Южна Долна Калифорния, моята представа за Мексико

Връщам се назад във времето да разкажа за едно наше вълнуващо пътешествие до Мексико и Гватемала. Започнахме с Мексико. Държавата, която остави в мен незабравими спомени и силни впечатления, с богатата си култура и история, с пирамидите, скрити дълбоко в джунглата, с планините, колониалните градове, пустите плажове на Тихия океан, сенотите и разбира се, мексиканската храна. ААААА и много КИТОВЕ😊 Но за тях по-късно и с много любов😊

И така, 4 часов полет до Barajas Airport в Мадрид, 6 часа престой и нов полет - още 12 часа и вече сме в Benito Juarez International Airport, Мексико сити. Пристигнахме ли?! Да, ама не😊 Защо ли – просто сме опитимисти в плануването, и затова понякога изпълнението на плановете ни излиза през носа😊 Така стана и в този случай. В Мексико сити трябваше да кацнем около полунощ, та мислихме си „Защо да губим време, което така или иначе ще проспим, давай да продължаваме!“. И ето ни на летището в Мексико сити, уморени, в очакване на първия сутришен полет за La Paz, Южна Долна Калифорния.

Benito Juarez Airport има два терминала, ние кацнахме и щяхме да летим от Терминал 1 - това е най-големият летищен терминал в Америка и четвъртият по големина терминал в света. С две думи, има къде да се разходиш и да хапнеш, но няма удобни места за отпускане, камо ли за подремване😊 Между другото, колкото и странно да звучи, летището на Мексико сити е едно от добрите места да обмените долари или евро в песо. Но внимавайте, в различните бюра, е различен и курсът.

Baja California Sur

Южна Долна Калифорния е щат на Мексико, заемащ южната част на полуостров Долна Калифорня. От континента го отделя Калифорнийският залив /морето на Кортез/, а от другата му страна е Тихият океан. Главният град на щата е La Paz с население от около 200 000. Намира се на брега на Калифорнийския залив. Всичко интересно в града, е съсредоточено около крайбрежната алея - Paseo Alvaro Obregon.

В La Paz кацнахме 07:30 ч. сутринта. Летището е малко и е на около 12 км. от града. Придвижихме се с такси. В хотела не ни очакваха толкова рано, така че се наложи да оставим багажа си и да пообиколим до часа за настаняване. Спуснахме се към крайбрежната алея. Приятно място за пешеходна разходка, граничещо с тясна пясъчна ивица. По протежение на цялата алея има множество склуптури и пейки, откриват се чудесни панорамни гледки към залива.

Не знам дали може да си представите, как се чуствах след целия изминат път и часовата разлика от 8 часа. Очите ми, сами се затваряха, а тялото ми, просто искаше сън. И в този момент, излизайки на пясъчната ивица до алеята, го видях – пеликан, истински, жив и само на няколко метра от мен. Стои си спокойно и сякаш не ми обръща никакво внимание. Повярвайте ми, изненадата беше голяма, а умората, тя изчезна просто за миг.

Такива моменти са много ценни за мен, затова ги помня ясно. А пеликаните, те бяха навсякъде. По брега, във водата, на рибарските лодки закотвени в плитчините.

Продължихме разходката си вече по пясъка. Събрах няколко миди, видяхме останките на една много интересна зъбата риба, а около нас, по брега, между пеликаните, забързано се щураха дребни птички, които ровеха мокрия пясък с дългите си, извити клюнове.

Разходихме се по крайбрежните улички.

Накрая все пак умората си каза своето. Хапнахме и се отправихме към хотела. А там, просто се хвърлих в леглото и заспах на мига. Събудихме се към 1 часа сутринта от силна, идваща някъде отвън музика. Оказа се, че навън се вихреше яка фиеста, а ние не бяхме поканени и решихме да коригираме тази грешка😊Вече не ни се спеше и въпреки ранния час, излезнахме да разузнаем обстановката. Попаднахме във вихъра на карнавал по мексикански, с много музика и танци.

Тук просто ще кажа, че до този момент, имах различна представа за мексиканската музика от това, което чуваха ушите ми. Странна, но весела и интересна. Така мина времето до сутринта. Накрая, все пак, се запътихме към хотела. Новият ден беше пред нас, а ние имахме големи планове за него. Предстоеше ни това, което ни беше довело тук, това заради което преодоляхме умората, сменяхме полети един след друг, и изтърпяхме дългите часове на пътуване – СРЕЩА СЪС СИВИТЕ КИТОВЕ, и не къде да е, а на мястото където се раждат, и от където след като укрепнат, тръгва дългият им път към северните морета.

Среща със сивите китове

Сивите китове достигнат до 16 м. дължина и тегло до 36 тона. Кожата им е покрита с малки ракообразни, отдалеч изглежда като нашарена в черно, сиво, и бяло. Това ги прави лесно различими от другите китове. Мигрират на юг през есента за да се размножават и женските да родят своите малки в по-топлите води на лагуните на Baja California. Сезонът за наблюдение на китове тук, е от края на декември до средата на април. През пролетта се отправят на север, към Берингово и Чукотско море, като изминават  до 22 000 километра.

Прибрахме се в хотела колкото да се екипираме и потеглихме отново на път. Предстояха ни около 270 километра до Puerto Adolfo López Mateos - отправната точка на нашето ново приключение. Пътят беше чудесен, мукробусът летеше, а около нас преминаваха картини от пейзажа на полуострова – изпечена от слънцето камениста пустиня, осеяна с ниски храсти и високи като дървета кактуси. С този пейзаж винаги съм си представяла Мексико. За да бъде сходството пълно, липсваше само Спиди Гонзалес /анимационен герой от детството ми/.

В Puerto Adolfo, се прехвърлихме на чакащата ни лодка. Тук в крайбрежните фиорди на Magdalena Bay, беше „яслата“ на сивите китове.

Всеки човек има мечти, някои споделя свободно, други таи дълбоко в себе си. Една от моите бе, да видя на живо китове. Седях вкопчила се за борда на лодката, и се взирах през пръските солена вода в очакване. Изведнъж мексиканецът на носа на лодката, започна да сочи някъде напред. Отначало не видях нищо, а после, ето ги и тях, КИТОВЕТЕ. Все още далече пред нас, но и толкова достижими, колкото никога не съм очаквала да бъдат за мен.

Е, случи се. Аз не само ги видях, ами плувах в малка лодка, в огромния Тих океан, заобиколена от невероятните, гигантски създания. Отначало далече, а после все по-близо и по-близо, изплуваха глави, гърбове, плавници.

Накрая бяхме буквално между тях. Първоначално, когато се отправихме навътре в океана, бях силно превъзбудена в очакване на предстоящата среща, но и си помислих, какво ли би се случило, ако някой от тези гиганти случайно се докосне до лодката ни😊 На два пъти, видях огромни тъмни сенки, които минаваха под лодката. А тя, която не изглеждаше толкова малка при качването ни, сега беше като орехова черупка, оставена на благоволението им. Адреналинът беше притъпил чуството ми за самосъхранение. За такива емоционални моменти, ми е много трудно да пиша, защото не мога да подбера подходящите думи. Все ми се струват слаби, за да изразят силните чувства и емоции. Потресаваща, спираща дъха гледка. Видяхме десетки от най-големите животни на света да плуват около нас.

Накрая се приближихме толкова близо, че имах чуството, че мога да ги докосна. Стоях затаила дъх, невярвайки, че това е действителност.

Не знам колко време ги наблюдавахме, но ми се искаше още. Със сигурност мога да кажа, че не ми беше достатъчно. Когато се насочихме обратно към брега, със съжаление гледах назад, към един друг свят на морски гиганти, в който се надявам да имам възможноста, да се потопя някога отново. Ла Паз ни посрещна с пъстри шествия и силна музика идваща отвсякъде. Карнавалът продължаваше с пълна сила и ние се впуснахме в него.

Todos Santos

Ще кажа само, че на следващия ден не се събудихме, както обикновено рано, но за това си имаше оправдателна причина😊 Силните емоции от предишния ден и нощния карнавал си казаха своето. Но не беше време да се излежаваме. Трябваше да пресечем полуострова, от морето на Кортез до Тихия океан. Нашата цел беше Тодос Сантос – малко градче на брега на океана, славещо се с красивите си безлюдни плажове и възможноста отново да видим китове, този път от брега. Изминахме около 85 км. с местен автобус. Пътищата и транспортът тук, а и в цяло Мексико са много добри. Тодос Сантос ни посрещна радушно, с чудесни такос от морски дарове, в едно непривличащо с външния си вид заведение на открито. Хапнахме набързо, и се отправихме към океана. Пътят беше черен и минаваше през вилна зона.

Излязохме на малка лагуна, зад която се показа океанът.

Пред нас се разкри невъобразимо красива гледка – огрян от лъчите на слънцето плаж. Изцяло пуст, само ние и морските птици.

А скалите, обляни с вода и блестящи на слънцето, бяха главазамайващо красиви.

Не мога да не спомена и вълните – огромни, разпенени и разбиващи се с оглушителен тътен в брега. Трудно е да се предаде с думи, но този звук беше толкова мощен, че чувайки го и виждайки изсипващите се талази вода, осъзнах моща на океана.

Разбира се, тук бяха и нашите приятели, пеликаните. Не се въздаржах и се отправих към тях. Отначало бавно, а после тичайки и всявайки паника. Попаднала сред излитащите птици, се почуствах господарка на плажа, който този ден, беше само наш😊

Накрая, се отправихме отново към Тодос Сантос и мястото с вкусните такоси, а след това и към Ла Паз. На следващия ден ни предстоеше път, назад към Мексико сити, град, от който очаквах много и той оправда очакванията ми. Но за това по-късно.

Следва продължение...