По пътя на мъртвите в Теотиуакан

Сутринта се отправихме да видим един древен град обвит с мистерия - „родното място на боговете“ - Теотиуакан. Намира се на около 50 км. от Мексико Сити. До него стигнахме с автобус /Autobuses Teotihuacan/ от автогара Mexico Central Norte, от която има директни автобуси на всеки 10 мин. Първият е в 7:00 ч., последният е в 14:00 ч. Стига се за около час. На въщане автобусите са отново през 10 мин. до 21:00 ч. Zona Arqueológica de Teotihuacan работи от 8:00 - 17:00. В комплекса може да се влезе през пет входа. Ние влязохме от Порта 2, пътя от която води право към пирамидата на слънцето. Внимание, на територията на комплекса не се предлагат вода и храна. Желателно е да пазите билетите си, защото някои паметници са разположени извън оградената зона. За да ги посетите, трябва да покажете билета си. Ако си купувате сувенири, направете го на излизане, пазарлъкът е задължителен, но цените са по-нормални😊 За да се върнете в Мексико сити, просто заставате на пътя срещу изхода на комплекса и чакате автобуса.

Теотиуакан

Включен е в Списъка за световно културно и природно наследство на Юнеско. Неговият произход и основатели са неизвестни. Разположен е на 2 285 м. надморска височина на Мексиканското плато. Името му означава „родното място на боговете“ и отразява митовете за сътворението, което според индианците нахуа, се е случило именно тук. Ацтеките го откриват столетия след изоставянето му. Те не са знаели кой го е съградил, и приписвали това на боговете. Използвали са храмовия комплекс за култови ритуали и жертвоприношения. Основните забележителности на комплекса са пирамидата на слънцето, пирамидата на луната и цитаделата с храма на Кецалкоатъл – пернатата змия, а между тях се простира пътят на мъртвите, по който са вървели хората принасяни в жертва на божествата. Подобно на пирамидите в Египет, и тези в Теотиуакан са построени като отражение на съзвездието Орион на земята.

Пирамидата на слънцето

От Порта 2, пресичайки пътя на мъртвите застанахме пред гигантската пирамида на слънцето, разположена в центъра на другите постройки, точно както Слънцето в центъра на Слънчевата система. Тя е втора по големина в Америка, а с височината си от 65 метра е третата най-висока пирамида в света. Предхожда със столетия всички структури на маите.

В пирамидата има няколко гробници, създадени през различни етапи на строителството ѝ. Във вътрешността ѝ са открити група стаи във формата на детелина, където се смята, че са извършвани огнени и водни ритуали. До върха ѝ водят 248 стъпала. Изкачихме ги с почивки за снимки😊 На всяка следваща площадка, гледките ставаха все по-атрактивни.

Най-накрая, ето ни на върха на пирамидата. Пред нас се разкри една величествена 360 градусова, спираща дъха гледка към долината и самия комплекс.

Седнах и се замислих за миналото, опитвайки се да си представя как е било, как е изглеждало тук някога, какви са били хората, къде са изчезнали... Атмосферата наоколо определено предразполагаше за развихряне на въображението. Компания ни правеше един рошав четирикрак приятел, който също беше изкачил пирамидата😊

С напредване на времето, потикът от желаещи да достигнат до върха на пирамидата се увеличи и ние потеглихме надолу.

Пътят на мъртвите

Излязохме отново на пътя на мъртвите, и се насочихме към пирамидата на луната, по стъпките на десетките хиляди принесени в жертва на боговете хора. Пътят е с дължина от 3,2 км. и ние го изминахме целия. От двете му страни са изградени по-малки пирамиди, на които се качвахме и слизахме, наслаждавайки се на околността.

Тук има много продавачи на сувенири, които обикалят и се опитват да ги пласират на туристите😉 Болшинството сувенири са свирки, издаващи странни, стряскащи звуци. Местен търговец, приближил се незабелязано до нас, наду свирката точно зад гърба ми, та чак подскочих. Смята се, че по време на жертвоприношения ацтеките са използвали специални свирки, издаващи зловещ звук. Това е трябвало да помогне на душите на принесените в жертва, да преминат в отвъдното. При разкопки на ацтекски храм в Мексико, археолозите открили обезглавен скелет на човек, в ръката на който имало свирка във формата на череп. Свирката издавала звук, който оприличили на смесица между порив на свистящ вятър и предсмъртния крясък на обхванат от ужас човек. Според друга теория, ацтеките използвали свирката за да всяват страх във враговете си в началото на битка.

Ежедневните жертвоприношения продължават до самият край на империята на ацтеките и тяхното покръстване.

Пирамидата на луната

Накрая се изправихме и пред пирамидата на луната, в основата на водещите нагоре стъпала, по които определените да бъдат принесени в жертва хора, са се изкачвали до върха ѝ. Там, са били поставяни на каменен олтар, а жрецът е разпарял гърдите им с обсидианов нож и изтръгвал още туптящото сърце. След това го издигал високо към почитания бог и го хвърлял в свещения огън. Тялото на жертвата било обезглавявано и хвърляно надолу по стъпалата на пирамидата. Твърди се, че труповете на пожертваните хора, са били изяждани, като за жреците и знатните ацтеки, са приготвяни специални ястия, рецептите за които са запазени и до днес в някои хроники. В книгата си „Златната колона“, английският религиовед и етнолог Джеймс Фрейзър описва един ужасяващ ритуал на ацтеките провеждан в чест на богинята на царевицата Чикомекохуатл, при който в жертва било принасясно 12-13 годишно момиче. След продължаващи няколко дни церемонии, жертвата била обезглавявана. Жреците събирали бликащата кръв в легени и с нея пръскали статуята на богинята и принесените ѝ дарове. След това одирали обезглавения труп и един от жреците обличал кожата, с която танцувал, докогато му позволявала, постепенно свиващата се кожа. С това описателно отклонение, поздравявам любителите на ужасите😊

Пирамидата на луната се смята за най-стария каменен паметник в Теотиуакан. По-малка е от пирамидата на слънцето и представлява няколко пирамиди изградени една върху друга, като във всяка от тях има гробна камера.

Тръгнахме нагоре, по стъпалата, по които се е проляла кръвта на десетки, а може би стотици хиляди хора, във възхвала на отдавна забравените богове на ацтеките. Не знам защо, но изкачването на пирамидата на Луната, бе разрешено само до средата ѝ. Може би все пак, духът на древните боговете е все още жив в епицентъра на тяхното кърваво капище. Достигайки средата на пирамидата, се обърнахме назад. Пред нас се разкри красива, панорамна гледка – право напред бе пътят на мъртвите, в цялата си дължина. От лявата му страна величествено се издигаше пирамидата на Слънцето. Трудно ми бе да възприема, как цялата тази внушителна красота, е била преплетена с толкова много кръв и жестокост.

На площада пред пирамидата на Луната са разположени още 12 малки пирамиди.

След като се полюбувахме на гледките от пирамидата на луната, се отправихме отново по пътя на мъртвите, назад към пирамидата на слънцето. Решихме да я обиколим, за да я видим от различните ѝ перспективи.

Околността зад пирамидата представляваше изгорена от слънцето трева, с отделни, самотни дървета и разбира се, кактуси. Тук е пълно и с едри гризачи, нещо средно между катерички и нашите лалугери.

На задната страна на пирамидата открихме отвор, мамещ те да надникнеш. С голям труд удържах другарчето, да не се навре в него😊

От тук има път с указателни табели към музея на комплекса, където има и тоалетни. За щастие, не от времето на ацтеките😊

Храмът на Кецалкоатъл – Пернатата змия

От музея се отправихме към храма на Кецалкоатъл. Намира се в края на комплекса. Целият е украсен с главите на пернатата змия Кецалкоатъл.

След храма на Кецалкоатъл, се върнахме отново по пътя на мъртвите към пирамидата на слънцето. Беше време да си вземем довиждане с Теотиуакан.

Напуснахме комплекса и седнахме отстрани на пътя да чакаме автобуса. Разсеяно се оглеждах наоколо, но изведнъж вниманието ми привлякоха някакви жужащи край близките кактуси дребосъчковци😊 Вгледах се очудено, я, колибри😊 Хвърчаха с резки, много бързи маневри между кактусите, задържайки се само за миг пред разцъфналите им цветове, за да вкарат дългите си, тънки човки в тях, и да отпият от нектара им. Именно в тези моменти, можех ясно да видя малките им телца, докато пърхащите им с до 200 маха в секунда крилца, бяха невидими за човешкото око. Грабнах фотоапарата с надеждата да уловя на кадър тези малки птички.

Мексико сити ни посрещна отново с вече познатата ни, специфична само за него атмосфера. Предстоеше ни нощен полет към полуостров Юкатан и Мерида.

Следва продължение...