Разходка из Белия град и отново към Андите, през проходи на височини от 4 910 м., алпаки, вулкани и много кондори.
Рано сутринта, в деня, след като изкачихме Мачу Пикчу, се сбогувахме с Aguas Calientes и поехме обрано към Куско. Пътят, ни беше вече познат, но това не го направи по-лек. 15 км пеша в ждрелото на река Урубамба, следвайки жп линията, до станция Hidroeléctrica. От там, с маршрутка, още тридесетина километра по тесен, криволичещ по стръмните склонове на планината път, до градчето Santa Maria. Последно прекачване в още една маршрутка и дълъг път през прохода El Abra Málaga, в Андите. Спирките бяха безброй. Местните хора, натоварени с огромни вързопи, кокошки с вързани крака, дори една жена с бала сено, всички те, се качваха и слизаха, буквално в нищото. В Куско пристигнахме късно през нощта. На следващия ден трябваше да оформим визите си за Боливия, в консулството ѝ, в Куско. И тук, ударихме на камък. Поради грешка, в предварително изпратената документация, виза получих само аз. Бюрократичната система на консулството, даваше възможност, да оправим ситуацията, но трябваше да останем още ден или два в Куско. Избрахме резервния вариант, сработил при много други преди нас – получаване виза на границата. Уверени, че там ще се оправим без проблеми, продължихме по маршрута си. Нощен автобус, 500 км преход и ето ни, рано сутринта на следващия ден, в Арекипа – бялата перла, в короната на Перу.
Arequipa
Милионен град /втори по-големина в Перу/, разположен на средна надморска височина от около 2 400 м. в долината на река Чили. Разкопките на място, показват наличие на поселения още през 6-тото хилядолетие преди новата ера. Зоната обаче, е силно сеизмична, заобиколена от действащи вулкани. Днес, в района, макар и слаби, ежемесечно се отчитат земетресения. Това, превръща Арекипа, в едно от най-опасните места за живеене по света. XV век, територията става част от империята на инките. Но и тези, талантливи строители от Доколумбовата епоха, не дръзват да построят градове там. Следва инвазията на конкистадорите. Те по достойнство оценят климата /целогодишни температури между 5 и 25°C/ и плодородната почва. Така, в 1540 г. е основан град Арекипа. За произхода на името му има различни версии. Най-интересна за нас, бе тази, в която испанците, посочвайки земята, попитали местните, как се казва територията, на която са пристигнали. Отговорът на неразбралите какво ги питат домакини, бил „Ari qhipay“ – „Да, седни“. За новоизпечените американци, това прозвучало като Arequipa. Стратегическото местоположение на града /на кръстопът в търговията със сребро и вълна/ и благоприятният климат, са предпоставките за бурното му развитие.
Днес, Арекипа е основен търговски център в страната. През него минава отклонение на Панамериканската магистрала, свързващо Перу с Боливия и Аржентина. Сочен е като „столицата на перуанската кухня“ и наричан „правната столица на страната“. В него, е седалището на Конституционния съд на Перу. XIX век, Арекипа, за кратко, е столица на Перу.
Настанихме се в историческия център на града, в хостел с гръмкото име „Кулата на Кралицата“. Попаднахме в малък, вътрешен двор, около който се издигаше сградата. Макар и с основни удобства, място бе с уникална архитектура, запазила се /по наша преценка/, от средата на XIX век, а може би и по-рано. Запознахме се и със самата „кралица“ – достолепна дама, в напреднала възраст. В чертите ѝ, се загатваха отблясъците на някогашна екзотична красота, типична за жените от средиземноморска Испания /смугла кожа, орлов нос, тъмни очи и все още черна коса/. Факт е, че през средновековието, град Арекипа /единствен в цяло Перу/ е известен с преобладаващия в него испански етнос. Може би, пред мен стоеше потомка на първите европейски заселници по тези земи.
Най-атрактивното на временния ни дом бе, че от него, точно, както от кула, се откриваха чудесни гледки към центъра на града и намиращия се в непосредствена близост, от другата страна на улицата, женски манастир Santa Catalina. Място, от което с неописуемо удоволствие наблюдавах залеза на слънцето над Арекипа.
Градът е известен с историческия си център, наричан „La ciudad blanca“ – „Белият град“. Той е в списъка на културното наследство на Юнеско. Няколкостоин сгради, с дебелина на стените от метър до метър и половина, изградени от блокове бял, вулканичен камък. Рядко срещан материал, доколкото заради примесите от пепел, нормалният цвят на застиналата вулканична лава, е сив или черен.
В годините назад, е имало тежки земетресения, които сериозно са засегнали историческата част на града, но тя е успешно реставрирана в първоначалния си образ. Повечето сгради тук, датират още от XIX век и създават една уникална за Перу, по-различна атмосфера от останалите градове в страната.
Разхождайки се по улиците на Арекипа, все едно попаднах в огромна, музейна експозиция на средновековната, колониална архитектура на Южна Америка. Най-интересното бе, че това не бяха реплики или макети, а реални сгради, които изпълняват функциите си от векове.
Казват, че централният площад на Арекипа е най-красивият в Перу. Убедихме се в това с очите си. Естествено, нарича се Plaza de Armas. Име, характерно за централните площади на градовете не само в Перу, а и в почти цяла Латинска Америка. В средата на площада има красив фонтан, обграден от зеленина и високи палми. А отстрани се извисяват бели сгради, окичени с високи арки на два етажа.
В единия край на площада се издига катедралата на Арекипа - Basílica Catedral de Arequipa. Строежът ѝ започва в 1544 г., но е завършена изцяло, чак в 1950 г. За това, до голяма степен са виновни характерните за района силни земетресения. При земетресението от 2001 г. с магнитут от 8,4, се сриват две от кулите на катедралата.
Въпреки описаното до тук, основната причина да минем през Арекипа, не бе красотата на историческия ѝ център, а това, че през нея минава пътят към главната ни цел – каньона Колка. Организирани еднодневни екскурзии, за посещение на каньона, предлагат навсякъде в града. Така че, още в тъмна доба на следващия ден, пътувахме към прохода Abra Patapampa, в централните Анди. С изкачването във височина, се промениха и прелитащите край нас картини. Стелещ се на километри килим от ниска тревна растителност, с образували се на места малки и по-големи, плитки езерца, наподобяващи по-скоро локви, в които тук там стърчаха зелени туфи. На места, ниски, грубо изградени, каменни къщички и разпръснати стада от свободно пасящи алпаки.
Mirador de los Andes
Наблюдателна площадка, намираща се на най-високата точка от прохода Abra Patapampa, в централните Анди, на пътя между Арекипа и Колка. Цели 4 910 м.н.в., които всъщност я правят и най-високата точка на асфалтиран път в Южна Америка. Не е шега работа. За сравнение, ще посоча, че надморската височина на най-високия връх на Балканския полуостров – Мусала, е 2 925 м. Въпреки голямата надморска височина, ние нямахме симптоми на височинната болест. За разлика от нас обаче, един, на външен вид местен младеж, се почувства зле. Наложи му се, да зареже пътуването и се върне назад, към по-ниското.
Слизайки от автобуса, усетих ясно температурната разлика. Небето беше чисто, въздухът бистър и мразовит. А гледките, те бяха уникални. Прострял се десетки километри напред хоризонт и издигащите се в далечината, някои димящи, а други не, заснежени върхове на вулкани: - volcan Misti /5 825 м.н.в./, volcan Chachani /6 075 м.н.в./, volcan Sabancaya /5976 м.н.в./, volcan Hualca Hualca /6 025 м.н.в./ и не на последно място volcan Ampato /6 288 м.н.в./ - най-високата точка в региона. Последният, е известен още, с това, че на върха му, в 1995 г., е намерена „Ледената девойка“. Мумия на принесено от инките, в жертва на боговете, младо момиче.
А около нас, заскрежена каменна пустиня, осеяна със стотици малки, конусовидни купчинки от насложени един върху друг камъни, наричани от местните „apachetas“. Своеобразен дар към духовете на планината и майката земя Pachamama. Традицията повелява, минавайки покрай такива места на почит, пътникът да потърка камък в тялото си и го добави към купчинката. По този начин, се демонстрира уважение и се предава частица от собствената енергия на мястото, заедно с натрупаната в тялото умора.
След Mirador de los Andes, започнахме да се спускаме към Chivay /3600 м.н.в./, главен град в провинция Caylloma, в региона на Арекипа и входна врата към каньона Колка. Там направихме почивка, закусихме и имах поредната близка среща с представител от рода на ламите.
Cañón del Colca
Величествен каньон, разцепващ снагата на Андите, в продължение на около 100 км, следвайки руслото на едноименната река. Образувал се е, преди около 150 000 000 години. Най-голямата му дълбочина - 4 160 м., е измерена с GPS, в 2005 г. Това го превръща във втория по дълбочина каньон в света, след китайския Yarlung Tsangpo. Намира се на около 160 км от Арекипа.
При археологическите проучвания на каньона, са открити следи от живот, от преди повече от 7 000 години. Терасирането на склоновете на каньона, започва от VII век, с развитието на културата Уари. XV век, до тук достигат инките. Те задълбочават трансформацията на района – разширява се терасирането, развива се селското стопанство, строят се пътища. Средата на XVI век, идват испанците. Появяват се градове и църкви.
Mirador Cruz del Cóndor
Най-накрая, след близо 190 км преход, стигнахме крайната цел на пътуването ни – наблюдателна площадка „Кръстът на кондора“. Изградена е на около 3 800 м.н.в., над почти вертикално спускащите се, цели 1 200 м. надолу стени на каньона. За нея бяхме чели, че това е място, където вследствие на неравномерното нагряване от слънчевите лъчи на земята, в дъното и по склоновете на каньона, се образуват издигащи се нагоре термични, въздушни течения. Андските кондори използват тези възходящо изкачващи се въздушни потоци, за да се издигнат, без допълнителни усилия, на височини до 8 000 м. Това е превърнало площадката, в едно от най-добрите в света места, за наблюдение на андски кондори в естествената им среда.
Тук ще спомена, че включването на Колка в маршрута ни, бе предмет на сериозен спор още в България. Момчето ми, бе изключително скептично по отношение възможността, да видим кондори и то, отблизо. Дори, по пътя към площадката, снимайки кактусите наоколо подметна, да му се обадя, като ги видя. Тази уж невинна реплика, повлия и на мен. Бях напрегната, леко обезкуражена, надявах се... И неочаквано, пред мен, бавно издигащ се, от дълбините на каньона, се появи черен силует. Само си представете, как най-голямата, способна да лети, хищна птица в света, чиито разперени криле достигат три метра, се рее на десетина метра пред вас. Около мен, радостни възгласи и щракане на фотоапарати. Всичко това, се сля и остана на заден план. Аз виждах само кондора. Прекрасен, великолепен, величествен… Възторгът ми, бе неописуем.
Последваха още и още, издигащи се нагоре, към висините черни сенки. Държаха крилете си хорезонтално, с извити в краищата големи пера.
Андският кондор е мършояд. Носен от въздушните течения, той прелита стотици километри в търсене на храна, понякога без да направи дори един мах с криле. Официалното му име е Vultur gryphus и е единствен представител на рода си. Обитава Андите и Тихоокеанския бряг на Южна Америка. Предпочита планинските, открити райони с височини до 5 000 м.
Оперението на Андските кондори е черно, с кичур бели пера в основата на шията. Мъжките имат бели ивици на крилете. Главата и шията на кондора са плешиви, с червеникав до сивкаво черен цвят, който се променя в зависимост от емоционалното състояние на птицата. Младите птици, са по-скоро със сивокафеникаво оперение, без бяла огърлица на врата. Мъжките имат голям, тъмночервен гребен на главата. Кондорите нямат мигли. Очите на мъжките са с кафяви ириси, а на женските, с червени. Женските са по-дребни от мъжките.
За разлика от останалите хищни птици, краката на Андския кондор, имат прави, тъпи нокти и слабо развити задни пръсти. Те не са приспособени за захващане в мъртва хватка на жертви, а за ходене по земята. Клюнът е пригоден за разкъсване на гниещо месо, а не за убиване. Въпреки това, наблюдавани са случаи, в които кондори нападат малки птици, зайци и други дребни гризачи.
С тегло от порядъка на 15 кг., Андският кондор държи първенството по средно тегло сред всички летящи птици на земята. Крилете му, са с най-голямата регистрирана повърхност, а размахът им достига до 3,3 м. Не случайно, величественият Андски кондор е национален символ на много от страни в Южна Америка. Той е важен персонаж във фолклора и вярванията на коренното население на Андите. Открити са петроглифи с негови изображения, датирани още от 2 500 г.пр.н.е. Инките, пряко са го свързвали с божественото слънце, считайки го за владетел на горния свят. Дори и днес, кондорът е символ на сила и здраве.
Предвид диетата им, на Андските кондори, често се налага, дълго време да гладуват. А когато открият храна, те обикновено се натъпкват максимално, което изведнъж вдига значително, с килограми, теглото им. Това, често довежда до опасни за тях ситуации, в които, те просто не могат да излетят, поради прекомерното си тегло.
Андският кондор е вписан в Червения списък на застрашените видове. В дивата природа са останали само около 10 000 представители на вида му. Младите кондори достигат полова зрялост на 5 годишна възраст. Женската снася едно яйце, на две години. Двамата родители го мътят около 2 месеца. Малкото полита след 6 месеца, но остава с родителите си до навършване на две години.
В древните вярвания от Андите, кондорът е считан за безсмъртен. От там и прозвището му „Вечната птица“. Предполага се, че на свобода, той може да доживее до 60/70 години. Регистриран е случай на кондор, преживял в зоопарк, цели 79 години.
Надявам се не съм ви доскучала, с това обстойно описание на Андския кондор. А иначе, за нашето пътуване до Колка, мога да кажа само, че това беше едно страхотно преживяване, с много емоции и кондори над главите ни.
След изживяването с кондорите, поехме обратно, към Арекипа. По пътя назад, спряхме на две места за почивка. Първото от тях бе Maca /3 200 м.н.в./ - малко перуанско село, с красиво оформен, зелен площад, с фонтан в средата и разбира се, пазар за туристите. Там направихме късен обяд и отново опитах прясно изцеден сок от кактусов плод.
Но, това което ме грабна, бе изградената от бял вулканичен камък църква - iglesia colonial de Santa Ana /1760 г./. В типично колониален стил, но толкова естествена, някак си очарователна и грабваща с простотата си.
Следващото място, на което спряхме, беше някакъв мост, явно с особено значение, останал от времето на инките или конкистадорите. Признавам, пропуснах тази информация край ушите си. Явно, бях вече преситена от емоции и леко разсеяна.
Последва остатъка от пътя до Арекипа, вечеря, взимане на багажа ни от Кулата на кралицата и хващане на нощен автобус към Пуно. Там трябваше да прекачим на друг автобус, с който да пресечем границата с Боливия.
Следва продължение…