Разходка по брега на Исък Кул, в подстъпите на планината Тян Шан.
Вторият ни ден в Тосор, бе предвиден за изучаване бреговата линия на езерото Исък Кул. Станахме рано и с изгрева на слънцето поехме към плажа. Брегът на езерото бе безлюден, а около нас се разкриваха невероятни гледки във всички посоки. Хладният, пролетен въздъх носеше мирис на влага и свежи треви. Водата беше гладка като стъкло и оглеждаше снежните върхове на Тян Шан. Слънцето бавно се издигаше, а златните му лъчи проблясваха върху водната повърхност, разкривайки цветовете на езерото, от тъмносиньо, до почти прозрачно зелено край плитчините. Тишината бе нарушавана само от стъпките ни, оставящи плитки следи в пясъка. Сякаш времето забави хода си, а ние бяхме единствените налюдатели на този свят, между вода, небе и планини.
Ысык көл
Разположено на 1607 м.н.в., с площ от 6236 кв.км., Исък Кул е второто по-големина планинско езеро в света, след Титикака в Андите, Южна Америка. То е и второто по-големина соленоводно езеро в света след Каспийско море. Солеността на водата му е близо 6%, което я прави непригодна за пиене. Дълбочината му достига до 668 м. Дължината му е 178 км., а широчината - 58 км. Цялата му обиколка е 587 км., от които половината са заети от пясъчни плажове. Въпреки голямата си надморска височина, за която са характерни студени зими със силни ветрове, езерото рядко замръзва, от където идва и името му – „Горещо езеро“. Но не се подвеждайте по името. Максимална температура, водата му достига юли месец – 19/20 °C, а минимална, януари – 2/3 °C. Очевидно, разбирането ни за гореща вода, коренно се различава от това на местните. Въпреки приятното време, при нашето посещение – в края на април, поне за мен, водата на езерото беше ледено студена. Даа, докато в Узбекистан бяхме закъснели /попадайки при температури от порядъка на 40 °C/, то тук, за плажния сезон, бяхме подранили. Учудващо, но въпреки студената вода, минахме покрай група оптимисти, нагазили във водите на езеро.
В езерото се вливат около 118 реки /най-вече по северния му бряг/. Въпреки това, то е безотточно. На северния бряг, са разположени и повечето населени места. Там са и големите ваканционни курорти, възникнали още по времето на социализма.
Някога езерото и териториите около него, са били част от Китайската империя. Носело е името Темурту Нор, в превод „Желязно езеро“ и е било спирка по пътя на коприната. При управлението на последната китайска императорска династия - Цин, тези територии, са отстъпени на Руската империя.
Интересен факт е, че в наши дни, нивото на езерото е с около 8 м. по-високо, в сравнение с няколко века назад. В крайбрежните води, са открити потънали селища, различни предмети от бита, дори и златни монети.
Езерото е биосферен резерват на Юнеско и представлява най-голямата защитена зона в страната с разнообразна екосистема, на която имахме възможност, да се полюбуваме и ние. Не знам какво е положението по северния бряг на езерото, но на южния му бряг, макар и в близост до населено място, човек все още може да се почувства попаднал сред недокосната природа.
Разхождайки се по брега, попаднахме на ваканционно селище съставено от самостоятелни помещения, нещо средно между палатки и юрти. Признак, че туристическият бизнес, все по-активно настъпва и по южния бряг на Исък Кул.
Несвършващата брегова линия, неусетно ни отведе далече от Тосор. Не се виждаха вече признаци на цивилизация. Време беше, да се спрем, да поседнем и се полюбуваме на гледките и тишината, улавяйки красотата на момента. Над главите ни, се стелеше разкъсана пелена от бели пухкави облаци. Зад нас, сякаш от нищото, израстваха към небето планинските вериги на хребета Тескей Ала Тоо, част от северен Тян Шан. Някъде там, бе границата с Китай. Пред нас, равната като тава спокойна повърхност на езерото. Зад нея, мержелеещия се в далечината северен бряг, с не по-малко атрактивните планински вериги на хребета Күнгөй Ала Тоо. Бели снежни шапки по върховете и границата с Казахстан, минаваща по билото на хребета.
От безвремието ни измъкна усещането за глад. За закуска бяхме привършили оскъдните си запаси от бисквити, а денят напредваше, беше време да се подкрепим с нещо по-сериозно. Пътят назад, ни отне значително по-малко време. В „нашето“ заведение, бяхме вече свои хора. От разговора със собственика му, узнахме за наличието на планински пътеки, които започват от края на Тосор и водят нагоре към панорамна площадка в планината. Хапнахме и се отправихме в указаната ни посока, с идеята да видим от високо крайбрежието на езерото.
Изкачването до панорамната площадка, не бе дълго. Явно местните жители, не си падат много по планинския туризъм, или просто не им остава време за това.
Хълм, пилон с киргизкото знаме на върха и грубо скована дървена пейка, а под нас Тосор и сините води на Исък Кул.
Изкачването до тук, определено, не ни беше достатъчно. Погледнах в обратната посока, към нагъната, безкрайната планинска верига на хребета Тескей Ала Тоо. Помислих си, „само на ръка разстояние“ и машинално, без да се уговаряме поехме нагоре, към следващия извисяващ се над нас хълм.
Пътеката се виеше следвайки гребена на височината, спускайки и изкачвайки се между хълмовете, а ние упорито вървяхме напред и нагоре.
Теренът беше каменист, създаващ асоциация за пустиня. Това усещане, се засилваше от липсата на буйна растителност. Тук там, в чакълестата, спечена почва, растяха стръкове жилава трева. На места се срещаха и разцъфнали, зелени туфи, които на пипане, бяха бодливи като кактуси. Температурите не бяха високи, но слънцето осезаемо прежуряше, комбинирано с лек ветрец.
Хълмовете се нижеха един след друг, като след всяка височина, която покорявахме, се появяваше нова, още по висока. Хребетът на планината си оставаше все така лъжовно близко, а всъщност, недостижимо далечен.
Така след няколко километра нагоре в планината решихме, че е време да се върнем назад. Ясната пътека, по която се движихме нагоре, на връщане, се оказа с множество разклонения. Добре, че другарчето ми, като в приказката за Хензел и Гретел, поставяше през няколко стотин метра, отметки на картата. Това ни ориентира за правилната посока.
На връщане се отбихме в местното ресторантче, за каничка студен компот. Там ни очакваше собственика му, с въпроса стигнали ли сме до панорамната площадка. Момчето ми, му отговори, че сме вървели нагоре в планината, докато не сме срещнали хора. Попитали сме ги, къде сме? И след отговора им „Китай“, бързо сме тръгнали назад към Киргистан. Неочаквано за мен, това развесели събеседника ни. Късният следобед прекарахме отново на брега на Исък Кул. Този път отправяйки се в противоположна на сутрешната ни разходка посока.
Слабо известен, печален факт е, че най-опустошителната за Европа чумна пандемия /XIV век/, тръгва именно от бреговете на езерото Исък Кул. В продължение на няколко години „Черната смърт“ пътува с търговците по пътя на коприната, за да стигне най-накрая до Европа и предизвика смъртта на повече от 20 000 000 души.
На следващия ден, рано сутринта се качихме на първата маршрутка за Бишкек, в която домакинът ни бе запазил предварително две места. Тосор е малко населено място, от което не тръгват маршрутки. За да се измъкнем от него, ни бе необходимо съдействието на местен, който да ни резервира предварително места в преминаващата маршрутка, или да разчитаме на автостоп. Пътят ни отне около 5 часа, с една почивка в Бомското дефиле.
По обед, бяхме в покрайнините на Бишкек, на познатата ни вече автогара Алматинка, откъдето хванахме такси към хотела. Същият ден, посетихме Ош базар и се разходихме из центъра на града. На следващата сутрин, ни предстоеше път към дома. Така завърши нашето поредно пътешествие.