Лагуни, гейзери, каменни пустини, каньони и още много от чудесата на Андите.
След като се справихме с неочаквания пристъп на височинна болест, потънах буквално в безпаметен сън. Събуждането дойде сякаш след миг, с настоятелно побутване от другарчето. Време беше да се подготвим за предизвикателствата, които ни очакваха в последния ден от тридневното ни приключение дълбоко в Андите, на границата между Боливия и Чили. Първата изненада дойде още с прекрачване прага на приютилата ни през нощта хижа. Районът, в който се намирахме, освен с голямата си надморска височина, е известен с резките си температурни амплитуди между деня и нощта, когато температурите паднат до -20°C. Бях игнорирала този факт, оставяйки навън изпрано предната вечер потниче. На сутринта, то се бе превърнало в замръзнало, твърдо като камък парче плат. Едва тогава, успях да оценя по достойнство, супер дебелите стени, на защитилия ни от нощния студ подслон. Закусихме, качихме се на джиповете и потеглихме отново на юг, дълбоко в националния парк „Fauna Andina Eduardo Avaroa“.
Националния парк „Fauna Andina Eduardo Avaroa“
7 147 кв. км. дива и сурова красота, в която ясно се усеща силата на природните стихии. Надморската височина варира от 4 200 до близо 6 000 м. Средногодишните валежи тук са от порядъка на 65 л. на кв. м., а средната температура около 3°C. Най-високите дневни температури от 19°C, са измерени през лятото, което продължава от декември до април. Земя на спящи под бели шапки вулкани, скалисти пустини и непрестанно препускащ вятър. Екстремна среда, в която, за представителите на местната флора и фауна, всеки ден е борба за оцеляване.
Гейзерите Sol de Mañana
Първата ни спирка за деня, бе гейзерното поле Sol de Mañana. В превод от испански „Утринно слънце“. Зона с геотермална активност, разпростряла се на площ от 10 кв.км., на надморската височина от 4 850 до 4921 м.
Слизайки от джипа се оказахме заобиколени от вдлъбнати малки и големи кални езерца, със засъхнала, спечена кал по краищата. В средата им, бълбукаше и вреше полутечна, сива маса. Удари ме силна миризма на сяра, донесена от вятъра.
Най-интересни за мене бяха гейзерите, от които, със съскане и пухтене, на талази, се издигаха вълни от бяла пара. Земята дишаше. Тежко и учестено, със задъхване и кашлица, изхвърляше дълбоко, стотици метри от дълбините, топлия си дъх. Казват, че в зависимост от налягането и времето, стълбовете пара, могат да достигнат до повече от 50 м. височина. Отначало ги гледах с опасение, отстрани. Но когато, един от водачите ни, спокойно премина през тях, смело се гмурнах в гъстите потоци топла пара.
Умните глави обясняват, че дълбоко, под Sol de Mananа, има огромно езеро от магма /разтопена земна маса/ образувано от триенето между континенталната Южноамериканска плоча и подпъхналата се под нея океанска плоча /най-горната, твърда кора на земята, оформяща нейната обвивка/. Врящата магма нагрява слоевете земя над себе си. От повърхността, към тях, водят бездънни разломи, по които прониква дъждовна вода, образувайки подземни резервоари, в които водата, постепенно се нагрява. С покачването на температурата ѝ, се покачва и налягането. Достигайки критични стойности, то изхвърля обратно нагоре потоци от вряла пара, която избива на повърхността, образувайки врящи кални езера и гейзери издишащи облаци пара.
Маршрутът ни продължи следвайки пътя, оформен от гумите на много други преди нас, към още едно емблематично за района място – пустинята на Дали.
Dalí desert
Да, има такава пустиня, кръстена не на кого да е, а на един от най-провокативните художници на XX век – Салвадор Дали. И не, той никога не е бил в Боливия и най-вероятно, дори не е знаел за съществуването на тази пустиня. Името ѝ, е дадено от пътешественици. Хора като нас, за кратко минали от тук, но усетили по особен начин духа на мястото, изразявайки вербално емоциите от преживяването си, с потапяне в картина на Дали. Изправяйки се пред платното на художника Природа, аз също се почувствах като неволен персонаж от една странна, жива картина. По издигащия се в далечината склон на каменистата пустиня, бяха… Не, не случайно разхвърляни, а сякаш специално поставени в една удивителна композиция, каменни скулптори. Огромни сълзи от застинала лава, изхвърлени преди милиони години от гърлото на вулкан и паднали тук. Наричат го сюрреализъм. Аз бих го нарекла предизвикателство към съзнанието. Картина, в която сетивата търсят логиката на познатото, но то някак си, успява да им убегне, загатвайки за още нещо. Нещо, което съзнанието ни, не може да улови.
Тази странна, прекрасна и завладяваща картина, е изложена на площ от 110 кв. км., високо в Андите, на цели 4 750 м. над морското равнище. Заобиколена е от притихнали отдавна вулкани, склоновете на които преливат в палитра от ярки цветове, от жълто през кафяво и ярко червено до сиво, променяйки цвета си в зависимост от времето и настроението на художника.
А над нас, кристално синьо небе и ярко слънце. Проучванията показват, че слънчевата светлина тук е сравнима по интензивност с летен ден на втората по ред планетата в Слънчевата система - Венера, което е два пъти повече от нормалното за Земята. Всъщност, поради екстремните условия /сух въздух, ниски температури, неспирен вятър, висока ултравиолетова радиация и специфичната почвена химия/ пустинята на Дали е сочена като един от най-близките аналози на Марс на Земята. Е, уверено мога да потвърдя, че усещането е, сякаш си попаднал на друга планета.
След пустинята на Дали, продължихме към най-южната част на Боливия, в която, почти до границата с Чили, се намират Зелената и Бялата лагуни.
Laguna Verde
Лагуна разположена на 4 310 м.н.в., в подножието на спящия вулкан Licancabur /5 920 м.н.в./. Дълбочината ѝ достига до 5,4 м., а площта 7,5 кв. км. Смятана е за зелената красавица на парка Eduardo Avaroa. Прозвище дадено заради цвета, който придобиват водите ѝ при силен вятър. Ефектът се получава, в резултат раздвижване на утаените по дъното на лагуната минерали /мед, магнезий, олово, арсен и др./. Издигайки се към повърхността, те променят цвета на водата до наситено изумруден. За жалост, не можахме да се полюбуваме на този ефект. При нашето пристигане, вечно препускащият в района вятър, утихна.
Високата концентрация на арсен във водите на лагуната, я превръщат в смъртоносен капан за всяко живо същество. Така че, тук няма да срещнете ята от фламинго.
Laguna Blanca
Непосредствено до Зелената лагуна, е нейната сестра Бялата лагуна. Въпреки, че са една до друга, разделени от тесен провлак земя, двете лагуни са с различно минерално съдържание на водата. За Бялата лагуна е характерно високо съдържание на боракс, което е дало името ѝ.
Тук, се разделихме с шест човека от групата ни. С дава джипа, те се отправиха към Чилийската граница и пустинята Атакама. А ние поехме назад, към Уюни. По пътя си срещнахме двойка викуни – майка с малкото си. Тази дива братовчедка на ламите, до такава степен се е адаптирала към местните, екстремални условия на живот, че е способна, да задоволява жаждата си, пиейки силно солената вода от лагуните на Алтиплано.
Laguna Salada
По пътя назад, спряхме при Laguna Salada. Още една солна лагуна, намираща се на надморска височина от 4 407 м.
Termas de Polques
Лагуната е известна с намиращите се непосредствено до нея термални извори с оформени басейни за къпане. Температури на водата им варира от 29 до 40 °C. Наблизо, са изградени „ресторант“, няколко хижи/хостели и съблекалня. За съжаление, нямаше достатъчно време, да се топнем в горещите води на термалните извори.
След кратка почивка, поехме отново по прашните пътища на Алтиплано. Носехме се през каменисти пустини, оградени от оцветени в различни нюанси на червеното склонове на вулкани. Следваха покрити с оскъдна растителност равнини и сребристобели лагуни. Гледки, с които смятах, че вече съм свикнала, но на пук на това, съзнанието ми, възбудено реагираше, все едно ги виждаше за първи път.
Край нас прелитаха картини от свят, в който времето бе спряло, запечатвайки на кадър една дива, непокорна красота. Враждебна и някак си далечна, но в същото време близка и земна. Изведнъж картината оживя – край нас, буквално прелетяха две преследващи се алпаки.
Първата ни спирка, след като напуснахме националния парк „Fauna Andina Eduardo Avaroa“ отново бе лагуна.
Laguna Capina
Солена лагуна разляла се на площ от 23,8 кв. км. на 4 431 м.н.в. В превод от езика на Аймара, името ѝ означава „изцеждам“. Какво точно, са имали предвид древните обитатели на тези земи, остана загадка за мен.
Когато се изправих пред лагуната, имах чувството, че водите и бреговете ѝ са покрити от бяла, ледена кора. Измамно усещане, което се получава от високото съдържание на боракс във водата на лагуната.
Погледът ми търсеше фламинга. Неочаквано за мен, видях само една самотна птица и то не в лагуната, а крачеща между туфите трева зад нас.
Поредната ни спирка, бе на границата на високи кафеникавочервени скали, отделящи покритата с ниски, жилави храсти камениста равнина, от издигащите се в далечината склонове. Продължихме пеша, край точещи се километри скални формации, останали след преминалата някога от тук, река от лава. Не знаех какво търсим и къде отиваме. Движихме се край непроходима, скална гора. Най-неочаквано за мен, попаднахме на проход. Голям, но така добре скрит между скалите, че трябваше да отидем точно до него, за да го видим. Картината около нас, рязко се промени. Изчезна спечена, суха земя. Изведнъж, се оказахме, на напоен с вода плътен, зелен килим. Трябваше, да внимаваме къде стъпваме, за да не цопнем в поредното поточе или локва. Неочаквана промяна, която ни хвана абсолютно неподготвени. Водачите ни, се подсмихваха самодоволно, наблюдавайки учудените ни физиономии. Един от тях, извади от пакетче, листа от кока и ги положи на земята. Обясни, че това е дар за духовете, пазещи мястото. В културата на Кечуа и Аймара, битува вярване, че такива места се обитават от духове защитници - Апу, чиято благосклонност, трябва да се спечели.
И действително, сякаш попаднахме в пазен, в дълбока тайна от останалия свят, зелен оазис. Грижливо скрит от чужди погледи, от издигащите се от двете му страни скали.
Но, не бяхме сами в това изолирано от заобикалящата го пустинна местност, кътче обетована земя. Край нас, спокойно пощипквайки от зеления килим, се бяха разпръснали десетки, а може би и стотици алпаки. Тези опитомени потомци на дивата викуня, явно бяха свикнали с присъствието на хора и изобщо не се притесниха от появата ни.
Прескачайки поредното поточе, продължихме навътре в зелената градина, към извора даряващ ѝ живот. Накрая, ето го и него, едно от най-мистериозните места на този край – Черната лагуна.
Laguna Negra
Разположено на 4 513 м.н.в. сладководно езеро, със спокойни, тъмни води, скътано в прегръдката на високи, каменни стени. Гледка едновременно завладяваща и мистична. Не случайно, Аймара вярват, че тъмната, неподвижна повърхност на езерото, е създадено от боговете огледало на душата. Място на покой и съзерцание. То прониква в съзнанието и отмива болката и тъгата, поглъщайки ги в тъмните си дълбини. Местните твърдят, че ако човек се престраши, дойде при пълнолуние на брега на езерото и погледне във водите му, няма да види физическия си образ, а ще надникне дълбоко в душата си, виждайки истинската си същност.
Действително, заставайки на брега на лагуната, сякаш потънах в магията ѝ. Вглеждайки се във водите ѝ, не видях чужд образ, но почувствах завладяващата сила на мястото.
Постепенно групата ни се разпръсна, а ние решихме да изследваме заобикалящите ни каменни стражи, прониквайки в образувалите се между тях лабиринти и катерейки се по твърдата им снага.
Легендите разказват, че обграждащите лагуната каменни исполини, застинали в причудливи форми, всъщност са Акалика. Митични същества контролиращи атмосферните условия. Те имат способността, да се превръщат в камък, сливайки се с пейзажа на местността. Наблюдават, слушат и пазят спокойствието на лагуната. Ако посетителите ѝ се държат непристойно и шумно, Акалика ги прогонват със силен вятър и бури.
След Черната лагуна, се спряхме на още едно докоснато от животворна влага място. Този път, не скътано между скали, а на открито. През равнината лъкатушеше малка рекичка. Движението на руслото ѝ, ясно се очертаваше от обграждащата я зеленина.
Близо до рекичката, бяха изградени няколко, бих казала примитивни, едноетажни сгради. Ниска каменна ограда, стени от кал и сламени покриви. Желан заслон, за стигналите до тук пътешественици, в който те могат да отморят и заситят глада си.
Може би тук, бяхме прекалено шумни, защото веднага усетихме гнева на местния дух пазител, изразен чрез малка вихрушка заформяща се близо до стоянката ни. Той пошумя, пошумя и се отказа. Явно, силите му не бяха големи. А и на пук на очакванията му, предизвикаха просто интерес и усмивки.
Вниманието ми привлякоха и двама от нашите домакини – малко, бяло котенце и черно кученце. Неразделни приятели, които си почиваха, на завет, до оградата, в легло от натрупана суха трева.
Последва още едно от чудесата на Алтиплано – каньонът на Анакондата. Наблюдателната площадка, към която ни поведоха водачите, представляваше тясна, извита като дъга каменна коса, вклинваща се навътре в каньона. За да стигна до нея, трябваше да прескоча широка около половин метър цепнатина в скалата. Не лека задача, по скоро поради психологическото въздействие, на това, че не виждах дъното ѝ.
Anaconda Canyon
Намира се на близо 4 000 м.н.в., с максимална дълбочина от порядъка на 160 м. Каньонът е сравнително малък. Образувал се е в продължение на милиони години, през които ветровете и водата са ерозирали вулканичните скали. Най-атрактивната му част, е дълга около 4 км. Името му идва от гледката, която създава изваялата го река /rio Alota/, наричана още Анакондата. Контраста на зелената растителност по бреговете ѝ със скалите наоколо, създава илюзията за огромна зелена змия, пълзяща по дъното на каньона.
Веднъж стъпила на издаващата се навътре в пропастта наблюдателна площадка, пред мен се откри широк, панорамен простор към пролома на каньона и виещата се по дъното му река. Приближих се до ръба на площадката, опитвайки се да погледна надолу. Видях отвесни, почти вертикални, червеникави скали. Гледка, от която сякаш загубих равновесие и благоразумно се отдръпнах назад.
Каньонът на Анакондата, бе нашата последна спирка преди Уюни. Със съжаление наблюдавах прелитащите край нас пейзажи от един непознат доскоро, за мен свят. Свят, който ме грабна, омая, завладя съзнанието ми. В последните три дни, той бе мой дом, с който бе време да се сбогувам.
В градчето Уюни, пристигнахме привечер. Мечтаех за горещ душ и меко легло, но единодушно решихме да не пренощуваме в Уюни. След чудесата на Алтиплано, градът сякаш бе станал още по „сив“ и прашен. Нямаше какво да ни задържи в него. Вечеряхме и хванахме нощния автобус за Ла Пас.
Следва продължение…