Сол, вятър, лагуни, фламинго и още много приключения на над 4 000 метра надморска височина, някъде в Боливия.
Вторият ден от нашето тридневно приключение в южната част на платото Алтиплано, започна със закуска в 7 сутринта. След нея, се сбогувахме с приютилия ни за кратко солен дом и поехме към първата ни цел за деня – солната пустиня Чигуана. Неусетно, пейзажът около нас се промени. Стръмните, каменисти склонове преминаха в сивкаво-бяла, равна повърхност, простираща се километри напред. Растителността, макар и рядка, изчезна изцяло.
Salar de Chiguana
Преди хиляди години, Салар де Чигуана е представлявала разляло се в голяма, затворена равнина, сравнително плитко, солено езеро. Вследствие намаляване на валежите и повишаване на изпарението, езерото пресъхва. След него остава тънък слой сол, примесен с вулканична пепел, откъдето идва и сивкавият му цвят. Намира се на самата граница с Чили, на 3 650 м.н.в. С площ от 415 кв. км, тя нежно е спрягана като по-малката сестра на огромната, бяла красавица Салар де Уюни.
Слизайки от джипа, усетих агресивността на средата, в която попаднах. Плоска, като тава равнина, покрита сякаш с втвърдил се и посивял миналогодишен сняг, осеян на места с малки, чакълести бабуни. Студен, разреден въздух, който дробовете ми жадно поглъщаха, в желанието да набавят необходимото им количество кислород. И вятър, неспирен, препускащ и хапещ, от който няма къде да се скриеш. В далечината, издигащи се бели шапки на отдавна застинали вулкани. Среда, толкова пленяваща и в същото време враждебна, на която се възхищавах от позицията на наблюдател, но в която трудно бих оцеляла, без удобните придобивки на цивилизацията.
В този момент, на осъзнаване, на крехкостта на тялото си, неочаквано открих пред мен следа, от човешки ръце. Железопътни релси, като метална бразда пресичаха снагата на равнината. Негово величество човекът, това малко, амбициозно същество, изминало дългия път от неолита до пътуванията в космоса, бе оставило отпечатъка си и тук, хвърляйки предизвикателство в лицето на природата.
Чувствайки се безнаказано, с подкрепата на цивилизацията зад гърба си, сътворих малка пирамидка от камъни, която надявам се, все още издържа поривите на вятъра. Знак, че някога и аз съм била там, високо в Андите, обградена от снежнобели върхове, в свят наситен със сол и вулканична пепел.
Mirador Volcán Ollagüe
Следващата ни спирка бе естествена, панорамна площадка на приблизително 4 200 м.н.в., от която се откриваха прекрасни гледки във всички посоки. Но, най-вече към Volcán Ollagüe, наричан от местните Ullawi. В превод от езика аймара означава „наблюдавам“. Името му, е пряко свързано с издигащия се стотина метра над кратера на вулкана стълб бял дим. Според аймара, това е диханието на духа на планината, който наблюдава от високо и бди над земите им. Във фолклора на аймара, подобни места, се възприемат като портали към света на боговете, през които последните общуват с хората и демонстрират гнева или благоволението си. По склоновете на вулкана, включително до надморска височина от 5 600 м. има действащи мини за добив на сяра. Дори и днес, миньорите работещи там, спазват традициите на аймара, принасяйки жертви на духа на планината, за да бъде той милостив към тях.
Ollagüe е на повече от 1 000 000 години. Намира се на границата между Боливия и Чили. Това е единствения действащ вулкан на територията на Боливия. Най-високата му точка се издига на 5 868 м.н.в.
Откъсвайки поглед от гледката към издигащия се пред нас вулкан, вниманието ми бе привлечено от релефа на заобикалящите ни скали. Сякаш поредица от червено-кафеникави, каменни вълни минаваха край мен, застинали в странни, предизвикващи фантазията ми форми.
От водачите ни разбрахме, че тези причудливи, каменни образувания, всъщност са втвърдените потоци на преминалата някога от тук река от лава, оставила след себе си своеобразна скулптурна галерия. В следващия половин час, групата ни се разпръсна по околния ландшафт, в търсене на уникални форми. Разбира се, ние не останахме по-назад.
Накрая, подканени от водачите, се качихме във „вседехода“ си и нашият „керван“, бавно пое към следващата точка в маршрута. Поглеждайки настрани, видях самотен, строен силует, който стремглаво се отдалечаваше от нас. Предполагам младо, мъжко гуанако или викуня. Трудно ми бе да направя разлика между тези два диви братовчеда на ламата.
Laguna Canapa
Движейки се така, стигнахме до първата лагуна – Канапа. Красиво, солено езеро, разляло се на площ от около 1,4 кв. км, на надморска височина от около 4 140 м. Едно прекрасно място, заобиколено от вулкани, между които веднага се откроява гигантския колос на едноименния Cerro Canapa /5 882 м.н.в./.
Очаквахме да видим ята от фламинго, но за наше разочарование, езерото бе пусто. Остана ни единствено, да се разходим по брега му и се полюбуваме на откриващите се гледки.
Следваща спирка, бе място с натрупани безразборно една върху друга скални канари, удобно създаващо завет, на което водачите започнаха да подготвят обяда.
През това време, ние решихме да изследваме района наоколо. Голямата надморска височина и сухият, суров климат, с големи температурни амплитуди между деня и нощта, бяха оставили своя отпечатък. Докъдето поглед стига, се простираше каменист, полугол пейзаж, с оскъдна растителност.
На места, скалите бяха покрити с плътен мъх, визуално превръщащ ги в големи зелени възглавници. Тук-таме виждах единични, ниски храсти. Преобладаваха малки туфи кафеникава трева, която се оказа доста жилава и бодлива. Последното, другарчето ми, изпита на гърба си, сядайки върху една голяма, удобно изглеждаща туфа. А това, представете си, е основната храна за тревопасните представители на местната фауна.
Неочаквано, се сблъскахме с някои от тях – малки пухкави зверчета, любопитно надзъртаха от цепнатините в скалите. „Viscacha“, делово отбеляза един от водачите ни. Наричат ги „зайците на пустинята“, но въпреки очевидната прилика, вискачите нямат родствени връзки със заека. Живеят на големи колонии, начело с доминиращ мъжки. За тях казват, че са любопитни и общителни, но колкото и да се опитвах, да привлека вниманието им с парченце ябълка, не успях да спечеля доверието им.
Altiplano
След като се подкрепихме с вкусен обяд, поехме отново по прашните пътища на южно Алтиплано. От испански „висока равнина“. Това е най-обширното плато в двете Америки и второто по големина на земята, след Тибетското плато. Простира се от Перу, през Боливия, та чак до Чили и Аржентина. Характеризира се със студен, сух климат и едни от най-оскъдните валежи на земята. Поради високата надморска височина, разреденият въздух и ниската концентрация на водни пари и озон, то е място с много тънка атмосфера, подложено на силна, слънчева радиация. Въпреки агресивната среда, южно Алтиплано е роден дом за розовото фламинго. Емблематична птица, в търсене на която, се носехме от лагуна към лагуна.
Най-накрая, при лагуна Хедионда, късметът ни сработи и срещнахме първите фламинго.
Laguna Hedionda
Името ѝ в превод, буквално е „Воняща“. Слизайки от джипа, усетихме осезаемо значението на името ѝ. Удари ни натрапчива миризма на развалени яйца, дължаща се на високото съдържание на сяра във водите на лагуната. Солеността на водата ѝ, е от порядъка на 66 до 88%, при средна дълбочина от 30 см, но е богата на зоопланктон и водорасли. С две думи, идеални условия за обитаващите я фламинго.
Водена от импулса, се насочих към тези розови, дългокраки красавици. Приближавах се все по-близо и по-близо. В един момент, явно преминах някаква, видима само за тях черта и те бързо започнаха да се отдалечават от мен. Спрях се, спряха се и те. Поех отново към тях, поеха и те. Явно, това беше границата, до която бяха склонни да ме допуснат.
Убедена съм, че това бяха представители на един от рядко срещаните видове фламинго – Андското фламинго. Отличава се с жълтеникавите си крака и черното оперение по края на крилата си. Освен него, лагуните на Алтиплано са обитавани от фламингото на Джеймс и Чилийското фламинго. Характерен белег на всички фламинго са дългите крака, извития клюн и розовото оперение, което варира в зависимост от диетата им. Хранят се, с обитаващите солените лагуни, микроорганизми и водорасли, като ги филтрират от водата, с клюна си.
Разположена на площ от 3 кв.км, на 4 121 м.н.в., заобиколена от снежни върхове, лагуна Хедионда е считана за една от най-красивите лагуни в района. Действително, гледките които се откриват от бреговете ѝ, са меко казано завладяващи.
В непосредствена близост до лагуна Хедионда е Laguna Chiarcota. А малко по-нататък стигнахме и до Laguna Honda. Те също ни предложиха прекрасни гледки. Максималната дълбочина на последната е едва 10 см. Въпреки това, незнайно защо, в превод от испански, името ѝ означава „Дълбоката лагуна“.
Пътят ни водеше през почти гол, пустинен ландшафт. Край нас прелитаха картини, някак си нереални, далечни от представата ми за Земята. Възприятието ми се бореше с тях, в опита си, да намери нещо познато. Чувствах се като астронавт, изследващ новооткрита планета, някъде в дълбините на космоса.
Последваха още сребристобели лагуни с покрити от солни отлагания брегове, живописни пейзажи и разбира се големи колонии от фламинго, за които заобикалящата ни, непривичната за нас, сурова среда, бе нещо познато и родно.
Продължавайки движението си на юг, стигнахме до пустинята Силоли. Входна врата към националния парк „Fauna Andina Eduardo Avaroa“.
Siloli Desert
С надморска височина от 4 500 до 4 700 м., тя се явява една от най-високо разположените и най-сухи пустини на земята. Попаднахме в сивкаво море от пясък и ситни камъчета, разбиващо се, в издигащите се, в далечината, червеникавокафяви силуети на вулкани, рязко контрастиращи със синьото небе. А около нас, една заплашителна тишина, нарушавана само от свистящия вятър и хрустенето на камъчетата под обувките ни.
Погледът ми привлече самотно, малко островче, кацнало, незнайно как, в средата на пясъчното море. Вероятно вулканична сълза, изхвърлена от гърлото на разярен вулкан и паднала тук преди хиляди, а може би милиони години.
Навлизайки дълбоко в пустинята Силоли, каменните капки ставаха все повече и по-големи, очертавайки посоката, от която някога се е посипал вулканичният дъжд.
Ето го и творението на природата, направило тази пустиня световно известна – Каменното дърво. Казах си „А какво друго, би могло да изникне тук.“. И в този момент го видях. Непосредствено до каменния исполин. Малък, зелен предвестник на живота, успял да оцелее, в едно от най-враждебните места на земята.
Arbol de Piedra
В превод, буквално „Каменно дърво“. Изваяна от времето и вятъра скулптура. Завършващ щрих, от ръката на художника Природа, в картината Силоли. Казват, че стои тук от милиони години. В главата ми се щураха въпроси: „Възможно ли е, нещо толкова интригуващо и красиво, да е просто бездушен камък.“ „А дали безкрайно дългото му съществуване, шепота носен от вятъра и докосванията на други живи същества, не са му вдъхнали живот.“ Застанах до него и опрях ръка в твърдия му ствол. Може би, с надежда, да усетя пулса му.
Исполинът до мен, не ми проговори, не сподели тайните си. Останаха ми само споменът и снимките.
Околността бе дом на негови събратя. Скални образувания с различни форми и размери, от които след още милион години, може би ще се родят нови шедьоври на природата.
Последната ни спирка за деня, бе още едно от емблематичните места на южно Алтиплано, наречено Червената лагуна. Пътувайки към нея, преминахме край две алпаки – майка с малкото си. На фона, на заобикалящия ни пейзаж, те изглеждаха, като изгубили се в безкрайната камениста равнина.
Laguna Colorada
Солено езеро, покриващо площ от около 60 кв. км, на приблизително 4 278 м.н.в. То е дом, на огромни популации фламинго, привлечени от богатите на планктон и водорасли води на езерото, достигащи максимална дълбочина от 50 см. Прочуто е с червения цвят на водата си, ярко контрастиращ с образувалите се на места в езерото, бели островчета от натрупвания на боракс.
Спряхме на оформена между вулканични скали наблюдателна площадка, издигаща се високо над брега на лагуната. Първата ми мисъл, когато брулена от вятъра, се изправих над Червената лагуна, бе „Колко красива и огромна е.“. Но в същото време, дълбоко в мен усещах безпокойство. Някакъв приглушен, първичен страх от неземното непознато пред очите ми. Там долу, под мен, на километри се простираше, непривична за съзнанието ми, яркочервена водна повърхност. Тя бе разкъсана, на места, от искрящо бели зони, над които, като пара се издигаха белоснежни облаци, отнасяни от галопиращия над лагуната вятър. Подсъзнанието ми шепнеше „Не приближавай, Опасно“. Но на пук на това предупреждение, очите ми виждаха хиляди розови точки – фламинго, които спокойно крачеха по кървавочервената водна повърхност.
Явно не само аз, но и живеещите по тези земи Аймара, изправяйки се пред водите на Червената лагуна, са се чувствали по подобен начин. За тях, това е мистично място, свързано с древни ритуали и жертвоприношения. Арена на битки, на която се е проляла и смесила човешка и божествена кръв, променила до неузнаваемост цвета на езерото.
Разбира се, обяснена научно, истината е съвсем различна и банално проста. Чудото с червените води, се дължи на комбинация от два фактора - високо съдържание на сулфати във водите на лагуната и разпространените в нея водорасли. За да се предпазят от високата за района ултравиолетова радиация, последните произвеждат червен пигмент /каротеноид/. Именно тези водорасли, са любима храна на живеещите тук фламинго. От там идва и ярко розовият цвят на оперението им.
Необичайно ярките оттенъци на водата, заобиколена от планини и вулкани, правеха пейзажа да изглежда нереален. Бях в захлас, запленена от невероятната картина. В такива моменти, отделеното време, колкото и да е то, изтича като миг. Така изтече и нашето време с Червената лагуна.
На мястото, където трябваше да прекараме нощта пристигнахме по здрач. Беше някъде, по склона на вулкан, на голяма надморска височина. Едноетажна постройка, стаи за по четири човека и обща баня, с ограничено количество топла вода. Електричеството се осигуряваше от генератор. Предупредиха ни, че в интервала от 22:00 до 06:00 няма да има осветление. Но всички тези битови несгоди бяха толкова незначителни, пред емоциите и усещанията, които получихме и съхранихме в сърцата си. Имаше и бонус – на стотина метра от сградата, от дълбините на вулкана извираха термални води оформили близо до ръба на хребета, естествен, каменен басейн. След вечеря, решихме да се потопим в горещите води на извора. Навън нямаше осветление и беше тъмно като в рог. За щастие, придружи ни двойка от групата ни, въоръжена с челник. Близо до извора имаше малка постройка, в която се съблякохме. Поради липсата на светлина, последното, също се оказа сериозно предизвикателство. Опасявайки се, че в тъмното трудно ще открием дрехите си, ги събрахме в плик, който взехме с нас. С идването на нощта, температурата навън, бе рязко спаднала. Подгонени от студа, нагазихме в спасителната благодат, потапяйки се до шия в горещата вода. По думите на един от водачите ни, тя бе с температура от порядъка на 35/38 °C. Отпуснах се в топлата прегръдка на басейна, а около главата ми се издигаха малки облачета пара. Истинско удоволствие за тялото и наслада за сетивата ми. Затворих очи и се отдадох на блаженството, а когато ги отворих, видях нещо изумително. Нощното небе блестеше, осеяно от толкова много звезди, които се сливаха и изглеждаше така, сякаш някой художник е взел дебела четка и е рисувал по него. Звездите, не бяха само над нас, а и около нас, обгръщайки ни отвсякъде. Това бе нещо изумително, случващо се за първи път в живота ми. Вероятно ефект, получил се от голямата надморска височина, кристално бистрия въздух и десетките километри открит хоризонт. Небосводът, ни беше захлупил с безброй звезди, слели се в огромни, сияйни пътеки. Всичката тая красота изглеждаше толкова близо до нас, че имах чувството, че ако се протегна, ще топна ръката си в златната боя. Седяхме в извора и се взирахме, онемели. Бяхме като хипнотизирани. Никъде другаде не съм виждала такова небе, застлано с плътен, златен килим. В момента се сещам за хилядите звезди над Бялата и Черната пустиня в Египет, да, беше красиво, но не беше същото!
В един момент двойката, с която бяхме дошли решиха, че им е достатъчно. Наложи се да ги последваме, обвързани от светлината на техния челник. Излизайки от топлата прегръдка на водата, настръхнах от рязката промяна в температура. Скоростно се подсушихме, студът не позволяваше да се разтакаваме😊 и забързахме след спътниците си.
През нощта, се сблъскахме с ново предизвикателство – височинната болест. Прояви се в затруднено дишане. Поемаш си въздух, но все едно нищо не влиза в дробовете ти. Отваряш уста и вдишваш дълбоко, но отново не ти е достатъчно. Чувствах се, като риба на сухо. Спасението дойде с двойна доза от добрия, стар аспирин. Лек при слаби симптоми на височинна болест, за който бяхме чели още в България. Аспиринът разрежда кръвта, спомагайки на циркулацията ѝ. Време беше да поспим и съберем сили за предстоящия ден и още приключения на платото Алтиплано.
Следва продължение…