Традиции, солници и инкска архитектура
Още в България, въпросът - как да стигнем до Мачу Пикчу /макар че е само на стотина километра от Куско/, бе сериозна дилема за нас. По времето, когато посетихме Перу, официално известните начини, бяха само два. С влак, от Куско или няколкодневен пешеходен преход на палатки през планината. Първият вариант, отхвърлихме веднага, а минусите на втория бяха необходимостта от допълнително време и надеждна екипировка. Решаващият аргумент, за отпадане и на втория вариант, бе прогнозата за времето – всекидневни дъждове. Посетихме Перу, в периода на тяхното лятото /от декември до март/, което там съвпада с дъждовния сезон. Вярно, че сериозен дъжд не видяхме през цялото пътуване или, да съм абсолютно коректна, имаше един, но не повлия по никакъв начин на придвижането ни, гледките и цялостното ни преживяване. След дълго ровене в нета и разучаване на описания и карти, на други патиланци преди нас, открихме тайния, заден вход към целта ни. И така, сбогувахме се с Май Френд /нашият домакин в Куско/, при когото оставихме основната част от багажа си /куфара/, с уговорката да го вземем на връщане, и рано сутринта, с леки раници на гръб, поехме към първата точка в пътуването си към Мачу Пикчу – Чинчеро.
Chinchero
Селище, на около 30 км. от Куско, разположено на 3 780 м.н.в., на плато, обгърнато от планински върхове, в свещената за инките долина Урубамба. Наричат го „Градът на дъгата“. По време на дъждовния сезон, над него често се появявала дъга. Но ние, донесохме хубавото време със себе си, така че се разминахме с това природно явление.
Кога е основано селището, не е известно. Знае се само, че е съществувало много преди зараждането на инкската империя. Сочено е, като живописен пример за типично поселение на инките, в което си дават среща испанската култура от времето на конкистадорите и тази на местните народи от до колониалната епоха. Едноетажни къщи с бели стени, червени покриви и калдъръмени улици, с открити, плитки канали в средата.
Чинчеро е известно с автентичната си култура, традиции и дрехи. Над 80% от населението му говори езика на инките – кечуа. В него, и днес живеят общности, организирани на принципа на древната системата „айлу“. Това е била основната социална и икономическа единица в империята на инките – общност от семейства свързани от близки родствени връзки, ръководена от старейшина /курака/. Гради се върху обща собственост на земята и колективен труд.
Основни поминъци на местното население са животновъдството, селското стопанство и изработката на характерни за района тъкани и дрехи от 100% естествени материали и бои. Последните са изцяло ръчно изработени, по технологии предавани столетия наред в родовите общности. Най-харесваният и използван цвят е червеният, получава се от паразит живеещ върху кактусите.
Една от основните туристически атракции на Чинчеро, е главният му площад. Днес, той представлява правоъгълна зелена площадка, на която предприемчивите местни занаятчии излагат стоката си в очакване на туристи.
Във външният си край, площадът завършва с каменна стена, оформяща своеобразна тераса, от която се откриват завладяващи гледки към отсрещните прилежно терасирани склонове /прословутите тераси на инките/. А зад тях, се издигат нагънатите, огромни, зелени вълни на най-дългата в света планинска верига - Андите. Гледка, която си заслужава да бъде видяна.
В челния край на площада стои висока, каменна стена с трапецовидни ниши - основите на някогашната резиденция на десетият Сапа Инка - Тупак Юпанки. Върху нейните останки, в периода от 1572 г. до 1607 г. е издигната църквата Nuestra Señora de la Natividad. Още една от забележителностите на Чинчеро.
По време на конкистата, испанците срещат силна съпротива в Чинчеро. Инките отстъпва селището, но преди това го опожаряват. Целта им е била, да лишат конкистадорите от подслон и провизии, затруднявайки по този начин придвижването им.
Спускайки се назад и надолу по уличките на Чинчеро, погледът ми случайно се пресече с нечии, чужди очи. В тях, се четеше любопитство и радост. Понякога, в живота, дори само това е достатъчно, за да почувстваш някого близък. Думи не бяха нужни, сякаш срещнах отдавна изгубена стара приятелка…
Следващата ни спирка бе Солната мина Марас. Отстои на 18 км. от градчето Урубамба и 50 км. от Куско. Ако се движите с обществен транспорт, ви трябва маршрутка до гр. Урубамба. Слиза се преди Урубамба, на разклонението към мините. От там се хваща попътна маршрутка.
Salineras de Maras
Стигайки до солниците, пред нас се разкри изумителна гледка. Целият склон на планината бе покрит с терасовидно разположени, малки, асиметрични басейнчета, оформяни на ръка от местното население десетки, а може би и стотици поколения наред. При археологическите проучвания на района, са открити множество артефакти от различни периоди. Най-ранните от тях, са датирани към 700 г. пр.н.е.
Казват, че басейните са няколко хиляди. Захранват се от тесни вади по които тече гореща, солена вода, избликнала от недрата на планината преди повече от 100 000 000 години.
Наличието на извор с висока концентрация на сол, толкова далече от океана, на надморска височина от 3 000 м., е загадка за учените. Най-разумното обяснение, предполага присъствие в дълбочина, на огромни количества наслоена каменна сол. Подземни, горещи води размиват солните слоеве, проправяйки си път към повърхността. Извиращата солена вода се насочва към хилядите басейни, в които се изпарява под слънчевите лъчи, оставяйки след себе си бели като сняг, солни кристали. Концентрацията на сол във водата е толкова голяма, че е необходим само месец, за да се образува слой с дебелина от около 10 см.
Солта се добива ръчно, по традиционния начин, известен още от времето на инките. Образуваната солна кора, се остъргва от спечената, червена почва с помощта на дървени лопати. Поставя се в кошници, за да се оцеди водата. След което, се извозва с магарета от района на солниците.
Интересното е, че се добиват четири различна вида сол, всеки със специфична употреба: - първият добит слой, представлява фина бяла сол за ежедневна консумация; - вторият слой, също е годен за консумация, но с по-ниско качество; - третият слой, се разпръсква върху обработваемите площи, за защита на културите от вредители; - четвъртият вид сол, са големите солни кристали, които се образуват по краищата на басейните, те се използват за храна на животните;
Качествата на местната сол, са я направили известна по цял свят. Твърди се, че има силно противовъзпалително действие и помага при артрит, разширени вени, херпес и псориазис. Препоръчват я за използване при хипертония, тъй като е с ниско съдържание на натриев хлорид. Освен това, Марас е едно от четирите места в света, където се добива естествена розова сол.
Смята се, че именно солта от Марас, е използвана от инките при религиозните им церемонии и за мумифициране на техните владетели. Дори след идването на испанците по тези земи, контролът на солните мини остава в ръцете на местните. Днес солниците се експлоатират от кооперации, образувани от жителите на близките населени места, които са се изхитрили, да превърнат солниците и в туристическа атракция.
Местна легенда разказва, че солените води извиращи от планината, са сълзите на Аяр Качи, брат на първия Инка - Манко Капак, един от синовете на бога на слънцето – Инти и внук на бога Виракоча. Последният възложил на внуците си, да открият благословена земя, на която да основат империята на инките. Аяр Качи се отличавал с митична сила. Братята му, се страхували от него. С измама, го примамили в дълбока пещера и запечатали входа ѝ. Сълзите на затворения в планината Аяр Качи, намерили пътя към повърхността, образувайки солени езерца. Лъчите на неговия баща – бога слънце, изсушавали езерцата, оставяйки само солената мъка по склоновете на планината.
На място, може да си купите сувенири изработени от солни кристали, като и различни продукти, в които, основна съставка е местната сол, като кремове, козметика, та дори и шоколад със сол.
Ollantaytambo
Последната ни спирка за деня бе Олантайтамбо. Намира се на около 18 км. от гр. Урубамба и 70 км. от Куско, в долината на река Урубамба, на 2 792 м.н.в. Всеки запътил се към Мачу Пикчу, минава от тук. Има маршрутки както от Урубамба, така и от Куско.
Януари 1537 г., именно тук испанците претъпяват най-сериозното си поражение при колонизирането на Перу. Побеждава ги Манко Инка Юпанки, първи Сапа Инка на просъществувалата в периода от 1537 до 1572 г. неоинкска държава. Но да разкажем малко предистория. След пленяването и екзекуцията на Атауалпа в Кахамарка /1533 г./, противниците му в династичната борба за трона на империята на инките, погрешно възприемат испанците, като спасители и съюзници. Между тях е и Манко Инка, един от над петдесетте синове на Уайна Капак /единадесетия Сапа Инка/. След превземането на Куско, Манко Инка е провъзгласен от Писаро за новият Сапа Инка. Той обаче, е само марионетка в ръцете на испанците. Осъзнавайки, че е просто пленник, Манко успява да избяга и организира армия, с която, в 1536 г. се насочва към Куско. След десет месечна обсада и сражения с променлив успех, Манко се оттегля към Олантайтамбо. Когато испанците достигат града, те се оказват затворени между две реки в подножието на терасовидно издигащ се стръмен склон, на който са се укрепили инките. Всъщност, конкистадорите попадат в добре подготвен капан. В точния момент, инките изпращат инженерни отряди, които преграждат руслото на близките реки, изменяйки посоката им и „измивайки“ испанците и техните десетки хиляди местни съюзници от свещената земя. Днес, място на тези събития е превърнато в пазар за сувенири, зад който започва Археологическата зона на града.
Впоследствие, инките се оттеглят към джунглите на империята си, където основават малка неоинкска държава със столица Вилкабамба. Манко Инка е убит от испанците в 1544 г. А създадената от него нова държава, просъществува до 1572 г.
Qolqas-Graneros de Pinkuylluna
Тъй като, в Олантайтамбо, пристигнахме в късният следобед, а Археологическата зона бе отворена само до 17 часа, решихме да я посетим на следващия ден, давайки си повече време за разглеждането ѝ. Пресичайки селището в обратна посока, се отправихме към срещуположните склонове на планината. Там, високо над нас, бяха накацали няколко атрактивно изглеждащи постройки. Към тях води стръмна пътека, започваща от Calle Lares. Входът е безплатен, но е ограничен до 16:30. Има врата, която се затваря в 17:00. Един час е напълно достатъчен за да се изкачите и слезете. Има портиер, който се изкачва до руините, за да подкара последните, невъзприемчиви туристи към изхода /както се случи на нас/.
Пътеката нагоре е тясна и стръмна. На места се върви буквално по ръба на отвесен откос, но гледките, които се откриват, са прекрасни. Под нас, се бе разпрострял Олантайтамбо, обкръжен от изригващи към небето скални масиви.
Притиснати от липсата на време, с бърза крачка се изкачвахме нагоре по снагата на планината, наричана от местните Pinkuylluna. В превод от кечуа „мястото, където свири pinkuyllu“. „Рinkuyllu“ е флейта използвана от инките. Вероятно името е свързано с това, че мястото е много ветровито.
Най-накрая стигнахме и до самите руини. Странни, тесни сгради, поставени в три реда, една над друга, нагоре по склона. А между тях, пространство колкото да мине човек и свистящият вятър, напявайки отдавна забравена мелодия.
Въпреки, че са на повече от 500 години, постройките са добре запазени. Липсват само покривите им, които вероятно са били дървени и не са издържали на времето и вятъра.
Предназначението им, не е известно. Най-правдоподобната версия е, че служели за съхранение на сушени храни. Мястото на което са изградени – високо, на непрекъснато обдухван от вятъра скат. Начина по който са проектирани – с тесни проходи по между си, създаващи непрестанни ветрови тунели. Всичко това говори, за една хитро създадена естествена охладителна система.
А гледките, гледките които се разкриха пред нас, докато слушахме песента на вятъра, вече бяха не просто прекрасни, а зашеметяващи.
Не ни се тръгваше, но времето ни на планината Pinkuylluna изтече. Подканени от портиера на мястото, се отправихме надолу към Олантайтамбо, потъвайки в лабиринт от тесни улички.
Кога е създадено първото поселение на това място, не е известно. Знае се само, че някои от сградите в селището, са издигнати много преди времето на инките. Когато, в средата на 15ти век, империята на инките се разпростира до тук, Олантайтамбо или както се е наричал тогава, вече е съществувал.
Градът е добре запазен. Не случайно, го наричат „Ciudad Inca Viviente” – „Живия град на инките“. В него, доказано, са едни от най-старите, непрекъснато обитавани, от векове, сгради в Южна Америка. На много места, къщите, улиците, дори и дренажните системи под тях, са непокътнати още от времето на инките.
И тогава, неочаквано ме сполетя … Вирус. Удари ме силно и изведнъж – жестоки болки в корема, слабост, повръщане и още нещо….. Не помогна и немалкият ни арсенал от лекарства. Следващите два дни бяха критични, изкарани буквално само на вода. Спасението се появи под формата на местен антибиотик, който ме закрепи, но бях прекалено слаба, а ни предстоеше най-трудната част от пътуването ни, към Мачу Пикчу. Момчето ми, бе сериозно притеснено и предложи да се връщаме към Куско. Тогава си зададох въпроса – Как бих се чувствала, след време, спомняйки си колко близо съм била до целта и съм се отказала, и реших да продължим, НАПРЕД. И ето ни, в една ранна, мъглива утрин, на симпатично малко площадче, чакаме превоза си за следващия етап от пътуването ни. А около нас, отново красиви гледки, които някак си, притъпено стигаха до съзнанието ми. Чувствах се изтощена, но уверена в това, което искам и правя.
Внезапното ми заболяване, бе изяло както дните ни за Олантайтамбо, така и предвидливо планувания ни ден в повече, за придвижване. Останал ни беше само ден, за да стигнем до Aguas Calientes – градчето в подножието на Мачу Пикчу. Предстояха ни 153 км., изкачване в Андите, до височини от над 4 300 м.н.в, минаване през прохода El Abra Málaga, и отново спускане от другата страна на планината. Пътят беше асфалтиран, но на места, от издигащите се над нас, забулени в мъгла планини, се спускаха буйни потоци. Те пресичаха пътя ни, а ние прегазвахме направо през тях.
При градчето Santa Maria, отбихме от главния път към селището Santa Teresa. Асфалтът свърши, пътят се стесни и се превърна в достоен съперник на Camino de la Muerte /Пътят на Смъртта/ в Боливия. Заявявам го от опит, тъй като съм се спускала по Пътя на смърта, за който ще разкажа в друг пътепис.
Неспирен низ от завои на ръба на пропастта, теснини, през които може да премине само една кола и застрашително надвиснали над главите ни скали. Движихме се бавно. От време на време, спирахме. Шофьорът ни съсредоточено оглеждаше скалите пред нас, след което продължавахме. Зачудих се, какво гледа. И изведнъж ми просветна – свлачища.
Най-накрая, след тридесетина километра, които ме изправиха на нокти, стигнахме до станция Hidroeléctrica – края на проходимия за автомобили път. Някаква хидроинсталация, вероятно електроцентрала и края на жп линията тръгваща от Куско към Агуас Калиентес.
Почти бяхме стигнали, оставаха ни само някакви си петнадесетина километра с влак, ако решим да го чакаме или пеша, покрай жп линията през планината. Изборът беше предоставен на мен. А аз, избрах пеша. Не можех да пропусна това, което възбуждаше фантазията ми от дълго време.
Пътят беше равен и приятен, с достатъчно пространство за движение покрай релсите. А около нас истинска тропическа джунгла, зад която се издигаха вертикалните скални стени на каньона, в който се движихме.
През целия път, ни съпътстваше беснеещата, на крачка от нас, река Урубамба. Въртопи, скорост, грохот. До този момент, не бях виждала такава демонстрация на мощ от планинска река.
Въздухът беше буквално напоен с влага, а за капак, от време на време преваляваше и лек дъждец. Наложи се да преминем над няколко поточета, вливащи се в разярената Урубамба.
Още в началото на прехода пресякохме и самата нея, по прехвърлящ се от единия на другия ѝ бряг мост.
По пътя си срещнахме и една красива пеперуда, черна, с яркочервени бразди по крилата си. Явно умаломощена от наситената във въздуха влага, тя беше кацнала за кратка почивка на земята пред нас.
Към края на прехода ни, заваля, а стелещата се над нас мъгла се сгъсти и скри изцяло небето. Ето го и Агуас Калиентес. Финалната точка на пътуването ни и начална за изкачването на Мачу Пикчу.
Следва продължение…..