Слънчева разходка в Сърнена Средна гора, до Люляковото светилище, Балансиращият камък, Слънчевата стела, връх Градище и Приказният парк в гр. Раковски.
Очаквахме слънчев, неделен ден и рано сутринта се отправихме към едно непознато за нас място – Люляковото светилище. Макар, че люляците отдавна бяха прецъфтели, дори само името му, предизвикваше взрив от емоции и феерия от лилаво-виолетови цветове в съзнанието ми. Пътят ни отведе на 190 км. от София, в землището на с. Розовец, община Брезово, област Пловдив. Движейки се от гр. Брезово в посока с. Свежен, близо 6 км. след с. Бабек, вдясно има отбивка с информационно табло. От там започва маркиран черен път, който след около километър отвежда до светилището.
Върви се през спасяваща от жарещото слънце, гора. В района на светилището има множество информационни табели указващи посоката към различните култови обекти.
Разбира се, появиха се и първите признаци, че сме на територията на древно култово място – случайно попаднали на пътя ни скали, с издълбани в тях дълбоки вдлъбнатини, каменни блокове със странна форма и поставени сякаш нарочно, един върху друг, големи скални късове.
Следвайки стрелките се отправихме към първия култов обект по пътя ни. Изскочихме на открит скалист склон, с красива панорамна гледка пред нас и множество каменни блокове, спускащи се надолу по склона.
Най-накрая, търсещият ми поглед го разпозна – Балансиращият камък, една от най-интригуващите забележителности в района на Люляковото светилище. Огромен скален къс с необичайна форма, сякаш готов всеки момент да се плъзне надолу по склона, но въпреки това, стоящ на мястото си от хилядолетия.
От информационните табели разбрахме, че неговото предназначение е все още неизвестно, но определено свързано с древните тракийски ритуали. Своеобразен символ на хармонията и баланса в природата. Място със силна енергия.
След Балансиращия камък, водени от стрелките, продължихме обиколката на култовия комплекс, който се оказа разпръснат на голяма територия. Следвайки пътеката, ту навлизахме в покрилата района горичка, ту изскачахме на ръба на скалния откос за още странни скални конфигурации и красиви гледки. Навсякъде, възбуденият от фантазията ми поглед откриваше следи от човешка ръка, оставила осезаем отпечатък върху снагата на планината.
Люляковото светилище
Някой би казал „Просто скали разхвърляни в люлякова гора.“ Но всъщност, оказва се, че не е толкова просто. Още в края на XIXти век, братята археолози Карел и Херман Шкорпил /едни от първопроходците на българската археология/, споменават в трудовете си за мегалити в района на с. Розовец. Въпреки това, сериозното проучване започва едва във второто десетилетие на XXIви век. Според проф. Валерия Фол, става дума за голям, религиозен център на тракийското племе Одриси, разположен в подножието на древната, тракийска крепост Градището.
От реките в района се е добивало злато още от времето на траките. А, добивът на злато и изобщо на метали, е бил монопол на властващите тракийски династии. Затова е и концентрацията на крепости и светилища в близост до находищата на ценни метали.
Слънчевата стела
Тук стигаме до черешката на тортата – изправена, монолитна, каменна плоча /стела/, с височина, малко под 3 м., изработена във формата на издигащ се към небето пламък, във възхвала на бога Слънце. По думите на проф. Фол, която я открива в 2011 г., този мегалит няма аналог и е единствен по рода си, на територията на нашата родина. Стои на няколко десетки метра от светилището, на склона на планината, на мястото, на което е била поставена преди хиляди години. Издига се високо над равнината, с лицева страна, ориентирана точно на юг. Към мегалита води тясна пътека в скалите, която днес е ясно обозначена.
Стелата е поставена вертикално /закрепена, с подпорен камък отзад/ в специално оформена за целта ниша. Под нея, има улей, през който се стича падащата при дъжд, върху скалите над нея, вода. Предполага се, че именно тук, в основата на каменния пламък, предците ни са поднасяли даровете си към великата богиня Майка и нейния син бога Слънце. Казват, че по обед, в деня на лятното слънцестоене, слънчев лъч пада върху стелата, карайки я да заблести в огнен пламък.
Ежегодно, в денят на лятното слънцестоене /22 юни - най-дългият ден в южното полукълбо/, на скалите около Слънчевата стела, се извършва възстановка на древен тракийски ритуал, с принасяне на жертвени течности /вода, мляко, вино, мед/ и посрещане на лятото. Мероприятието се организира от община Брезово, със съдействието на проф. Валерия Фол.
След Слънчевата стела, се насочихме към още една част от комплекса, определяна от археолозите, като Обсерватория за измерване на времето.
Особеното тук, е че, чрез специално изработени каменни гнезда, в които е трябвало да попадне залязващото слънце, траките са определяли пролетното равноденствие, лятното слънцестоене и есенното равноденствие.
Впуснахме се сред скалите в търсене на интересни форми и древни следи от човешка ръка.
Така попаднахме на издълбана в скалите триъгълна вдлъбнатина, пълна с дъждовна вода. Според тракийските вярвания, именно тази, събрана в скалите, дъждовна вода, е най-пречистена и свещена, достойна за възлеяние и жертвоприношение към бога.
След обсерваторията, се насочихме към последния мегалит в програмата ни, с гръмкото име Делфина.
Не знам кой е кръстил така мегалита, но действително погледнат под определен ъгъл, той удивително напомня на морския си съименник. Представлява голяма плоча с неправилна форма, полегнала на височината на човешки бой, върху два масивни скални къса. Може би долмен, а може би просто природно творение.
Призована от беззвучния зов на полегналия, сякаш в полет, на гребена на вълните каменен колос, се шмугнах под масивното му тяло, за да премина изпитанието и изляза от другата страна.
В района около делфина има още много интересни скални конфигурации, образуващи провиралки и тесни ниши, през които, също не пропуснах, да се провра за късмет.
Местността е изключително богата на внушителни, странни, каменни структури. Някои, може би, сътворени от природата, но други, паметници на човешката история, съхранили в каменните си сърца енергията на отминали времена, докосванията на хора, дошли при тях със своите надежди, желания и вяра.
Обикаляхме и обикаляхме, откривайки все нови и нови каменни гнезда, улеи и форми, върху които да потренираме фантазията си. Сигурна съм, че скалите тук крият още много неразгадани тайни, които чакат своя откривател.
Движейки се така, попаднахме на скала, която изключително точно наподобяваше висок, каменен трон.
Преценявайки, че не ни е достатъчно, решихме да посетим и връх Градище, с древната тракийска крепост, която очаквахме да открием там. Бяхме прочели, че е на около 5 км. от асфалтовия път. Пътя ни указваха завързани по клоните найлонови торбички.
Лутайки се из шубраците, срещнахме един малък, потаен горски обитател, който не успя навреме да се скрие от нас. След като му се порадвахме, го оставихме на спокойствие и продължихме напред.
Накрая пътека, почти нямаше, или просто объркахме посоката. Във всеки случай, се изкачихме на най-високата ни достъпна точка. Но освен прекрасните гледки, не можахме да открием нещо наподобяващо крепостни стени. Те бяха плътно скрити от шубраците или не бяхме на правилното място.
Казахме си „До виждане“ със Сърнена Средна гора и се отправихме назад към съвременната цивилизация и гр. Раковски, за да попаднем в Приказната му гора.
Парк Приказната гора в град Раковски
В гр. Раковски, на площ от 200 декара, е залесен парк с дъбови фиданки, оформен като образната история на българската приказка. В него оживяват героите на Житената питка, Тримата братя и златната ябълка, Косе Босе, Неволята, Дядовата ръкавичка, Дядо вади ряпа и още много други български приказки, с които всички ние сме заспивали като деца.
Намира се между кварталите Секирово и Генерал Николаево, до стадион Раковски. Зелен и сенчест, той е място, в което всеки преминаващ през гр. Раковски може да се спре за кратка почивка.
В парка има и кът, представящ в умален мащаб, известни забележителности от културното наследство на света.
След Приказния парк, нашата разходка бе към своя край. Не ни оставаше нищо друго, освен да се отправим към дома. А на всички вас, които споделихте нашето пътуване, благодаря за отделеното време, и надявам се, до четене...