История за възхода и падението на една империя и разходка по улиците на нейната древна столица.
Рано сутринта на втория ден в Перу, пътувахме обратно към летището на Лима. Последва час и половина полет, от топлото Тихоокеанско крайбрежие, с 10 м.н.в., до почти 3500 м.н.в. и скътаният в мъгливата и хладна прегръдка на Андите, Куско.
Cusco
Днес, седми по-големина град в Перу /около 500 000 население/ и столица на едноименната провинция, разположен в свещената за инките долина Урубамба. А някога, смятан за пъпа на света, център на Вселената, в който си давали среща началото и краят на Мирозданието. И действително, градът е бил център на най-голямата и мощна империя, съществувала в Доколумбова Америка – Тавантисую, позната ни, като империята на инките. Всъщност, испанците погрешно наричали местното население „инки“. На езика кечуа /езикът в империята/ „Инка“, е титла, която е давана на представителите на управляващата класа, нещо като „господар“. А титлата „Сапа“, в превод от кечуа „единствен“, е обозначавала върховния господар/владетел на империята. Всеки Сапа Инка, е бил считан за син на Инти - бога Слънце и сам, е бил почитан като бог. В съзнанието на простолюдието, на неговите рамене, се е крепяло добруването на цялата нация. „Тавантисую“, в превод от кечуа означава „Четири района“, име обозначаващо четирите основни региона, на които е разделена страната, с център Куско. Историята ѝ започва именно тук, в Куско, мястото, в което според легендите, около 1200та година, Манко Капак /първият Инка/ открива центъра на света и основава бъдещата столица. От тук тръгват всички построени от инките пътища. Една огромна, нямаща аналог за времето си пътна мрежа, с дължина от около 40 000 км., с каменна настилка, с широчина до 7 м. По нея летели, като вятъра, тренирани бегачи на дълги разстояния, пренасящи съобщения от единия до другия край на империята. В разцвета си, Тавантисую, имала население от над 30 000 000 и се разпростирала на над 3000 км., на територия обхващаща освен Перу и Еквадор, части от съвременните Боливия, Аржентина, Чили и Колумбия. Страната е имала силно развито селско стопанство и градове. Да, да, градове, с монументални, каменни структури. Тайната на изграждането им, не е разгадана и до днес. Въпреки впечатляващите си постижения, инките не са познавали колелото и желязото, единствените им товарни животни са били ламите. Не са използвали парични единици. Търговията е била основана на размяната на стоки. Не са имали и писменост, поне в познатия ни вариант. Използвали са сложна система от цветни възли, навързани на дълга връв /кипу/, с която са съхранявали и предавали информация. Предполага се, че това е било предимно цифрова информация.
И сякаш изведнъж, в 1533 г., сърцето на тази мегадържава е изтръгнато. Куско е превзет от конкистадорите на Писаро. Естествено, всеки би си задал въпроса „КАК?“ 1492 г. Христофор Колумб преплува Атлантическия океан и акостира на Бахамските острови. Пътят към Новия свят е открит и по него нахлуват жадните за богатства испанци. 1521 г. Ернан Кортес превзема столицата на ацтеките - Теночтитлан, днес – Мексико сити. Един след друг падат градовете на маите в днешните Мексико, Гватемала и Хондурас. Последва колонизацията на Никарагуа и Панама. Реки от злато потичат през океана към Испания, но голяма част от него остава в джобовете на заграбилите го конкистадори. Според испанските закони, те имали право на 80% от придобитите богатства. Това, още повече засилва апетитите им и ги тласка все по на юг, в преследване на мита за златния град Елдорадо. Пред тях вървят болестите донесени от Стария свят /едра шарка, тиф, дифтерия/. Бич, срещу който местното население няма имунитет. От тези болести умира над 50% от коренното население на Америка. Тази съдба спохожда и Уайна Капак - единадесетият Сапа Инка на Тавантисую. Той и най-големият му син, умират в 1527 г. от едра шарка. Смъртта на върховния владетел и законният му наследник, разклащат устоите на империята. Започва няколко годишна, жестока, братоубийствена война за власт, между следващия по ред законен принц Уаскар и Атауалпа, друг от синовете на Уайна Капак. Именно в този момент, в началото на 1531 г., на Тихоокеанския бряг на днешен Еквадор акостират 3 кораба. На борда на единия от тях е бъдещият вицекрал на Перу – Франциско Писаро. Империята Тавантисую е в разгара на гражданска война. Това помага на Писаро, да се закрепи на Перуанското крайбрежие, създавайки съюзи и плетейки интриги. Есента на 1532 г., начело на 168 облечени в желязо и готови да рискуват всичко мъже, той навлиза в Андите. Придвижването му е улеснено от добре поддържаната пътна мрежа на империята. Междувременно, Уаскар е победен, а Атауалпа е провъзгласен за новия Сапа Инка. Информацията за навлезлите в земите му испанци, бързо стига до младия владетел. Замаян от успеха си и подтикван от любопитството, той подценява заплахата. Изпраща пратеници, да осъществят контакт с Писаро и пропуска безпрепятствено нищожно малкия, според него, отряд, дълбоко в империята си. Срещата между Атауалпа и Писаро става в Кахамарка, изоставен от местните град, край който лагерува армията на инките. Писаро знае, че това е шансът му и залага всичко на един ход – засада. Уверен в превъзходството си, придружен от няколко хиляден отряд, Атауалпа влиза в Кахамарка, за да се срещне лично със странните хора дошли отвъд безбрежната морска шир. Испанците атакуват. Тайният им коз са оръдията, мускетите, железните доспехи и конете – непознати на инките същества, превръщащи в очите им, малкия отряд, в предвестник на апокалипсиса. Атауалпа е пленен, а оцелелите от свитата му се разбягват в ужас. Не загива нито един испанец. За да се спаси, плененият владетел предлага да запълни обема на помещението, в което е затворен, един път със злато и два пъти със сребро. Предполага се, че става дума за около 6 т. злато и 12 т. сребро. Колосален откуп, събирането на който, отнема близо 2 месеца. Младият инка осъзнава, че това е само отлагане на неизбежното и решава да хвърли прах в очите на испанците, предлагайки на Писаро сродяване чрез сестра си, известна по-късно под името Инес Юпанки. Писаро приема, но съдбата на Атауалпа е предрешена. След получаване на откупа, той е обвинен в идолопоклонничество, заговор срещу испанската корона и какво ли още не. Изправен е пред набързо скалъпен съд и осъден на смърт. Присъдата е изпълнена на 26.07.1533 г. Новината за тази смърт парализира империята, а подчинените от инките народи надигат глава, съюзявайки се с Писаро. След четири месеца пада Куско. Градът е разграбен, а огромните богатства и възможности, предизвикват разкол между Писаро и доскорошния му съратник Диего Алмагро. В това противоборство, последният губи живота си. По-късно, в 1541 г., смъртта настига и Франциско Писаро. Той е убит от съратници на Алмараго, в резиденцията си в Лима.
Но да се върнем в Куско. Настанихме се в San Blas, живописен квартал, разположен на висок хълм и предлагащ чудесни гледки към разпрострелия се под него град.
Домакин ни бе приветлив перуанец, когото кръстихме Май Френд. Това име, му лепнахме, тъй като в старанието си да бъде любезен, на всяка втора дума, ухилен до ушите, повтаряше „Май френд... Май френд“. В Куско, за разлика от Лима, си бе студенко, особено през нощта, и доста влажно. Така че, прибраните в куфара зимни якета отново влязоха в употреба.
Спускайки се от нашето „орлово гнездо“, потънахме в плетеница от стръмни, калдъръмени улички. Те бяха обградени от двуетажни сгради, с червени, керемидени покриви, с високи довари, с каменни арки и цветни балкончета. Своеобразни тунели, опасани в краищата, с високи и толкова тесни бордюри, че разминаването на двама души по тях, бе невъзможно. Най-интригуващ за мен, бе резкият преход от боядисани в пастелни цветове стени, към голи, каменни основи, достигащи на места височината на човешки ръст. Всичко това, създаваше едно неповторимо усещане за автентичност. Сякаш времето, бе консервирало атмосферата на отминалите столетия, спирайки стрелките на часовниците, откъсвайки и смесвайки фрагменти от миналото и настоящето.
Последен щрих в картината поставяха хората, които срещахме. Със своите странни дрехи и шапки, те допълваха усещането, за един друг, непознат, изплувал от миналото свят.
След като превзели столицата на инките, испанците систематично разрушавали намиращите се в нея дворци и храмове, и върху техните основи, издигнали своя Куско. Така се е получила една неповторима, архитектурна линия, създаваща уникалността на днешен Куско. Тя се вижда почти навсякъде. Ярък пример за това е каменна улица Hatun Rumiyoq с нейните огромни, многоъгълни блокове, някога външни стени на двореца на Сапа Инка Рока – шестият владетел на Твантисую.
Непонятно за мене бе, как хора непознаващи желязото и колелото, са успели да съградят каменната стена която докосвах. Разнородни по големина и форма блокове, с абсурден брой ъгли. Пъзел, подреден сякаш от ръката на три годишно дете, за което не важат каквито и да е закони на симетрията. Въпреки това, градежът бе толкова прецизно снаден, като че ли, не изсечен, а слепен в някакъв странен дизайн, смисълът на който ми убягваше.
Може би, целта е била създаването на трайни, едва ли не вечни конструкции, които дори природните бедствия не могат да унищожат. През последните столетия, множество силни земетресения удрят Куско, но древните основи на сградите спасяват града, оставайки и до днес толкова перфектно напаснати, че дори и тънка игла не може да бъде провряна в снадките им.
Спускайки се в ниското, ако може да се използва това определение при височини над 3000 метра, улиците станаха по-просторни, а тротоарите по-широки. Но това, не повлия на атмосферата на мястото.
Привлечена от надписа „КАФЕ“, влязох в малко магазинче, предлагащо от хлебни изделия и сладкиши, до галантерия и какво ли още не. В единия му край, с помощта на дървени скари и нахвърляни върху тях възглавници, бе оформен малък, но много уютен кът за любителите на кафето.
След като се подкрепих с горещата напитка, продължихме изследването на Куско.
Пътят неминуемо ни отведе до историческия център на града, с обширен площад, известен като Площадът на оръжията.
Plaza de Armas
Някога, митично съсредоточие на властта в империята Твантисую, разделен от инките на два сектора. Единият от тях наричали „Уакай Пата“, от кечуа – „Място на Плача“, а другият – „Куси Пата“, от кечуа – „Място на радостта“. Площадът е бил почти два пъти по-голям от сегашния, простирайки се до 250 м. широчина. Испанците го променят, унищожавайки символите на инкската култура и изграждайки на тяхно място свои.
Тук, на централния площад на града, на 24 септември 1572 г. е обезглавен последният Сапа Инка – Тупак Амару, със смъртта на който, завършва и историята на инкската империя. Отново тук, на 18 май 1781 г. е екзекутиран и Габриел Кондорканки Ногера, емблематичен борец за освобождение от испанското колониално господство и бунтовник, претендиращ, че е потомък на последния Сапа Инка, дал си сам името Тупак Амару II.
Днес Plaza de Armas, е основна арена на обществения живот в Куско. Място, което като магнит привлича посетилите града туристи. Тук е основният християнски храм в града - катедралата на Куско.
Catedral del Cuzco - Catedral Basílica de la Virgen de la Asunción
Изграждането ѝ започва в 1538 г. върху основите на разрушения от конкистадорите дворец на осмия Сапа Инка - Виракоча. При строежа ѝ са използвани блокове от близката инкска крепост Саксайуаман. Завършена е чак в 1654 г. Тя е седалище на архиепископията на Куско.
Iglesia de la Compañía de Jesús
Към площада гледа и фасадата на църква на Обществото на Исус. Йезуитска църква, строежът на която започва 1576 г. върху основите на двореца на единадесетия Сапа Инка - Уайна Капак, баща на злополучния Атауалпа. Окончателно завършена е в 1673 г.
Само на стотина метра от Plaza de Armas, на la Plazoleta Espinar, е още една от емблематичните църкви на Куско - Ла Мерсед.
Basilica Menor de la Merced
Построена е в периода от 1651 до 1670 г. от Мерседарианския орден.
Arco de Santa Clara
Продължавайки надолу по улица Santa Clara, след няма и 300 метра стигнахме до едноименната арка изградена в 1836 г., във възхвала на създадената същата година федерацията между Перу и Боливия. Обединението между двете нации е просъществувало само до 1839 г. Въпреки това, арката се е запазила до наши дни.
San Pedro Church
Преминавайки под арката и продължавайки напред, след още 200 метра излязохме на изградената 1688 г. църква Сан Педро.
Точно срещу църквата е едноименният пазар Сан Педро.
Mercado Central de San Pedro
Най-старият пазар за хранителни стоки в града. В него може да откриете почти всичко – от зеленчуци, плодове, сирена, хляб, месо, през ръчно изработени дрехи и шалове, та чак до странни шамански предмети и съставки на традиционната медецина. Разбира се, навсякъде ще срещнете листата от кока. Притежаването им, по света, е незаконно. Но в Перу и Боливия, те са част от културата и бита на местното население. Срещахме ги на всяка крачка, в чая, бирата, бонбоните, сладките, като подправка на ястията и в какво ли още не. Те са лек стимулант, който потиска умората и болката. Едно от качествата им, за което бяхме чели, е че помагат при височинна болест. Въпреки големите надморски височини, които достигнахме /до над 5 000 м.н.в. в каньона Колка/, в Перу, нямахме проблеми с височинната болест /за разлика от Боливия/. Все пак, решихме да вземем превантивни мерки и да опитаме действието на древния лек на инките. В тази връзка, погрешно е мнението, че листата се дъвчат. Взима се листо или две и в тях се увива парченце катализатор, който върви заедно с торбичката листа. Поставят се под устната или езика и се оставя слюнката, да свърши своето действие. Въпреки че спазвахме стриктно инструкциите на местните, лично аз, не усетих някакъв ефект и бързо ми омръзна да лекувам височинната болест, по този начин.
Друго, което ме впечатли на пазара, бе огромното разнообразие от различни по вид, големина и дори цвят картофи и царевица. Перу се слави и с над 2 000 сорта картофи и 50 вида царевица /основни съставки в Перуанската кухня/. Ядохме царевица със зърна колкото орех, както и варена царевица, преди да е направила зърна. Препоръчвам ви, много е вкусна. Страшно ми хареса и сока от кактусови плодове, който изцеждат направо пред теб, на улицата. Стараехме се да опитаме от всичко, което виждахме.
След пазара Сан Педро, поехме към църквата Iglesia de Belén. По пътя, попаднахме на религиозно шествие, начело с импровизирана платформа, на която под бял балдахин, отрупана с цветя, стоеше статуя на Богородица с младенеца в ръце.
Срещнахме и един древен обитател на Андите, живял по тези земи още преди възхода на инките – Перуанското голо куче. Известно на познавачите като Перуанска орхидея на инките. За наше голямо учудване, този представител на една от десетте най-скъпи породи кучета в света, се разхождаше без надзор и създаваше впечатление, по-скоро на изритан от вкъщи бездомник.
Движейки се в избраната от нас посока, макар че, би трябвало, да сме все още в централната част на града, попаднахме в едно не толкова туристическо Куско.
Iglesia de Belén
Църква от XVI век, на територията на която, в откъслечен период от съществуването ѝ, се е помещавал женски затвор.
Church and Convent of Santo Domingo of Guzmán
В обиколката си на Куско, последна посетихме църквата Санто Доминго. Комплекс от църква и два манастира, издигнати XVII век върху основите на Qoricancha /от кечуа „Златна обвивка“/ – древен храм, в чест на бога на слънцето – Инти. Твърди се, че в него, инките са съхранявали мумиите на своите владетели, а стените му, са били изцяло облицовани със злато. В църковния комплекс, ясно се вижда как, испанците са надстроявали върху стените на храма на инките.
Вечерта решихме да опитаме нещо нетипично за нас – месо от куя, по-известно ни, като морско свинче. Бяхме чели, че са традиционна храна в Перу. Седнахме в едно заведение и поръчахме прословутото свинче. След около половин час, пред мен поставиха голяма, бяла чиня. Погледнах и.... В чинията ми, всред картофи, моркови и други зеленчуци, чинно изправен, цял-целеничък, с доматена шапка на главата, седеше добре изпечен, дребен гризач. От отворената му уста стърчаха дълги, бели зъбки, а малките му лапички завършваха с остри нокти. Леко разубедена, порових в чинията и опитах. Честно казано, не очаквах да е толкова реалистично. Не знам дали това повлия, но лично на мен, вкусът на малкия гризач, не ми допадна. Иначе храната в Перу, като цяло беше вкусна.
Така завърши денят ни в Куско. Беше време за почивка и подготовка за следващия ни ден в Перу и дългият път, по заобиколни пътеки към Мачу Пикчу.
Следва продължение…