервация. Настаняването ни беше чак от три часа. Имаше време, но ние трябваше да се освободим от раниците си, които никак не ни облекчаваха в жегата. На рецепцията ни посрещна усмихната филипинка. Тя явно отговаряше за настаняването и поддръжката на стаите. За целия си престой, не я видяхме да върши нещо друго, освен да гледа сериали, на монтирания голям телевизор в откритото пространство, пригодено в уютна рецепция, с кът за хранене и отмора. От това нейно занимание, за трите дни, в които бяхме там, стаята ни, не беше почистена нито веднъж. Оставихме раниците и тръгнахме да търсим нещо за обяд. Ослоб, като град, не е нещо специално. Една права, дълга и прашна улица следваща крайбрежието на океана. Не може да се загубиш. Има един неголям мол, където може да се разхладиш и да си купиш вода. В града, видяхме две заведения за хранене. Препоръчаха ни едното, но ние решихме да седнем в другото, защото минахме първо край него, а бяхме изгладнели. Сгрешихме. Навсякъде във Филипините, с това единствено изключение, сме яли много вкусна храна. Тук готвачът не ставаше. Беше изпуснал в моето ястие солта, а в на другарчето, захарта. Зарязахме храната недоядена, платихме и си тръгнахме. Отидохме до мола, където хапнахме, купихме си две големи 20 л. бутилки вода и се качихме на една триколка да ни закара до хотела. Въпросните триколки сноват непрекъснато нагоре-надолу по дългата крайбрежна улица, превозвайки местните от точка до точка, срещу жълти стотинки. Но, видят ли турист, очите им грейват. Явно, има защо. Едиственото, което ни направи впечатление, като архитектура в Ослоб, бяха местната църква и каменните стени на сграда, която определехме, като стар форт.

Първата ми работа, след като се настанихме, беше да вляза в банята. Хубаво влязох, взех си душ, но се оказа, че не мога да изляза. Вратата не се отваряше. Аз бутам от вътре, другарчето дърпа отвън. Не ще. Можеше да я разбие, но не искахме неприятности и допълнителни разходи. Половинката ми извика момичето от рецепцията, тя някакъв мъж и се започна едно половин часово "освобождаване". Накрая сагата завърши с разбиване на вратата. Последваха извинения и предложения, да се преместим в друга стая. Предпочетохме, да не се местим. Вече се бяхме настанили, вратата, макар и без брава, се затваряше нормално, а и кой знае какво ни очакваше в новата стая. След душа, хукнахме към плажа. Трудно е да се нарече така каменистият бряг на който попаднахме. Голямата атракция тук, са приливите и отливите. При отливив, водата се оттегля оставяйки на места, малки локви. Местни деца обикалят брега, ровят под камъните и вадят хвани в капана на отлива рибки и октоподи. Аз си намерих две страхотни раковини, които стоят в този момент на бюрото пред мен.

Практически съвет - носете си репиленти, на Филипините има всякакви знайни и незнайни, хвърчащи и пълзящи насекоми, проникващи навсякъде, преодолявайки всяка преграда, за да достигнат до вас.  Хапят лошо, особено сладките хора, като мен.

Вечряхме, този път в препоръчаното заведение. Храната беше вкусна. След вечеря, се прибрахме, за да се подготвим за следващия ден. Целта ни беше Oslob Whale Shark Watching. Добре е, да се отиде рано сутринта, за да се избегнат жегите и навалицата от туристи, съпроводена с дълго чакане. Бяхме уговорили триколка от предния ден и ето ни на мястото в 7 сутринта. Оказа се обаче, че не сме първите желаещи... Наложи се доста да почакаме. Очакванията ми бяха големи. Предстоеше ни плуване с китови акули. И наистина, случи се нещо невероятно, вълнуващо, паметно. Трудно ми е да намеря думи, с които да опиша срещата си с най-голямата риба на света – китовата акула. Искам да споделя нещо за себе си. Аз не мога да плувам, а и поради едно събитие в детството ми, което сега е безсмислено да разказвам, имам страх от водата. Вярно, бях със спасителна жилетка, но въпреки това, не можах веднага да се отърва от безпокойството и да вляза във водата. Трябваше ми малко време, да набера смелост. Но, само малко. Адреналинът беше огромен и заслепяващ. Нямаше време за размисъл. Хвърлих се смело във водата, жилетката ме издигна на повърхноста и аз плюейки солена вода, се вкопчих в страничния стабилизатор на лодката. С  поведението си малко изненадах другарчето. Строри ми се, че не очакваше проява на такава смелост от мен. Аз пък, леко се подразних на себе си за няколкото изгубени минутки, в колебание. Но пък и се гордеех от проявената смелост. Заслужаваше си. Водата беше приятно хладна и чиста. Виждаше се морското дъно и различни видове малки и големи риби. Зачудих се, дали всички хора виждат и осъзнават тази красота. Казах си, че когато това приключи, ще попитам половинката, дали и той е видял същото. Трябваше да се уверя, че е реално. Бях с маска и се взирах във водната красота, когато съзрях едно бавно, флегматично, огромно същество, грациозно помахващо с опашка. Беше нереално! Китова акула – спокойна и добродушна. Те са толкова меланхолични, но когато ги видиш на една ръка растояние от теб, разбираш защо събуждат респект и страхопочитание. Не са опасни за човека. Хората не представляват интерес за тях. Не са агресивни и са напълно безобидни. Дори, може да не ви се вярва, но ние с нея се докоснахме. Аз нея с ръка, тя мен с опашка. Осъществихме секунден допир, който остави траен спомен в съзнанието ми и силна емоция. Плуването с акулите беше около половин час, но на мен ми се стори много, много по-кратко. Времето мина неусетно. Не исках да свършва. Исках още. В лодката бяхме с още 6-7 човека. Всички излязоха от водата, готови за тръгване. Аз се ослушвах до последно, страхът ми, се беше скрил някъде дълбоко в подсъзнанието ми и аз се правех, че не чувам подканванията на лодкарите. Исках колкото се може повече да удължа срещата с великолепните гиганти. Качих се на лодката последна. Време беше да си взема сбогом с тях, или може би довиждане, животът ще покаже...

Малко факти: китовата акула е най-голямата риба. Дължината й може да достигне до 15 метра. Въпреки размерите си, тя е абсолютно безопасна за човека, тъй като се храни с планктон, мекотели, ракообразни и дребни рибки. Плуването с акулите започва между 6 и 11 ч. сутринта. Продължителността е половин час. Туристите се разделят на групи, провежда се символичен инструктаж (основното, което трябва да се знае е, че акулите в никакъв случай не трябва да се пипат). Настаняват ви по лодките и се отдалечавате на около 100 м. от брега. Лодките се нареждат в една линия. На 5 м. пред тях, плува лодка, от която се хвърля храна. Акулите идват, привлечени от храната, а вие плувате между лодката и акулите. Тук, има къде да се преоблечете и изкъпете, но няма гардероб за багаж. Ако носите багаж, вземете си водоустойчива торба, в лодките всичко се мокри. Раздават спасителни жилетки и маски.

На връщане слезнахме в центъра на Ослоб. В това малко градче, изборът на места за хранене е ограничен. Ако трябва да съм точна, свеждаше се до две. Едното, както вече споменах, се компроментира, другото го посещавахме многократно, защото храната беше страхотна. Между другото, по пътя имаше доста улична храна, но гледайки как се случват нещата, не посмяхме да рискуваме. 

Този ден, имах и изключително неприятна случка. След като хапнахме, решихме да си купим ананас от търговец, който бяхме видели на пътя. Вървяхме към него, а аз разсеяна от обилния обяд и жегата, не видях едно стърчащо от крайпътна табела, ръждясало желязо. Така си изпрасках главата, че както се казва „свитки ми излезнаха“. Имах огромен късмет, че бях с шапка, която притъпи удара. Без нея, със сигурност, щях да си цепна челото, и какво щяхме да правим тогава, не занам. Това ме накара, да се замисля, колко е важно човек, преди да тръгне на такова пътешествие, да се ваксинира против тетанус. Смятам, че тази случка, ще ни бъде „обица на ухото“ в бъдеще.

След описаното премеждие, се прибрахме в хотела. Освежаващ душ. Сън и нов ден, предназначен за следващата атракция.

Да ви кажа за местния транспорт. Освен триколките, по крайбрежния път, главна артерия за придвижване, на 15-20 мин. се появяват и някакви раздрънкани автобуси за Себу сити. Те са евтини и работят на принципа – вдигаш ръка - спират – качваш се, чукаш с монета по тръбите на каросерията - спират – слизаш.

На следващия ден, имахме ново приятно изживяване, този път с водопад - Tumalog Falls. Намира се на около 2,5 км. настрани от крайбрежния път. На отбивката към водопада, има местни хора с мотори, които срещу заплащане качват туристите до водопада. Пътят е асвалтиран, но изкачването е стръмно, затова пък, се откриват страхотни гледки към океана. Ако посетите Себу, не пропускайте този водопад, заслужава си. Висок е около 80 м. Уникален, красив, живописен и дори малко мистичен. Целият е покрит с мъх, по който се стича завеса от вода, образувайки в подножието чудесно, но много студено езеро. Завесите от вода са толкова прозрачни, че лесно пропускат светлината, което прави водопада да изглежда като коприна върху скалите. Падащите потоци вода, разбивайки се на емулсия, образуват фина мъгла, която се стеле на десетки метри край водопада, създавайки приятна прохлада. Изведнъж, изчезва усещането за повсеместно съпровождащата ви жега. Цветът на водата в езерото е с онзи класически за Филипините млечносин отенък. Не е дълбоко, но трябва да се внимава, защото е хлъзгаво. Влезнах в тюркоазените му води, но водата беше студена и след няколко снимки излязох, да му се наслаждавам отвън. Водопадът е заобиколен от високи бамбукови и мъхести стени, добавящи атмосфера на джунгла. Красиво е. На връщане, се спуснахме пеша по пътя, беше много хубаво, защото се вървеше надолу и пред нас се разкриваха уникални пейзажи на палми, много вода и остров.

Застанахме на главния път, да чакаме бусче, с което да се придвижим до града. Покрай нас преминаваха желаещи да ни транспортират триколки, но ние не се поддадохме и чинно изчакахме превоза си. Последва хапване на вкусна храна в изпитаното заведение.

Полезна информация: водопадът работи от 6 до 17 ч.. Носете си бански, обувки за вода (хлъзгаво е) и водоустойчиви чанти, за да предпазите джаджите си от намокряне. Най-доброто време за посещение  е сутрин – по-малко хора и достатъчно слънчева светлина. Не забравяйте да вземете стоки от първа необходимост, като закуски и вода, защото в близост няма магазини.

На следващия ден, рано сутринта, поехме към Себу сити. Разстоянието е около 140 км, но с автобус се взима за 3,30 ч. При тръгването си, зарязахме в стаята една бутилка ром. Прочутият филипински ром, който бяхме длъжни да опитаме. Не ни хареса и го оставихме. Застанахме да чакаме автобус от другата страна на пътя, срещу хотела. Докато чакахме, видяхме рецепционистката да влиза в стаята ни, която беше на приземния етаж на сградата. В следващия половин час, до идването на автобуса, не я видяхме да излиза. Филипинците много се гордеят с рома си...

Не е необходим повече от ден престой в Себу сити. Това е напълно достатъчно, за да обиколите забележителностите му, без да си давате зор. Ние отделихме внимание на базиликата Санто Ниньо и Магелановия кръст.

С това, пътешествието ни във Филипините приключи. Предстоеше ни едно ново приключение – пътуване до Япония, но това вече, е една друга история. 

Следва продължение...