Пътуване към миналото в едно отдалечено кътче на нашата родина.
Рано сутринта, в събота, стегнахме раниците и потеглихме в посока град Сандански. Смятахме да комбинираме СПА почивка и разглеждане на забележителностите в района. Времето бе мъгливо, а прогнозата дъждовна, но ние, напук на нея, пътувахме към най-югозападната част на нашата родина. Някъде там, бе целта ни за деня – Чуриловският манастир. Намира се на около 206 км. от София, между селата Гега и Чурилово, в землището на село Чурилово, община Петрич, област Благоевград. Минавайки през село Гега, малко преди Чурилово, в дясно е отбивката за манастира. От там преходът е около километър. Изминахме го пеша, по обвит в мъгла черен коларски път.
Спускайки се надолу, пред нас, в края на пешеходната пътеката видях манастира. Когато доближихме обителта, първото, което усетих бе тишината. Онази дълбока, чиста и някак свещена, планинска тишина. Планината се разкри около нас в есенната си одежда, а старият манастир, стоеше сгушен между дърветата, скромен и почти скрит.
Чуриловският манастир „Свети Георги“
Малък манастир, скътан в гънките на Огражден планина, само на няколко километра от границата със Северна Македония. Нямаше тържествен вход, а само една изядена от времето, дървена врата. Влязохме в двора. От едната страна – стара, монашеска сграда, вече необитаема, а от другата – църква. Чуриловският манастир няма пищността на големите рилски обители, но има нещо по-ценно – тишина и усещане за минало. Тук, човек остава насаме със себе си.
Смята се, че манастирът води началото си още от 14 век, но има предположения, че на мястото е съществувал много по-стар храм. Разрушен е по време на османското нашествие. През 19 век започва възраждането на обителта. 1848 г. е изградено килийно училище. По-късно, султански ферман от 1857 г. позволява „разширяването и построяването“ на църквата на комплекса, която е завършена 1858 г. А, в 1890 г. е издигната камбанарията, обновена 2019 г.
Понастоящем манастирът не е обитаван от монаси, за него се грижи попът на отстоящото на 3 км., село Кукурахцево. Въпреки това, обителта не е забравена от местните жители. На Гергьовден, Петровден и Рождество Богородично, в църквата на комплекса се отслужват литургии, а на Петровден и Гергьовден се прави курбан, с осветените преди това в храма агнета.
Църквата на комплекса, е с дебели каменни стени и открит, външен притвор. В него, са стоели хората, очакващи да преминат светото Кръщение и онези които, поради големите си грехове, не били допускани до молитвената зала и приемането на светото Причастие. Целият притвор на църквата, е изписан със сцени от Деня на Страшния съд, когато всекиму ще бъде въздадено според делата, акцентирайки върху греха, смъртта и последващите наказания. Те са най-необичайният и отличителен елемент на храма. Един нагледен урок за това, което чака грешниците при второто пришествие на Иисус, пречупен през мирогледа и нравите на времето, когато са изографисани стените на притвора. Стенописите не са дело на някоя от големи школи майстори зографи и не са точно датирани. Техният автор е неизвестен, но създаденото от него, е нещо автентично и уникално, чиято слава дава второто име на манастира – Дяволския манастир. И действително, накъдето и да погледнех, виждах крилати, черни дяволи, творящи пакости, нашепващи изкушения в ушите на миряните и наказващи грешниците.
Различните сцени акцентират върху греховете свързани с определени дейности и наказанията, които очакват съгрешилите. А, за да няма грешка и ослушали се, до някои стенописи, са указани и имената на професиите, явно нарицателни за времето си.
На една от фреските, е изобразена тълпа облечени в богати одеяния хора, повечето от тях с триари на главите /явно имали власт приживе и непокаяли се за прегрешенията си/. Обвързани от дявола, с веригата на изкушенията и греховете, те биват отвеждани в разтворената паст на адово чудовище.
На друга фреска, е изобразена сцена със загубила вярата си в господ жена, която подтиквана от дявола, води детето си при врачка. На главата на врачката е стъпил дявол. Символика, която предполагам говори за обсебване. Над групата фигури, стои трети дявол, който се изхожда в отварата, която врачката дава на детето.
Най-жестока /по мое усещане/, е сцената с белобрад лъжепророк, който е разпънат с главата надолу и тялото му, бавно е срязвано по дължина, с трион.
Стенописите на църквата, са реставрирани 1979 г. от художници, от Петрич. А тя самата, е обявена за паметник на културата от национално значение.
Прекрачвайки прага на храма, попаднахме в просторна молитвена зала с богато орнаментиран таван, оградена от двете страни с разноцветно изписани колони, завършващи с арки на върха. На една от колоните, високо над нас, бе оформен малък амвон, до който се стигаше по дървена стълба. В дъното на храма бе издигнат красиво изработен дървен иконостас, отрупан с образи на светци и кръст на върха. Спирайки се пред този портал между тленното, земно битие и небесното, невидимо тайнство на Святая Святих, затворих очи, помолих се и се потопих в атмосферата на мястото. Сякаш лек полъх емоция погали съзнанието ми. От всичко около мене, лъхаше древна история. Старата българска църка, се бе събудила, за да посрещне душата на още един мирянин.
Отворих очи, прекръстих се и се обърнах назад, към входа на храма. Точно над него, ограден от вълнообразен, цветен парапет, се издаваше напред вторият етаж на църквата. Обхождайки с поглед стените бързо открих нишата с каменна стълба, водеща към него.
Вторият етаж на църквата, всъщност е женското помещение за молитва. Ограждащият го отпред висок парапет, завършваше с издигаща се над нивото на очите ми решетка. Тя е пречила на намиращите се долу мъже да виждат лицата на жените горе. Разделение, с дистанция и своеобразна физическа преграда, предпазващи от изкушения и плътски мисли в божия храм.
Именно там, на лявата стена на втория етаж, има още един уникален стенопис. Изобразява черен като катран дявол, с огледало в ръце, в което се оглежда нагиздена млада жена. За жалост, тази фреска не е реставрирана. Лицето на жената е потъмняло, като самия дявол, а нравоучителният надпис, за който бяхме чели - „Мома, която много се гизди и кичи – дяволът ѝ държи огледалото.“, се е изгубил напълно.
Манастирският комплекс, освен църквата, включва стара килийна /училищна/ сграда и камбанария – типична организация за манастир от Възраждането.
На първия етаж, на килийното училище, открихме две стаи. Едната бе пригодена за трапезария, с голяма, дълга маса с пейки отстрани. Очевидно мястото, където на Петровден и Гергьовден, се раздава празничния курбан. А другата, бе магерницата. Стаята, където се приготвя храната.
На вторият етаж, вниманието ни, първо бе привлечено от автентичната класна стая. Стари зелени чинове, разказвачи на житейски истории, които не можем да чуем, но смътно можем да усетим, докосвайки се до белязаната им от времето повърхност. Бели стени, черна дъска и голямо дървено сметало. А на стената, карта на последното Българско царство. Някога, местата като тази малка, монашеска обител, са били огнищата, разпръскващи знание и запазващи духа на българщината, в едни други, по-трудни времена.
Втората стая на етажа, днес е по-скоро приспособена на още една кухня, в която по празниците се приготвя курбан.
След килийното училище, се насочихме към кацналата над църквата камбанария на комплекса. Отвън изглежда чисто нова, но отвътре е напълно автентична. Изкачвайки се по дървените стъпала нагоре, стигнахме до площадката с камбаната и най-хубавата гледка към околността.
След като разгледахме всичко наоколо, беше време, да продължим по маршрута си. Оставихме зад себе си каменния храм, дяволските фрески, тишината и дърветата и се отправихме към следващата спирка по маршрута ни - град Сандански.
Настанихме се в един от многото СПА хотели в града и веднага сменихме духовната с физическата наслада. Потопихме се, в прекия и преносен смисъл, в СПА зоната. Външното, голямо джакузи, беше истински оазис под открито небе. Влязохме в просторния, хидромасажен басейн, разположен на широка тераса, където студеният въздух и топлата вода създават неповторима комбинация от релакс и блаженство. Басейнът беше достатъчно голям, за да побере няколко души едновременно, без да се губи усещането за комфорт и свобода. Широките седалки позволяваха тялото да се отпусне, докато мощните хидромасажни дюзи, масажираха гърбовете, раменете и краката ни. Водата беше много топла, което създаваше приятен контраст със студения, външен въздух. Балончетата и въртящите се водни струи, издигаха мъгла над повърхността. Направихме си идеално, вечерно отпускане. Минахме и през вътрешната СПА зона, но с външната, беше несравнимо. Следващият ни ден бе определен за разглеждане на Сандански, посещение на скална църква и две емблематични, заредени с духовна енергия места в района. Но за всичко това, ще ви разкажа по-късно.
Следва продължение…