Проблеми на границата Перу-Боливия, преминаване през Титикака, надпревара с времето по пътя към Ла Пас и най-накрая, прекрасната Салар де Уюни.
Настъпи време да си вземем довиждане с Арекипа и да поемем към границата с Боливия. Планът ни включваше 300 км, нощен преход до Пуно, където да се прекачим за Ла Пас, столицата на Боливия. Изборът ни на автобус, се оказа изключително удачен. Седалките, бяха достатъчно широки и големи, не само за мен, но и за половинката. Разпъваха се, буквално в хоризонтално положение, превръщайки се в удобно легло. В добавка, получихме одеялце и възглавничка. Уверено, мога да кажа, че в пътуванията ни по света, това бе едно от най-комфортните, с нощен автобус. В Пуно пристигнахме към 4 ч. сутринта. Автогарата бе до самия бряг на езерото Титикака. Разположено на 3 812 м.н.в., на границата между Перу и Боливия, то е най-голямото високопланинско езеро на земята. Направихме кратка разходка по брега му. В ранната утрин, водите му бяха тихи и спокойни. Връщайки се обратно в автогарата, реших да се подсладя с блокче шоколад. На 2 м. срещу нас седеше 4/5 годишно перуанче, „забило“ глава в огромно манго. Чувайки звука от разчупването на шоколада, лицето на малчугана, рязко се отлепи от плода, а очите му се впериха в шокаладчето ми, ставайки за част от секундата, буквално два пъти по-големи. Виждайки тази неподправена реакция, споделих малката си сладост, с новия ми приятел, който оказвайки се с парче шоколад в ръцете, загуби всякакъв интерес към злополучното манго. С изгрева на слънцето, се настанихме в следващия автобус и поехме към Desaguadero. Граничен пункт кръстен на едноименната река, разделяща Перу и Боливия, която при него се влива в езерото Титикака. Бях се разположила удобно. Пътуването ни вървеше леко и приятно. Нищо не предвещаваше това, което ни очакваше на границата – нещо, което определям като най-стресиращия момент в пътуванията ни досега. Но да започна с малко предистория. За Боливия са необходими визи. За българите, те са безплатни. Могат да се получат в предварително посочено консулство в Перу, или на границата. Ние избрахме първата възможност. Както разказах в предходния пътепис, поради грешка, в предварително изпратената документация, виза получих само аз. За момчето ми оставаше резервният вариант, изпитан от много други преди нас – да получи своята виза, на границата. Така че, ситуацията не ни притесни и ние продължихме по маршрута си. Нямаше какво да се обърка. Дааа, ама не! Пътувахме към най-голямата драма в пътешествието ни. На границата, слязохме от автобуса. Успешно преминахме граничния контрол на Перу и се вляхме в огромната опашка на входа към Боливия. През това време, автобусът ни продължи някъде напред, в територията на Боливия и ние го изгубихме от поглед. Опашката напредваше бавно, към гишетата пред нас. Вниманието ни, бе привлечено към две ситуации, в които отказаха да дадат визи на други туристи, едните от които бяха американци. От долетелите до нас откъслечни реплики разбрахме, че за зла участ, боливийският граничен пункт е подложен, от височайшото ръководство, на няколко дневна проверка. В процеса на тази проверка, паниралите се граничари, на пук на собствените си разпоредби, престанали да дават визи на границата. Същото сполетя и половинката ми. Не помогна дори посочването на конкретните разпоредби. Непробиваема стена от неразбиране и отказ да бъде издадена виза. Такъв вариант не бяхме предвидили. Както казваше проф. Вучков „Гледам и не вярвам на ушите си…“. Меко казано, ми потънаха гемиите. Все едно ме заляха със студен и горещ душ едновременно. Почувствах се ударена с чук, мокър парцал и всякакви там други предмети, за които може да се сетите. Бях в потрес. Единствено, срамът от недетската ми възраст, ме възпря да зарева като магаре. Макар че, ако смятах, че това ще помогне, щях да го направя. С увесени носове се затътрихме към автобуса, да си съберем нещата и вземем багажа. А той, се оказа на няколко стотин метра, навътре в Боливия. Учудващо, но никой не ни спря или придружи до него. В един момент осъзнах „Ние сме в Боливия, зад граничния и митнически контрол...“ Честно ви казвам, бяхме на косъм, от решението, просто да се качим и продължим. Само факта, че на връщане към Перу, летим със самолет, при което малкото ни, нелегално проникване, можеше да доведе до изпускане на самолета ни за Лима, а от там и за Европа, ни възпря от това действие. Свалихме багажа си и автобусът потегли, оставяйки ни по средата на пътя ни към Ла Пас. А денят напредваше. Върнахме се назад към Перуанската граница, където отново ни удариха печати, този път за влизане в Перу. За себе си, мога да кажа, че случилото се ме изкара извън релси. Добре, че момчето ми, не губи самообладание в такива моменти. Открихме необходимата ни маршрутка, но се наложи, да чакаме, да се напълни, за да тръгнем. Назад, пътувахме около два часа и половина. В Пуно, се качихме на първото изпречило се на пътя ни такси и полетяхме към консулството на Боливия. Там, нова неприятна изненада. Пътувайки през Перу, бяхме загубили представа, кой ден от седмицата е. Оказа се ПЕТЪК, а консулството, вече бе затворено… Получих си поредната порция студен душ и нов удар с всички онези предмети, за които споменах по-горе. Не можехме да чакаме до понеделник, а за издаване на виза, вероятно и до вторник. Резервациите и плановете ни за Боливия /автобуси, хотели, тридневен тур в Салар де Уюни, самолетни билети/, всичко пропадаше. Осъзнаването на това, ме срина и разстрои. Дългоочакваната среща с най-голямата солна равнина на земята, която вече предусещах, изведнъж се превърна в недостижима химера. Чудех се, какво ще правим от тук насетне. Единственият ни вариант бе, да обмислим обратен път, вероятно през Наска и крайбрежието на океана, към Лима, откъдето, след няколко дни, трябваше да излетим за Европа. Намерихме си хотел за през нощта и се спуснахме към града за вечеря. Минавайки покрай прозорците на местна туристическа агенция, видяхме на вътрешната ѝ стена огромна карта, с цветно отбелязани маршрути, тръгващи от Перу към Боливия. Спряхме се, като вкопани. Маршрутите пресичащи границата, бяха два! Отстрани сигурно сме изглеждали, като двойка малчугани вперили жадни погледи във витрината на сладкарница. Влезнахме в агенцията. Последва разговор, от който разбрахме, че в района на Пуно има и втори граничен пункт за преминаване в Боливия, при градчето Yunguyo. Възможност, която разпали огъня на надеждата в мен. Рано сутринта на следващия ден, пътувахме отново към границата. В голямата си част, пътят следваше бреговата ивица на езерото Титикака.
Въпреки предварителните уверения на шофьора на маршрутката, която хванахме, изсипаха ни някъде близо, но всъщност на километри от границата. За да стигнем до граничния пункт, се наложи да продължим с колективно такси, а накрая и километър или два, с тук тук. Отново напуснахме Перу, за втори опит, да влезем в Боливия. Този път ги нямаше опашките от предходния ден. Пунктът при Yunguyo, е значително по-слабо използван, тъй като пътят през него, към вътрешността на страната, е по-дълъг и с повече отсечки. Граничният контрол на Боливия, се помещаваше в малка сграда с широко отворени, големи врати. Половинката влезе първи, а аз, със свито сърце, чаках резултата, отвън. Олекна ми, чак когато го видях да излиза с ухилена физиономия. По думите му, отначало нещата се закучили. Започнало се, въпрос след въпрос „Имаш ли еди какъв си документ?“ – „Не“, „А, …. документ?“ – „Не“, „Какво имаш тогава?“ – „Имам 50 долара“. След представянето на този „документ“, въпросите секнали и той се оказал горд притежател на Боливийска виза. Бях супер щастлива, макар че леко разочаровах граничарите, които видимо се изненадаха, откривайки виза в паспорта ми. Последва печат за вход и най-накрая „ЗДРАВЕЙ БОЛИВИЯ“. От тук, започна надпревара с времето, за да догоним графика си. Маршрутка от граничния пункт до Copacabana. Малко градче на брега на езерото Титикака. Известно е с емблематичния си за региона плаж, който успяхме, само да мернем. Слабо известен факт е, че на него е кръстен небезизвестният плаж Copacabana, в Рио де Жанейро, Бразилия. Прехвърляне на друга маршрутка. Пресичане по вода на езерото Титикака, при градчето San Pablo de Tiquina. Обяд на крак и последна отсечка към столицата на Боливия.
В Ла Пас пристигнахме, в късния следобед. Маршрутката ни стовари насред огромно стълпотворение от хора, на автогара, в покрайнините на града. Атмосферата не беше особено приветлива. За нас веднага се залепи някакъв „нехранимайко“, видимо под въздействието на субстанции. Игнорирайки го, скочихме в първото такси и се отправихме към нужната ни автогара. На последната, пристигнахме два часа преди нощния автобус за Уюни. Успяхме. Сега, когато бяхме наваксали с времето, вече гледах на случилото се по различен начин. Така е трябвало да стане, за да имаме възможност да разгледаме още места по пътя си, които иначе щяхме да пропуснем. Последва 10 ч. нощен преход и ето ни, в 6 ч. сутринта, в градчето Уюни. А след няма и два часа, вече товарехме багажа си във високопроходимия джип, който в следващите три дни, щеше да ни преведе през белите равнини на Салар де Уюни, през гейзери, населени с фламинго лагуни, вулкани, каньони, гигантски вкаменени дървета и други чудеса на природата, на няколко хиляди метра височина, дълбоко в Андите.
Uyuni
Възниква 1890 г., като свързващ пункт към границите с Чили и Аржентина. Разположен на близо 3 700 м.н.в. днес, той играе ролята на отправна точка за турове към най-голямата солна равнина в света. В него имахме 2 часа да поразгледаме, докато отворят избраната от нас агенция за турове до Салара, но бяха предостатъчни. През моите усещания и очи, това бе един безличен и изключително прашен град. Обгръщаха ни талази фин, пустинен прах. Носен от вятъра, той проникваше под дрехите, влизайки навсякъде. Затрудняваше дишането и дразнеше очите ни. Вървяхме и се задъхвахме. Добре, че не ни се наложи да пренощуваме в Уюни. Чудехме се, как живеят хората там и какво се случва с дробовете им. С радост напуснахме това неприветливо място за да поемем към едно паметно и незабравимо приключение. Първата спирка в маршрута ни бе старото влаково гробище.
Cementerio de Trenes
Ръждясали, прави като стрела релси, изгубващи се в хоризонта. А наоколо, разхвърляни стари, парни локомотиви с нанизана зад тях върволица от десетки корозирали вагони. Място все още пазещо спомени за едни други времена. Само на хвърлей от града, но сякаш изолирано и забравено от цивилизацията. Гробище на амбиции за прогрес и развитие.
Всичко започва в XIX век, с бума на минната индустрия в Боливия и грандиозен за времето си проект търсещ път за износ на добиваните в района минерали. Това всъщност, е първата железопътна линия в страната. По нея, към Тихия океан потичат мед, калай, сребро, злато, нитрати и всичко друго, което е можело да бъде добито тук.
Мечтата за развитие на региона умира след войната между Чили и Боливия. В нея, Боливия губи областта Антофагаста и излаза си на Тихия океан. Напрежението между двете страни е високо, а минната индустрия на Боливия колабира. 40-те години на миналия век, престават да функционират голяма част от мините в района. Железните коне, препускали десетилетия наред към океана, са просто изоставени край пустеещите релси. Там те почиват в мир и до днес, превръщайки местността в своеобразно влаково гробище.
И най-накрая, ето я и нея - Салар де Уюни. Без пътища и посоки, просто една безкрайна равнина, покрита с няколко сантиметра вода, сливаща се в далечината с небето. А тук таме, малки, тъмни точки – джипове движещи се бавно, сякаш плъзгащи се по водната повърхност.
Salar de Uyuni
Природно чудо възникнало в резултат на изсъхване, в периода на късния плейстоцен, на намиралите се тук солени езера. Процес завършил преди около 11 500 години. След него, на мястото на езерата са останали обширни солни отлагания с дебелина от няколко метра, до /предполага се/ няколко десетки метра. Днес, то заема площ от приблизително 10 582 км² и е най-голямата солна равнина на земята. Намира се в южната част на платото Алтиплано, в Андите, на 3 653 м.н.в.
Удивителен факт е, че въпреки огромната му площ, средната надморска височина на Салара варира с по-малко от метър, превръщайки го в една безкрайна равна повърхност, блестяща под слънчевите лъчи. Тези обстоятелства са го наложили като място, използвано за калибриране на висотомерите на спътниците движещи се в орбитата около земята.
Влажността на въздуха в Салара, целогодишно е сравнително ниска, в рамките на 30/40%. Най-високите дневни температури в района, от порядъка на 21 °C, са измерени през местното лято, в периода от ноември до януари. А най-ниските дневни температури, от порядъка на 13 °C, през юни. Нощем температурите рязко падат, като целогодишно са в рамките от -9 до 5 °C. От края на юни до началото на дъждовния сезон, който започва ноември, Салара е напълно сух. Тогава, той изцяло оправдава едно от прозвищата си – солна пустиня. В нея обаче вместо пясък, сте заобиколени от милиарди тонове, искряща, бяла сол.
Ние посетихме това приказно място, към края на дъждовния сезон, когато то почти изцяло бе покрито с фин слой бистра вода, образувайки едно необятно, естествено огледало, в което се оглеждаха облаците. Накъдето и да погледнехме, виждахме безкрайна белота. В един момент загубих усещането за реалност. Небето и земята около мен, се бяха слели в едно цяло.
Бях обгърната от магията на природата. Една перфектна симбиоза между небе, вода и земя. Границите между тях, бяха неуловими за окото ми. Пъплещите в далечината хора и автомобили, сякаш преодолявайки силите на земното привличане, се отделяха от земята, реейки се в облаците. Имах чувството, че незнайно как, съм попаднала в друго измерение, за което не важаха природните закони.
Бях заобиколена от удивителна, неземна красота, която обърква човешките сетива. Ако трябва да я определя с една фраза, бих казала – „Сън наяве“. Фантастична гледка, която те прави щастлив и те кара да се чувстваш жив. Не случайно Салара е използван за снимачна площадка на много емблематични филми, между които и „Междузвездни войни: Последните джедаи“.
В центъра на тази безкрайна солна равнина има обетована земя – група от скални острови, които за жалост не можахме да посетим, защото около тях имало по-дълбоки участъци вода. Те са останки от върховете на древни вулкани, обрасли с гигантски кактуси, за които се твърди, че достигат височина от 10 м.
Местните индианци от етноса Аймара имат легенда, връщаща ни в митичните времена, когато по света са бродили титани и се е зараждала историята на тези земи. Тогава, обграждащите Салара планини, Тунупа, Куску и Кусина, са били гиганти. Куску бил мъж на Тунупа, но я изоставил с дете на ръце, заради Кусина. Освобождавайки натрупалата се в сърцето ѝ мъка, Тунупа заплакала докато кърмела детето си. Нейните сълзи се смесили с млякото ѝ и образували Салар де Уюни.
Monumento al Dakar
Потегляйки и отново спирайки за нови и нови гледки и усещания, неусетно се приближихме до паметника на рали Дакар. Той е изграден изцяло от сол, в памет на петте години /от 2014 до 2018/, в които Слар де Уюни е била етап в маршрута на емблематичното рали.
Playa Blanca Salt Hotel
Стотина метра зад паметника, като остров в бялото море стои Playa Blanca, пристан на който акостират преминаващите през Салара пътешественици.
Това е местна забележителност - първият в света хотел изграден от солни блокове. Едноетажна сграда, в която всичко /стени, маси, столове, легла/, освен покривът и вратите е направено от сол. Пристъпихме в този своеобразен музей на солта. Полупрозрачен покрив, от който струи пречупена слънчева светлина. Под краката ни хрусти смляна на ситно сол. А около нас, оригинална обстановка, в която основният акцент – солта, се преплита с битовите мотиви на местното население.
Сградата отдавна не функционира като хотел. Днес, тя е междинна спирка за почивка в средата на солната равнина. Водачите започнаха да подготвят обяда ни, а ние с останалите от групата, се пръснахме около сградата, изучавайки околността. Последва обядът – салата от зеленчуци и ястия от киноа и месо. Беше екзотично и вкусно.
Plaza de las Banderas Uyuni
В непосредствена близост до сградата на хотела, е изградена площадка от солни блокове, повдигната на около половин метър над земята. На нея, се веят десетки знамена, оставени от посетилите това прекрасно място хора.
Кратка почивка и отново бяхме погълнати от необятната солна пустиня. Във всички посоки, на десетки километри, блестяща като стъкло, равна, бяла повърхност. Само на места, в далечината виждахме бавно движещи се, малки, черни точки – други търсачи на приключения, като нас, отправили се към хоризонта.
Colchani
Накрая, все пак напуснахме солната равнина през една от входните ѝ порти – малкото селище Колчани. В него солта е неотменна част от живота и източник на препитание. Местните, поколения на ред, се изхранват добивайки сол от Салара. Кооперативът на Колчани е единственият имащ разрешение да прави това. Солните запаси на Салар де Уюни се определят приблизително на 10 милиарда тона. От тях годишно се добиват около 25 000. Солта се реже на блокчета, оставя се да изсъхне, след което се събира и транспортира.
Вечерта пристигнахме в малко селище, някъде в покрайнините на Салара. Настаниха ни разбира се, в солен хотел. Условията бяха базови, но беше уютно и имаше душ с топла вода и легло, от сол разбира се.
Вечеряхме и просто се сринах в леглото. Умората, натрупала се по дългия път от Пуно в Перу до Уюни в Боливия и емоциите от преживяното в Салара, ме бяха изтощили до краен предел. А предстояха още два дни на приключения на платото Алтиплано, за които трябваше да събера сили.
Следва продължение…