Сайгон, столицата на Френски Индокитай, а днес - Хо Ши Мин

В Хо Ши Мин кацнахме късно вечерта. До хотела се придвижихме с такси. Настанихме се, и въпреки късния час, стимулирани от глад и любопитство, излязохме навън. Идеята беше, разхождайки се безцелно, да попаднем на място, където да похапнем. Дали беше прекалено късно, или просто не бяхме избрали правилната посока, но не откривахме нищо подходящо. Най-накрая попаднахме на нещо като бистро за бързо хранене, където предлагаха, познайте какво – корейска кухня. Е, след като я опитахме, единодушно констатирахме, че представите на виетнамците за корейската кухня, са мнооого далече от истината😊

На следващата сутрин станахме рано. Имахме само един ден да разгледаме Хо Ши Мин.

Ho Chi Minh City

Известен ни от американските филми за войната във Виетнам, с името Сайгон, той е най-големия град във Виетнам /9 000 000/. Намира се на западния бряг на река Сайгон. Бил е столица на Френски Индокитай, а по-късно и на Южен Виетнам. След обединяването на Северен и Южен Виетнам /1975 г./ е наречен Хо Ши Мин. За наш късмет, основните забележителности са събрани в центъра на града, където се бяхме настанили и ние. Закусихме, и поехме към първата цел - Notre Dame Cathedral of Saigon. Но за да стигнем до нея, трябваше да си пробием път през безкрайните потоци от мотористи, за които просто няма правила. Една покачваща адреналина и нелека задача😊

Notre Dame Cathedral of Saigon

Главната катерала на някогашен Сайгон /1880 г./, сега е със статут на базилика. Представлява внушителна сграда, с керемидено червен цвят, отличителен белег на която, са 58 метровите ѝ камбанарии, извисяващи се от двете страни на централния вход. Всички материали за изграждането ѝ, са доставени от Франция. В градинката пред нея има гранитна статуя на Дева Мария, специално поръчана и изработена в Рим. За наше съжаление, когато я посетихме, катедралата беше затворена и в процес на реставрация.

Непосредствено до катедралата, се намира и друга забележителност, напомняща за времето на Френски Индокитай – централната поща на някогашен Сайгон.

Saigon Central Post Office

Действаща и сега пощенска служба в центъра на Хо Ши Мин. Построена е в готически ренесансов стил между 1886 и 1891 г.

Влизайки в сградата, сякаш попаднахме в миналото. Интериорът беше запазен в оригиналния си вид от времето на френското колониално господство. Всичко, пейките, старинните дървени телефонни кабинки, дори напуканите на места керамични плочки по пода на залата, създаваха едно уникално усещане за пътуване назад във времето на Френски Индокитай. Единствено портретът на Хо Ши Мин в дъното на залата и съвременно облечените посетители и персонал, пречупваха това усещане. Особенно ценя такива моменти на докосване до миналото, когато изпадаш в едно тихо благоговение пред него. Седнах на една от пейките, отпуснах се и затворих очи.

Когато отново отворих очи, погледът ми се спря на голямото рисувано пано на стената срещу мен, представляващо карта на някогашен Сайгон - „SAIGON et ses ENVIRONS 1892“ /Сайгон и околностите му, 1892/.

Обърнах глава към стената зад мен. В същата цветова гама беше изрисувана подобна карта, с поставен долу, в дясно, надпис „LIGNES TELEGRAPHIQUES du SUD VIET NAM et du CAMBODGE 1936“ /Телеграфни линии на Южен Виетнам и Камбоджа 1936/.

Не ми се излизаше от това кътче история, в което сякаш часовниците бяха спрели. Бяхме толкова силно впечатлени от сградата и атмосферата в нея, че навръщане, специално минахме край нея, за да я посетим отново.

Продължавайки разходката си, след още 500 метра стигнахме до кметството на града, или още наричано Народен комитет на град Хо Ши Мин - People's Committee of Ho Chi Minh City. Внушителна, продълговата сграда, построена 1908 г. във френски колониален стил.

От кметство започва Nguyen Hue Boulevard – най-известния пешеходен булевард в града, чийто край опира в крайбрежната алея на река Сайгон. Тук, разбира се, е и паметникът на Хо Ши Мин, с който не пропуснах, да се снимам😊.

По протежението си булевардъдт представлява широка пешеходна алея, оградена от двете страни от платна за движение на превозни средства. Не липсват и зелени площи, отрупани с множество разнообразни цветя. Тук, за пореден път, имах възможност да държа в ръце красив, лотосов цвят.

След паметника на Хо Ши Мин, продължавайки надолу по булеварда, и завивайки на първата пресечка, излязохме пред Saigon Opera House. Пример за колониалната архитектура на Френски Индокитай. Завършена през 1900 г., сградата успешно се е запазила и до днес. Интересен факт е, че е била дом на Народното събрание, по-късно и на Сената на Южен Виетнам, а след 1976 г., започва отново да се използва като театър. 

Вниманието ни привлякоха три двойки младоженци, които позираха за снимки пред фасадата на операта. Изглеждаха ми много модерни, по-скоро европейски, някак в разрез с представата ми за азиатска свадба.

Особенно силно впечатление ни направи и ни развесели един наперен младоженец, който позираше за снимка, познайте - стъпил върху поне 20 сантиметрова кутия. Тази малка хитрина, както и изправената му нагоре, като гребен на петел коса, почти го изравняваха с ръста на избранницата му😊 Той обаче, небрежно сложил ръце в джобовете на панталона си, изобщо не се смущяваше от този, явно маловажен за него факт.

След операта, се върнахме на булеварда, където следваща на пътя ни беше почти 263 метровата сграда на Bitexco Financial Tower, собственост на виетнамската мулти индустриална корпорация Bitexco Group. Бяхме прочели, че сградата е с форма на лотосов цвят. Честно казано, от какъвто и ъгъл да я погледнахме, не можахме да направим тази асоциация. Не знам, чие въображение куцаше, нашето или на архитекта на сградата😊.

Накрая стигнахме до булевард Tоn Duc Thang, от другата страна на който бе река Сайгон.

Оказа се, че бяхме изпълнили предварителната си програма за деня, и разполагахме с още свободно време. След като отново посетихме пощата, и направихме кратко съвещание над картата на града, решихме да се отправим към Jade Emperor Pagoda и намиращата се близо до нея църква Tan Dinh Church.

Jade Emperor Pagoda

Храм построен 1909 г. в чест на основния даоистки бог Ngoc Hoang. Сочен е за един от най-атмосферните храмове в Хо Ши Мин. Пълен е със статуи на фантастични божества и герои. За жалост снимането в него беше забранено.

Tan Dinh Church

Втората по големина /след катедралата/ църква в Хо Ши Мин. Завършена е 1876 г., по времето на Френски Индокитай. Известна е като „розовата църква“ заради розовия цвят на стените си. За жалост, тя също като катедралата беше затворена, и можахме да я видим само отвън.

Беше време да се отправим към хотела. По пътя направихме няколко снимки с така характерните за Виетнам пана, напомнящи за Втората Индокитайска война, наричана още от американците „мръсната война“.

Останалото ни време мина в почивка, и подготвяне на багажа за предстоящите полети към дома. До Сингапур, Атина и накрая, София. За пореден път си взех довиждане с Азия. Ах, как мразя тези моменти, когато пътуването ни е в края си. Едновременно се чуствам удовлетворена, и в същото време някак си тъжна. Искам да се прибера вкъщи, но и седейки на летището, в очакване да бъдем извикани за полет, с носталгия гледам блясъка в очите на пристигащите от другия край на света туристи. На тях им предстоеше всичко това, което вече беше зад гърба ни. За мен остава споменът и трепетното чуство, да пиша тези редове и преживявам отново описаното в тях.

В Атина кацнахме сутринта на следващия ден и тъй като полета ни за София, беше чак след обяд, хванахме метрото и се отправихме към града. Бяхме решили, да се разходим из трите най-симпатични квартала на Атина - Plaka, Monastiraki и Psyri, намиращи се един до друг, в подножието на Акропола. Разходката ни започна от метростанция Syntagma, намираща се на едноименния площад. Спуснахме се надолу по улица Ermou, която опира в малка, но изключително симпатична раннохристиянска църква от 11 век /The Church of Panagia Kapnikareа/. Сочена е като една от най-старите църкви в града.

След нея, се отправихме към Митрополитска катедрала  „Благовещение Богородично“.

От тук се насочиме към Плаката /историческия квартал на стария град/ и потънахме в лабиринта му от тесни, криволичещи улички.

Постепенно, все по-стръмния наклон на улиците и жаркото, пролетно слънце, охладиха първоначалния ни ентусиазъм, и ние се спуснахме към квартал Monastiraki. От площада му, поехме към квартал Psyri и намиращата се в него, сочена като изключително популярна сладкарница Little Kook. Последната, не удостоихме дори с една снимка. Според нас, като дизайн, тя е абсолютно недоразумение и не кореспондира със суперлативите в нета.

Та, ето ни отново на площад Syntagma. Седим си на пейка и убиваме времето, меланхолично дъвчейки два огромни /по мое мнение/ дюнера. Край нас накацаха гълъби, и аз започнах да им подхвърлям парченца от лаваша, с който не можех да се справя😊 Изненадващо, привлечени от безплатното угощение, се присъединиха и папагали. В първия момент не можах да повярвам на очите си, а в следващия, вече отърсила се от апатията, започнах, под критичният поглед на половинката, активно да споделям дюнера си с малките, зелени красавци😊 Не знам, дали не беше повлияла умората от дългия път, но от цялата ни разходка в Атина, това бе моментът, който възбуди емоциите ми.

Всъщност излъгах, другият покачващ адреналина момент, беше когато видях, буквално казано „самолетчето“, с което трябваше да летим към София. Малко, с два витлови двигателя. За пръв път пътувах с такова, и някак си, не бях сигурна в избора ни на превозно средство😊 Но, както казват „всичко е добре, когато приключи добре“.

Ако сте били достатъчно търпеливи, да ни съпътсвате в това ни пътешествие, благодаря за отделеното време. Вярвам, че е било интересно за вас и се надявам, да посетите този сайт отново, защото приключенията предстоят...