Начало на нашето ново и незабравимо приключение в Латинска Америка
Как ще ви прозвучи, ако половинката ви каже „Хайде да направим пътешествие до Перу и Боливия“. Смятам, че всяко от нашите пътувания, заслужава да бъде разказано и споделено. Но предложеното, за мен, не бе просто пътуване, а поредната сбъдната мечта. Не можех да повярвам. Не, по скоро, страхувах се, че е просто неудачна шега. Но ето, че билетите бяха купени и започнахме да чертаем маршрута – конфликтната тема в нашето иначе задружно ежедневие😊 И така, след няколко месечно плануване, денят хикс – началото на перуаноболивийското ни приключение, настъпи. Беше студен, заснежен февруарски ден, ако трябва да бъдем точни - вечер. Седяхме на местата си, на борда на самолета, в очакване на излитане, което непрекъснато се отлагаше поради силния снеговалеж. Знаехме, че чистят пистата, но явно, нещо не им се получаваше. Ниските температури стягаха снега, а крилата на самолета ни, приличаха на ледена пързалка. Със съмнение и недоверие, наблюдавах как ги обливат за пореден път с някаква течност. Започнах малко да се притеснявам. Другарчето ме успокояваше, че прекачването ни на другия самолет в Мадрид, е чак след 24 ч. Така, в очакване да излетим, си откарахме цели дълги и тягостни четири часа, затворени в претъпкан самолет на летище София. Най-накрая, забучаха двигателите и потеглихме към пистата. Форсаж и излитане.
Да направим равносметка, три часа да стигнем до летището и качване на самолета, четири часа, затворени като в консервна кутия, в очакване да излетим, и още три часа във въздуха, пропадайки и лашкайки се наляво и надясно. Уверено мога да кажа, че макар това да не е най-дългият ни полет, то е оставилият най-неприятните усещания в съзнанието ми. В Мадрид кацнахме към 2 ч. след полунощ. Придвижихме се до хотела с такси, което споделехме с още една двойка от нашия полет. Няколко часа сън и здравей Мадрид. Но за него ще разкажа в отделна статия. А сега, продължаваме по маршрута – нощен 12 ч. презокеански полет, който, за разлика от този до Мадрид, мина леко и сякаш неусетно, и ето ни, в ранни зори на Jorge Chavez Airport в Лима. Излязохме лесно от летището. Бяхме облечени със зимни дрехи и въпреки ранния час, навън ни блъсна горещина, примесена с влажност, което веднага ни напомни за Тайланд. Сезоните в Южна Америка са обърнати на европейските, когато при нас е зима, там е лято. До хотела стигнахме с шатъл, захвърлихме багажа и дебелите дерхи и се впуснахме, да изследваме Лима, столицата на Перу. Имахме само ден за нея, така че нямахме време за почивка😊
Lima
Основан от испанския конкистадор Франциско Писаро в 1535 г. под името Ciudad de los Reyes – „Град на кралете“, Лима става столица на Вицекралство Перу. Днес той е столица на Република Перу и втори по големина град в Южна Америка, с население от близо 10 000 000 души. Намира се на брега на Тихия океан, по пътя на дългата 30 000 км. Панамериканска магистрала.
Наша цел бе историческия център на града, обявен за обект на световното наследство на Юнеско. Като столица на най-голямото испанско вицекралство в Южна Америка, столетия наред, в Лима са се концентрирали силата и богатствата на Новия свят, оставили архитектурна следа в сърцето на града. Първата ни спирка, бе площад Сан Мартин.
San Martin Square
Красив площад открит 1921 г. в чест на сто годишнината от извоюването на независимостта на Перу. В центъра му, се издига паметникът на генерал Хосе Франсиско де Сан Мартин - национален герой и водач на борбата за независимост на Аржентина, Чили и Перу. Освобождава Перу от колониалната испанска власт и става неговият първи президент.
Площадът е изпълнен във формата на квадрат с добре поддържани зелени площи, обграден от белоснежни сгради с историческо и архитектурно значение за града. Най-старата от тях, е тази на Teatro Colón /1914 г./. Обявен е за исторически паметник, част от културното наследство на нацията. Точно зад него, е контрастиращата в сиво сграда на Club Nacional /1929 г./ – първият частен клуб в Лима. Нещо като затворено масонско общество, достъп до което имат само най-богатите и известни хора в Перу.
Тук е и сградата на Gran Hotel Bolívar /1924 г./ - първият голям, модерен хотел в Лима, емблематичен за 50-те години на 20-ти век.
След площад Сан Мартин, се спуснахме по пешеходната улица Jiron de la Union към централния площад на града - Plaza Mayor.
Jiron de la Union
Или още Union Street /улицата на съединението/, съществува още от времето на Писаро. В продължение на столетия, това е бил основният и най-аристократичен булевард на града. Любимо място за разходка и срещи на най-богатите и известни граждани не само на Перу, но и на цяла Латинска Америка. От тогава датира и фразата „Перу е Лима, Лима е Jirón de la Union“. За съжаление, с течение на времето, Union Street е загубила своя аристократичен чар. Когато я посетихме, видяхме една интересна, но просто търговска улица, съвсем слабо загатваща за миналото си величие.
Изведнъж, на една от уличните лампи, над главите ни, видях кацнала голяма черна птица, вероятно някакъв вид лешояд. Тя не предизвикваше никакъв интерес в очите на местните, но за нас бе нещо неочаквано и интересно.
Движейки се по Jiron de la Union, стигнахме до манастира и църквата Ла Мерцед.
Манастир и църква Iglesia de La Merced
Смело могат да бъдат наречени по-древни от Лима. Монаси от ордена на Мерцедарианците, се заселват на мястото още в 1534 г., година преди идването на Писаро. Първо издигат дървен храм. Сегашният е завършен в 1591 г. Пред неговите порти в 1821 г. генерал де Сан Мартин обявява независимостта на Перу. Точно над входния портал на храма, на импровизирана тераса, е статуята на Богородица. Фасадата на църквата е забележитилна и със своите витеевати колони. Счита се за историческа и художествена реликва. В храма има множество богато украсени олтари.
В централната част на главния олтар, с разперени ръце стои Дева Мария Милосърдна. От древността, та до днес, тя е считана за покровителка и закрилница на града, а от 1823 г. е обявена и за покровителка на герба на Република Перу.
Продължавайки напред по Jiron de la Union стигнахме до Plaza Mayor.
Поради дипломатическо посещение на делегация на чужда държава, площадът бе затворен за обществеността. Коя държава, така и не разбрахме, но поне успях да си направя снимки за спомен с перуански полицайки, въоръжени с огромни, пластмасови щитове.
Plaza Mayor de Lima
Или Plaza de Armas /площадът на оръжията/, както се наричат всички централни площади в испаноговорящата част на Южна Америка, е главният площад на града. Намира се в сърцето на историческия център на Лима. Съществува от основаването на града в 1535 г.
Catedral Metropolitana de Lima
Това е главния католически храм на цяло Перу. Намира се на Plaza Mayor de Lima. Строежът ѝ, е започнат 1535 г. от Франциско Писаро, върху основите на разрушеното светилище на инките - Пума Инти и двореца на принца на Куско - Синчи Пума. Строежът на сега съществуващата сграда е започнат в 1602 г. и завършен в 1797. До катедралата е дворецът на архиепископа - седалището на църковното правителство на Лима.
Фактът, че сме туристи, доказан с горда демострация на червените обложки на паспортите ни, на които със златни букви пише EUROPEAN UNION, ни осигури достъп зад огражденията, пред катедралата. За жалост, тя също се оказа затворена, но поне можахме да разгледаме фасадата ѝ, както и да видим от друга преспектива останалите сгради около площада.
El Palacio de Gobierno del Perú
Правителственият дворец на Перу заема централно мясо на площада. Той е официалната резиденция на президента на Перу. От основаването на града, та до наши дни, в продължение на пет века, именно на това място са се издигали сградите в които е била съсредоточена изпълнителната власт в страната. Строежът на първата правителствена сграда, е започнат 1535 г. от Франциско Писаро върху руините на разрушената резиденция на тогавашния curaca /управител/ на инките по тези земи – Тауличуско. Сегашната сграда е завършена в 1938 г.
Движейки се покрай фасадата на катедралата стигнахме до срещуположния край на площада и продължавайки по Jirón Carabaya, излязохме пред Casa de la Literatura Peruana.
Тук отново имах въможност да се снимам с въоръжен с калашник полицай. Учудващо, представителите на местните силови органи, не се притесняваха от снимките с непознати и дори с удоволствие позираха за това.
Продължихме разходката си по Jirón Ancash, където за първи път опитах перуанско кафе. На излизане, не пропуснах да се снимам с интериора на местната кафетерия. Именно той, а не нуждата от ободрителна напитка, ни привлече да влезем в заведението. От него се излъчваше някаква специфична, архивна атмосфера и непознати традиции, които не можех да подмина.
Jirón Ancash ни изведе пред още един средновековен комплекс – манастира Сан Франциско де Лима с църква.
Църквата Iglesia de San Francisco de Jesús El Grande
Построена е 1672 г., в бароков стил, от ордена на францисканците. Сочена е като едно от емблематичните кътчета на Лима. Главният олтар е изработен от дърво, украсено със златни листове. Вътре църквата бе пълна с молещи се хора, което възпря порива ни да я изследваме в детайли.
Връщайки се назад по Jirón Lampa, минахме зад катедралата на Лима и завивайки покрай нея, излязохме отново на централния площад. От мястото на което изскочихме, се откриваха чудесни гледки към кръста, издигнат на върха на хълма San Cristóbal /300 м.н.в./. Хълмът е бил място за поклонение на инките, които са го почитали като божество – апу. При идването си по тези земи, испанците поставят дървен кръст на хълма. Той е унищожен 1536 г. от обкражилата града инкска армия. След разбиването ѝ, Писаро поставя нов кръст и кръщава хълма с името Сан Кристобал. По-късно дървеният кръст, е заменен с железен, а в 1928 г. на мястото му е издигнат 20 метров желязобетонен кръст. От върха може да се види цяла Лима, но за да се стигне до него, трябва да се мине през гето от цветни къщурки, предизвикателство, което умишлено решихме да пропуснем😊 Всяка година, през Страстната седмица /последната седмица от живота на Иисус Христос, от влизането му в Йерусалим, до неговата смърт/, хиляди поклонници изкачват хълма за да се поклонят пред кръста на върха му.
Заобиколихме площада през пасажите на сградите и излязохме на El Pasaje Santa Rosa. Още в началото ѝ, пред нас, по средата на улицата се издигаше огромен скален къс, поставен в средата на малка зелена площадка, оградена в кръг с полегнали каменни блокове. Консултирайки се с картата разбрахме, че това е Taulichusco monument - 14-тонен свещен камък от Андите /уанка/, поставен на това място в 1985 г. в чест на последният местен владетел на инките - Taulichusco.
Продължавайки нататък, в следващата пресечка излязохме пред обявената за исторически паметник сграда на централната пощенска служба на град Лима, построена в 1897 г. - Casa de Correos y Telegrafos. В нея се помещават още пощенският и филателен музей на Перу, както и Къщата на перуанската гастрономия.
Кръстосвайки уличките на центъра, излязохме на открито пространство откъдето, пред нас се разкриха чудесни панорамни гледки към хълма San Cristóbal и разноцветната фавела /дом на най-бедните в Лима/, изкачваща се нагоре по склоновете към кръста на върха му.
Лима е огромен град и центърът му, е само една малка част от него. Продължавайки разходката си, привлечени от внезапно възникнала възможност, взехме решение в движение и се метнахме на един от панорамните, открити автобуси на два етажа, които предлагаха 3 часова обиколка на града и крайбрежието му. За жалост гидът говореше на испански, казвайки само по две три думи на англйски.
След обиколка на центъра, който вече бяхме рагледали се насочихме към океанския бряг. Първата ни спирка бе модерният, крайбрежен квартал Мирафлорес. Попаднахме в съвсем различна атмосфера, една друга, някак си по-позната и модерна Лима. От крайбрежната алея на квартала, издигната на десетки метри над бреговата ивица, се откриваха красиви гледки към Тихия океан. Столицата на Перу е разположена на пустинния и висок тихоокеански бряг, в подножието на Андите. Тя е третият по големина пустинен град в света, но близостта ѝ до хладните тихоокеански води, поддържа по-ниски температури и висока влажност, създавайки подобна на смог ниска облачност.
Следващата ни спирка бе Bridge of Sighs - мостът на въздишките. Дървен, пешеходен мост, сочен като място на влюбените. Той обаче, не успя да ни грабне.
Впечатли ни кварталът, в който се намираше мостът. Изключително приятен, с чисти алеи и спретнати къщи, в дворчетата на които, подобно на дървета, се издигаха огромни кактуси.
Приятно усещане, в нас остави подлезът на един обикновен мост, чиито стени бяха красиво изрисувани.
След кратка разходка, продължихме движението си по перуанския бряг, достигайки Еspigon salto del fraile – навлизащ в океана скален нос наречен „Скокът на монаха“. Там спряхме на място, от което се откриваше панорамна гледка към носа и бушуващите под него вълни. Гидът ни разказа историята на двойка влюбени младежи, предавана от поколение на поколение и запечатала се във фолклора и паметта на Лима. Юношата – Франсиско, млад метис, а девойката – Клара, дъщеря на маркиз. Една невъзможна за времето си любов, станала известна на консервативната аристократична общност, след като девойката забременява. Потънал в срам, бащата – маркизът, затваря младежа в манастир и изпраща с кораб дъщеря си в Европа. С надеждата, да види за последен път своята любима, Франсиско излиза на края на скалния нос. Наблюдавайки как отплава корабът ѝ, той изпада в отчаяние и се хвърля в разбиващите се в скалите вълни. Виждайки това, Клара скача от борда на кораба в бурните води на океана. И двамата млади загиват, но остава историята за тяхната искрена любов. Погледнах към скалите, на които ясно се очертаваше фигурата на мъж облечен в черно, монашеско расо. Той бе коленичил и протегнал ръце към океана, сякаш с надежда, да му върне отнетото. Изправи се рязко и неочаквано за мен, скочи. Аз също подскочих от мястото си, а тялото на мъжа, се вряза в бушуващите вълни. Сърцето ми се сви. Изминаха секунда, две и ето главата на мъжа изскочи над разпенената вода, в непосредствена близост до скалите. Този имровизиран спектакъл бе краят на нашия автобусен тур.
След автобусния тур, се отправихме към Plaza de la Revolución, един от най-големите паркове в Лима. В него, е издигнат Monumento a los defensores de la frontera – паметник в чест на загиналите във войната от 1941 г. между Перу и Еквадор, за погранични територии в басейна на река Амазонка.
Последната ни спирка за деня бе Magic Water Circuit намиращ се в the Reserve Park. Това е комплекс от 13 пеещи фонтана, устройващи вечер музикално и визуално представление, проектирайки върху гигантски облаци от водна емулсия движещи се, цветни, триизмерни образи. По време на нашето посещение, мястото държеше рекорда на Гинес за най-голям в света комплекс от пеещи фонтани в обществен парк.
Беше пълно с хора, дошли като нас, да се насладят на разноцветните пръски, танцуващи под музикален съпровод. Когато настъпи ноща, шоуто започна. Отначало с арии класическа музика, в ритмите на които, потоци вода се издигаха и спускаха, отклоняваха се наляво и надясно, пресичаха се, скачаха високо нагоре и с устрем се изсипваха в басейните пред нас, в непрекъснато меняща се цветна феерия.
След тях, под акомпанимента на перуански народни мотиви, в облаци от водни пръски, започнаха да се очертават различни тризмерни фигури и образи. Различих герба на Лима, очертанията на Перу, фигури от Наска. Изведнъж в облака от пръски видях тялото на движеща се огромна анаконда, последвана от бягащ ягуар, върховете на Андите, танцуващи индианци и още образи, образи, сменящи и преплитащи се един в друг. Целият спектакалът продължи около 30 мин. Мога да кажа само - заслужаваше си.
Най-накрая, след този дълъг ден, уморени, но доволни, се добрахме до хотела и „паднахме“ за заслужена почивка в мекото легло. През ноща се събудих и отидох в банята. Когато се доближих до огледалото и с полуотворени в просъница очи погледнах в него, се изненадах неприятно - едното ми око бе подпухнало. Бях сънена и не виждах добре. Помислих, че ще ми се наложи да използвам капките за възпаление на очите, които винаги мъкнех, но за щастие, до този момент, не бях използвала. Наплисках лицето си с вода и погледнах отново. Но само с едното око. Другото си остана все така затворено. Не можах да се позная. Половината ми лице беше подуто - чело, брадичка, устни, едната буза, всичко, с двойни размери и цвят, различен от типичния за кожата ми. За първи път се сблъсквах с такова „чудо“. Виждала съм подобна визия само по филмите. И то не в романтичните😊 Стреснах се не на шега. Веднага събудих половинката, за да се жалвам и търся помощ. Той ме поуспокои, заявявайки, с тон на експерт, че това е слънчево изгаряне и ще мине. Думите му имаха ефект. Аз, се взех в ръце и в този момент, си спомних. На тура през деня, за да имаме максимално добра гледка към забележителностите, покрай които минавахме, се настанихме на открития втори етаж на автобуса. Сянка нямаше, а слънцето напичаше „здраво“. Половинката се жалваше, че не си е взел шапката и аз „великодушно“ му предложих своята. Така продължихме автобусната си разходка през Лима, той с шапка на главата, а аз изложила лицето си на безмилостното слънце. Значи, ето го, пред мен, виновникът за моите неволи... За щастие, проблемът ме смущаваше по-скоро визуално, отколкото физически. Оттокът се разсея в рамките на два дни и аз бързо върнах нормалния си облик. Между другото, линията на екватора, където влиянието на UV лъчението на слънцето е най-голямо, минава само на около 600 км. от Лима. Попаднете ли в тези ширини, не разчитайте на облаците над главата си, погрижете се за откритите части на тялото си. Аз получих урока си, по трудния начин. Но, да продължим по маршрута ни. Очаква ни Куско и още неочаквани приключения.
Следва продължение...