От огнените скали до брега на Исък-Кул: Конорчек и Баликчи

Нови предизвикателства и природни красоти на път към езерото Исък Кул.

Вторият ден в Киргизстан, ни посрещна с черни облаци и стремително падащи температури. С такси, отново изминахме пътя до Алматинка – автогарата в покрайнините на града, на която пристигнахме в Бишкек. Целта ни бе разположеният на 150 км. от Бишкек, каньон Конорчек, спряган по тези ширини за по-малкия брат на американския Grand Canyon.  От автогарата хванахме маршрутка до град Баликчи, с идеята да ни свалят в Бомското дефиле, на отбивката, от където тръгва пътеката за каньона. Още в Бишкек заваля силен дъжд, такава беше и прогнозата за целия ден. Това ни хвърли в размисъл, относно плановете за посещение на каньона. Уговорихме се с шофьора на маршрутката, че когато стигнем до отбивката, на място /в зависимост от метеорологичните условия/ ще преценим дали да слезем или да продължим към Баликчи. Интересна подробност за маршрутките в Киргизстан е, че те се движат до определена, крайна спирка, без междинни такива, и не тръгват, докато не се запълнят всички места. Чакахме около час да се запълни нашата маршрутка, но все пак остана едно свободно място. За да потеглим, се наложи, да разделим с другите пътници цената на свободното място. Пътувахме около два часа, дъждът спря, но на мястото, където трябваше да слезем, отново заръмя. В крайна сметка, решихме да рискуваме и под учудените погледи на спътниците си, напуснахме топлите си места в маршрутката.

Следвайки влаковите релси виещи се по дъното на дефилето, се насочихме към нашия ориентир - червен мост под името Краснооктябрски. Зад него започваше черен път, който след около 5 км. трябваше да ни отведе до каньона.

След няма и няколко стотин метра, пътят към каньона стана непроходим за автомобили. Неусетно навлязохме в скалисто ждрело. Имахме само две възможности за движение, напред или назад.

Вървяхме между издигащи се високо над нас планински хребети, по каменистото русло на пресъхнала река, която се пълни с вода само през дъждовния сезон. Под краката ни се стичаха образувалите се от дъжда поточета.

Скалните стени от двете ни страни, приближавайки се една към друга, започнаха да стесняват пътеката по която се движихме, надвесвайки се застрашително над главите ни. Все по-често, се налагаше да преодоляваме изпречели се на пътя ни каменни препятствия. Движехме се предпазливо, оглеждайки се за признаци на възможни свлачища. Дъждът ту спираше, ту започваше отново.

Стигнахме до първото скално свлачище, преграждащо пътя ни. Малко след като го преодоляхме, срещнахме група добре екипирани чужденци. От думите на местния им водач разбрахме, че подопечните му, притеснени от времето и терена, се връщат назад, без да са стигнали до каньона. Ние, напук на усилващия се дъжд и брулещия вятър, сякаш завихрящ се в теснините на ждрелото, продължихме напред.

Температурата беше паднала под 10 °C. Ръцете ми замръзнаха, а влагата и хлъзгавите скали, удължаваха и затрудняваха прехода ни. Стените на ждрелото, ни притискаха, като на места оставяха възможност колкото да се проврем, катерейки се по тях нагоре, газейки в стичащата се срещу нас вода.

Изведнъж, сякаш времето оцени упоритостта ни, вятърът утихна и дъждът спря. Това не направи терена по-лесен и пътеката по-суха, но ни даде нов стимул да продължим напред.

Разбира се, последваха още свлачища и препятствия, които успешно преминахме.

Най-накрая излязохме от тясното ждрело и пред нас се разкри, в цялата си красота, каньонът. Гледка, която определено си заслужаваше преодолените трудности.

каньонът Конорчек

Наричан е още Сулуу Терек. В превод от киргизки - „красива топола“. Представлява сложна система от каньони, виещи се стотици километри на около 1500 м.н.в. Преди милиони години, древен вулкан размества земните плочи, образувайки обширни пукнатини. След него, времето, валежите и вятърът извайват местния пейзаж в причудливи, кафяво червени фигури, на които полетът на фантазията придава конкретна форма.

Приседнахме в предверието на тази върволица от издигащи и спускащи се, оцветени в ярко червено скатове, оформящи една безкрайна крепостна стена, от извисяващи се кули и  непрестъпни фортове, със скрити от погледа плата по върховете си.

Един загадъчен, красив и привлекателен свят, сякаш само на ръка разстояние, мамещ те да потънеш в неговите лабиринти, бродейки и откривайки тайните му.

Водени от импулса, поехме по живописните пътеки, виещи се в подножието на стените на каньона.

Пред нас, едно след друго, изникваха още и още предизвикателства, под формата на цепнатини, оврази и стръмни скатове. Разбира се, не липсваха и мистериозни форми, които разпалваха фантазията ни.

Решилите да последват стъпките ни, ще предупредя – тук няма телекомуникации и много лесно, човек може неусетно да навлезе дълбоко в каньона и се изгуби в дебрите му. От тази грешка, ни предпази времето. Изведнъж въздухът сякаш промени цвета си, стана тъмно сив, което ни обезпокои и спря изследването ни в дълбочина на каньона. Сбогувахме се с Конорчек и поехме с бърза крачка назад, надявайки се да стигнем до пътя, преди да бъдем застигнати от порой.

Придвижвайки се назад, мимоходом в главата ми прелетя мисълта, в какъв опасен капан, при силна буря и проливен дъжд, може да се превърне тясното, няколко километрово ждрело, по което вървяхме. За наш късмет, времето отново рязко се промени към по-добро. Но признавам, отдъхнах си едва когато излязохме от ждрелото и видяхме моста Краснооктябрски.

На шосето, ни очакваше поредното предизвикателство. Трябваше да хванем на стоп превоз до следващото населено място – Баликчи. То се намира на 40 км. от каньона. Шофьорът на маршрутката ни беше посъветвал, вдигайки ръка, да показваме два пръста /палец и показалец/, което означавало, сумата която ще платим за да ни вземат и че не сме просто стопаджии. Този трик бързо сработи и след няма и 10 минути вече пътувахме към Баликчи.

Балыкчы

В превод от киргизки „рибар“. Близо 50 000 град, разпрострял се по дължината на брега, в най-западната част на езерото Исък Кул. През него минава главният път от Бишкек към Китай, част от древния Път на коприната. Тук, пътят се разделя на две основни направления, съответно към южното и северното крайбрежие на езерото. Освен с местоположението си, Баликчи не може да се похвали с нищо, което да привлече вниманието на пътуващия турист. Еднотипни, едноетажни сгради, наредени покрай основните пътища и сиви четири етажни панелки, останали в наследство от социализма. Никаква инфраструктура говореща за някакъв обществен или туристически живот. Поне такъв го видяхме ние, когато го посетихме.

Но и тук имахме  приятни изненади. В импровизиран двор, пред един нисък, панелен блок, забелязахме една самотна овца. Тя също ни забеляза и дотича към нас, подканяйки ни с блеене да ѝ дадем нещо. Споделих с нея питката, купена малко преди това. Между другото, хлебарниците тук са автентични и много интересни. Хлябове се пекат във вертикални, глинени пещи – тандир, около които се носи аромата на прясно изпечен хляб. Последният обикновено е във формата на кръгла питка със златисто запечена коричка, толкова изкушаващо приятен на вид, че дори и да не си гладен, е трудно да го подминеш.  

Следващата приятна изненада беше малко заведение, което въпреки непридирчивия си вид, ни предложи вкусни, местни гозби. В него, за първи път опитахме Куурдак – пържени телешки хапки, объркани със задушени и след това запържени картофи, отгоре засипани с необработен термично, нарязан на тънки ленти лук, както и Ашлян Фу - студена супа от фиде, сос, нишесте, омлет, зеленчуци и подправки. За последното, бяхме чели много суперлативи, но лично за мен, очакванията надхвърлиха резултата. Виж Куурдака оцених високо. И всичко това поляхме с каничка домашен компот.

Неминуемо привлякохме вниманието на местните. Хората в тази част на Азия са приветливи и с радост завързват разговор с пътуващия чужденец. Всички тук страшно много обичат да споменават Турция и се гордеят ако са я посетили, а ако не са, мечтаят да я посетят. Така приключи денят ни. Отправихме се към мястото за настаняване, в очакване на следващия си ден в Киргизстан и още път, към нов каньон, този път Сказка и нови приключения по брега на езерото Исък Кул.

Следва продължение…