Впечатляващи гледки, древни руини, малко история, много емоции и трудно изкачване на върха на планината.
Преодолели не малко препятствия, най-накрая пристигнахме в Aguas Calientes. Малко градче, на брега на река Урубамба, в подножието на планината, върху която е кацнало едно от новите чудеса на света. Бих го нарекла по-скоро туристически комплекс, обслужващ безкрайния поток от желаещи да видят с очите си и се докоснат до легендата за изгубения и преоткрит отново, древен град на инките – Мачу Пикчу. Той беше някъде там, високо над главите ни, останал столетия наред скрит, дори за испанските конкистадори. С нетърпение очаквах срещата с него. На следващия ден, рано сутринта, хванахме първия автобус към археологическия комплекс. Движихме се бавно по криволичеща серпентина, изкачвайки се нагоре в планината. След формалностите на входа, игнорирахме стандартната посока, в която се движеше потокът от туристи и търсейки уединение, завихме на дясно, излизайки на прецизно терасирания склон на комплекса.
Бях изгледала много снимки и филмчета за Мачу Пикчу, но се оказах неподготвена за това което ме очакваше. Гледките бяха зашеметяващи, уникални, фантастични. Пред нас, стъпаловидно по склона, се спускаха редове от каменни постройки, между които, на талази преминаваха потоци от мъгла, а вдясно от нас, сякаш от нищото изригваха, вертикално нагоре, зелени върхове. Ще кажа само - магическо място, в което сътвореното от хората и изваяното от природата, се съчетават с поразителна красота.
В моментите, в които въздушните течения отнасяха поредния облак мъгла, пред нас се откриваше извисяващия се над града връх - Уайна Пикчу. Тази гледка споделяхме с разхождащите се свободно по терасите лами и алпаки. Те приемаха присъствието ни като даденост и спокойно пощипваха от зеления килим в краката ни.
Терасите, върху които се намирахме, покриват площ от около 12 акра. Най-външните от тях, се надвесват над самия ръб на пропастта. Те имат двойна функция. От една страна, тези гигантски стъпала, са били източник на селскостопанска продукция, а от друга, са стабилизирали терена, върху който е издигнат града. Влажността в района е висока, като годишно падат над 1800 мм дъжд. Достатъчно за отглеждане на посевите, без да се налага допълнително напояване, но е и предпоставка за ерозия на почвата и свлачища. Терасите са изградени така, че да предотвратят последните. Те се състоят от положени един върху друг пластове. Най-долният, е от големи камъни. Следва пласт от дребен чакъл, покрит със смес от уплътнени пясък и чакъл. Най-отгоре е застлана плодородна почва, донесена от дъното на долината. Тази гениална конструкция, абсорбира добре влагата и създава надежден дренаж за оттичане на излишната вода от терена, предпазвайки града от наводнения.
Смята се, че Мачу Пикчу, е създаден някъде в първата половина на XVти век, по времето на деветия Сапа Инка Пачакутек, като е бил дострояван и при наследника му Сапа Инка Тупак Юпанки. Теориите за предназначението на комплекса са различни, от резиденция на властващия Инка, през свещен церемониален център, та до административен център на прилежащата територия. Размерите на града, не са големи, около 150 сгради. Реколтата от намиращите се тук обработваеми площи, е можела да изхрани, не повече от 750 постоянно пребиваващи жители. Въпреки това, значителна част от терена е отделена за изграждането на храмове и аристократичен квартал. В подстъпите на града, са открити около 100 пещерни камери, използвани като гробен комплекс. Изследванията на останките в тях сочат, че в преобладаващата си част, те са на янакуни - хора от простолюдието, с различен социален статус, използвани най-вече като слуги от аристокрацията. Генотипа им показва, наличие на представители от всички краища на обширната инкска империя. Интересен факт е, че почти 2/3 от погребаните, са жени. А състоянието на костната им структура говори, че те, не са били подложени на тежък физически труд. Всичко това, ме навежда, към първото изложено предположение – скрито от чужди погледи, кралско убежище, проектирано и изградено с много вкус и внимание към детайлите. Защитено, тайно място, даряващо красота за очите и радост за душата. Както се казваше в една стара американска комедия „It's good to be a king“.
Продължавайки напред, напуснахме терасите и навлязохме между жилищните постройки на комплекса, потъвайки в снежно бели, гъсти облаци мъгла. Те се появяваха изневиделица около нас и изчезваха също толкова бързо, отнасяни за секунди, сякаш с щракване на пръстите. Това, което ми направи впечатление тук, бе изпълнението на градежа. Видно, технологията на изграждане, бе значително опростена, в сравнение с монументалните основи на дворци и храмове в Куско. Да, основният принцип бе същият, но липсваха огромните, странно издялани, каменни блокове и прецизното напасване по между им.
Минавайки през жилищния район, стигнахме до сърцето на града – главния му площад. Около него са съсредоточени основните сгради в комплекса. От другата страна на площада видяхме терасовидно оформен хълм, наподобяващ пирамида. На върха му стои ритуалният камък Интиуатана.
Преминахме през площад и продължихме към изкачващите се високо над града тераси, нагоре в планината. Именно от там, пред нас се разкриха познатите на всеки по света панорамни гледки, превърнали Мачу Пикчу в едно от новите чудеса на света.
Разположен на 2430 м.н.в., върху седловина свързваща два планински върха – Мачу Пикчу /в превод от кечуа „Стар връх“/ и Уайна Пикчу /„Млад връх“/, градът е идеално адаптиран към терена. От него, сякаш земята пропада, вертикално надолу, цели 450 м., до руслото на дивата река Урубамба, която го обгръща от три страни. От града, се откриват чудесни гледки към долината под него, но той остава скри от чужди погледи.
Мястото е със субтропичен климат и средни температури през цялата година от порядъка на 18 °C. Поради атмосферните условия и близостта на реката, Мачу Пикчу почти винаги е обвит в мъгла. Но, ние изтеглихме печелившия билет в тази лотария. С напредването на деня, мъглата се разсея, давайки ни възможност, да се насладим с пълна сила, на заобикалящата ни красотата.
Продължавайки изкачването, не след дълго стигнахме до входа на пътеката към върха на планината. Там се извършва регистрация /записване в тетрадка/ на поелите нагоре. На върха има пазач с радиостанция, който е в постоянна връзка с входа, долу. На слизане, се отмятате, че сте завършили маршрута. Така се контролира движението по трасето. Тук ще вметна, че билетите ни /купени преди няколко месеца/, включваха посещение на археологическия комплекс плюс изкачване на едноименния връх. Това е опция, която по желание, може да прибавите към резервацията си. Срещу допълнително заплащане, разбира се. Всъщност, възможностите са две, изкачване на Уайна Пикчу или Мачу Пикчу. Ние, бяхме избрали по-високия връх. Има ограничение в дневната бройка посетители, както на археологическия комплекс, така и на върха. Последната, е значително по-малка. Фиксиран е и часови диапазон за започване на прехода. Нашата резервация предвиждаше вход от 09:00 до 10:00 ч. Освен резервацията, на входа към трасето, се проверяваха и паспортите.
Пътеката, по която поехме, бе обвита от буйна, зелена растителност, но поддържана в добро състояние. В началото, бе достатъчно широка и с лек наклон. Низ от каменни стъпала, водещи нагоре, към нашата цел.
На места, зеленината край нас се разкъсваше, откривайки невероятни гледки към величествените Анди и все по-отдалечаващия се, но все така красив Мачу Пикчу.
Тръгнах по маршрута, с леко сърце. Не предполагах, какво ме очаква - едно безкрайно изкачване по стълби, които продължаваха и продължаваха нагоре. С набирането на височина, пътеката се стесни и стана доста стръмна. Удобните отначало каменни стъпала, започнаха да ми се струват по-високи и неравни. Разреденият въздух, в комбинация с това, че все още, не се бях възстановила от наскоро споходилия ме вирус, си казаха своето. Чувствах умора и отпадналост. Целият маршрут е някъде между 3 и 4 км. Спирахме за кратка почивка на всеки двадесетина стъпала. Настигна ни добре екипирана жена, която след стотина метра, се отказа и тръгна назад. Момчето ми предложи, да спра и да го изчакам, но аз не се предадох. Катерех се, пълзях, но продължавах напред. Разминахме се и с няколко връщащи се от върха групи. Виждайки изплезените ни езици, те с усмивка ни пожелаваха успех.
Но гледките, те бяха достойна компенсация за усилията, които полагах. Хоризонт от стръмни, назъбени върхове се появяваха в безкрайно море от бели облаци, за да се изгубят, само след секунда, отново в него. Долу, под нас, смалилият се до неузнаваемост Мачу Пикчу, а стотици метри още по-надолу, сякаш разсичащо планината, се очертаваше руслото на река Урубамба. От тук, тя изглеждаше тиха и спокойна, нищо общо с бурния ѝ характер, който добре познавахме.
Любопитен факт е, че каменните стъпала по които се изкачвахме, са положени по снагата на планината от някогашните ѝ стопани – инките, няколко стотин години, преди самите ние, да се появим на този свят. Това, правеше изживяването, още по-интригуващо. Изкачвахме се по стъпките на поколения инкски жреци, а може би и на самия върховен владетел Сапа Инка, към върха, издигащ се над Свещената долина, някъде там, в облаците.
Най-накрая, го видях ясно - върха на планината. Той изплува от бялата пелена, високо над нас. Изглеждаше измамно близо. Това повдигна настроението ни и вля в мен нов прилив от сили, за последен щурм към висините.
Тогава, съдбата реши да си направи зла шега. Заваля, а пред нас бе най-опасеният участък в маршрута. Изключително стръмна и тясна пътека, по която трудно и рисковано можеха да се разминат двама души. От едната ми страна – мокра скала, а от другата стотици метри вертикална пропаст, в дъното на която виждах река Урубамба. Едно подхлъзване или залитане и….. Страховита перспектива. Признавам си, поглеждайки надолу, сърцето ми се свиваше от ужас, но поглеждайки наколо, пееше в захлас от чутовния пейзаж. Усмихвах се, може би, за да се окуража сама.
Поех си дълбоко въздух и подпирайки се на скалата, бавно, стъпка по стъпка, запъплих нагоре по назъбените каменни стъпала, които дъждът бе превърнал в нестабилна, хлъзгава повърхност.
Направихме го – стигнахме до края на маршрута. Трудно, но успяхме. Въпреки умората и зора, който видяхме, се справихме геройски. Чувствах се изтощена, но щастлива и горда. За мен, да посетя Мачу Пикчу и изкача най-високия от трите издигащи се около него върха, бе пикът на пътуването ни в Перу😊
Горе ни посрещна човекът от охраната. Той беше така любезен, да ни снима, с доказателството за нашия успех /табелата с името на върха и достигнатата височина – 3 061,28 м.н.в./, както и с мержелеещия се там някъде в ниското Мачу Пикчу. Наоколо, зашеметяващи гледки, море от облаци пробивано от извисяващи се планини, стремглаво спускащи се надолу урви и криволичещата в далечината Урубамба. Площадката на самия връх, не е голяма. Ограничена е с дървени колчета и опънато въже, зад което започва вертикална пропаст. Ние имахме късмета, да сме сами, но не се задържахме дълго. Дъждът ни подкани, да поемем обратно.
Спускайки се надолу, времето рязко се промени, към по-хубаво. Възползвайки се от това, момчето ми отново, се вживя в ролята си на оператор.
Макар и уникален, Мачу Пикчу не може да се похвали с дълга история. Просъществувал е едва стотина години, до инвазията на испанците в Перу. Има научни доказателства, че в периода между 1530 и 1532 г., градът е напуснат от обитателите си. Епидемия от едра шарка /смъртоносният съюзник на конкистадорите/, отстъпление, бягство от нашествениците или нещо друго. Каква е била причината за изоставянето му, остава тайна. Трудно достъпен и изграден така, че да е невидим от подножието на планината, Мачу Пикчу успява да избегне съдбата на останалите градове на инките. Следват столетия на забвение, в които джунглата превзема града.
Вече долу, при главния площад на града, решихме да разгледаме храмовете на комплекса. Тук някъде, на 14 юли 1902 г., перуанският фермер Агустин Лисарага, изписва с въглен, на прозореца, на един от храмовете „A. Lizárraga 1902“. Датата на преоткриването на Мачу Пикчу. В следващите години, Лисарага разчиства терасите под града и заселва там семейство перуански селяни, които започват да обработват земята. Впоследствие съобщава за откритието си в Куско. Информацията за събитието стига до Националния университет на Сан Антонио Абад в Куско и американския му ректор.
1911 г., в търсене на последната крепост на инките - Вилкабамба /столица на неоинкската империя/, до Мачу Пикчу стига американския историк Хирам Бингъм. Селяните обработващи терасите, го развеждат из руините и му показват надписа на Лисарага. В следващите години, под спонсорството на Йейлския университет и Националното географско дружество, започва разчистване на комплекса, картографиране и разкопки. Открити са хиляди артефакти, впоследствие изнесени от Перу. Под предлог „опазване на обекта“, Бингъм заличава надписа на първооткривателя и в публикацията си „Изгубеният град на инките“ се самообявява за откривател на града. Това е началото, на нова страница в историята на Мачу Пикчу. Светът научава за единствения, неразрушен от конкистадорите, град на инките.
След храмовете, се изкачихме по пирамидалния хълм, на главния площад, към ритуалния камък на върха му - Intihuatana stone. Предназначението на камъка е спорно, от слънчев календар до проекция на свещените за инките планини и върхове.
Запаметихме се на снимка и с Камъка на кондора. Вероятно място за ритуални жертвоприношения. Във вярванията на инките, кондорът е символизирал небесният свят /Ханан Пача/, в който живеели боговете.
Останалата част от времето си в Мачу Пикчу, прекарахме в разходки, релаксиране под лъчите на слънцето и преследване, из руините на града, на съвременните му обитатели – ламите.
Накрая, се сбогувахме с Мачу Пикчу. На изхода, сложихме по един печат „Machu Picchu“ в паспортите и се спуснахме, отново с автобус, към Агуас Калиентес. На следващия ден ни предстоеше дългия път, обратно към Куско, а след това и към Арекипа и каньона Колка.
Следва продължение…..